Том Кейн
Оцеляващият (46)

44.

Директорът за връзки с клиентите едва успяваше да прикрие своята радост, докато вървяха към самолета. Преди две седмици Уейлън Макейб бе поискал да се направят някои необичайни промени в един от частните му самолети, свързани, както беше обяснил, с благотворителен проект, който имал наум. Няколко дни отделът за специални модификации на фирмата обсъжда и размишлява върху тях, за да се увери, че са изпълними, отговорът обаче можеше да бъде само положителен. Преди пет години, веднага след канадското произшествие, Макейб беше сменил доставчика си и купуваше самолетите си само от техния асортимент. Естествено, те високо оценяваха тази делова връзка и нямаха никакво намерение да я развалят.

— От името на целия наш екип искам да кажа, че смятаме онова, което мистър Макейб прави, за много благородно. — Директорът се спря в подножието на стълбата, която водеше към пътническата кабина, и се усмихна мазно. — Доставянето на лекарства за гладуващите в Африка — привилегия е да можеш да направиш подобен жест. Жалко, че не можем да го кажем лично на мистър Макейб.

Уейлън беше изпратил своя адвокат и личния си пилот, за да приемат машината.

— Наистина жалко. В момента той е малко неразположен, но аз ще му предам вашите мили слова — отговори адвокатът, който не знаеше за какво точно неговият началник смята да използва самолета. Той погледна настоятелно директора, който не помръдваше. — Е, а сега можем ли да хвърлим поглед на машината?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие. Нашия главен инженер ще ви разведе.

Той отстъпи настрана и инженерът тръгна нагоре по стълбите, навеждайки глава, когато стигна до входа на кабината. Като махнем модното обзавеждане и високотехнологичните инструменти, самолетът не е нищо друго, освен една метална тръба с вътрешен диаметър по-малко от два метра. Нямаше много място. Мъжете поеха в индианска нишка с инженера начело, напредвайки трудно из кабината.

— Предполагам, че вие, господа, сте запознати с този тип самолети — зададе инженерът един доста реторичен въпрос. — Добре, пред нас, в задната част на кабината, има шкаф и тоалетна, а още по-назад — малко багажно отделение. Обикновената преграда зад багажното осигурява структурна подкрепа на задната част на самолета. Е, ние я извадихме и преместихме напред… ето там, и сега тя оформя дясната стена на тоалетната. Така се отвори повече пространство в задния край на фюзелажа, за да може да се натовари онова, което смятате да хвърляте от машината. Монтирали сме люк в самата греда.

Той се беше изправил до грубата нетапицирана част от стената, която сега затваряше задната част на кабината, а до него беше кръглият люк.

— Не искахме да намалим здравината на преградата, така че трябваше да направим люка колкото може по-малък, но има достатъчно място да се мине през нея и да се влезе в по-голямото отделение, което обособихме.

Инженерът отвори люка. През него се виждаше сумрачният празен заден край на самолета.

— Доста тясно е, така че ако искате да го огледате, ще трябва да влизате един по един. Ако се вгледате по-внимателно, в края ще видите люк в пода, който е хванат с панти в предната част и се отваря надолу като падаща врата, като отворът остава в задната част. Задвижва се хидравлично от пилотската кабина или ръчно с онзи лост на рамата. Монтирахме и кош, в който може да се положи товарът, преди вратата да се отвори и да го изхвърли. Вътре има място само за човек, който да качва и да хвърля товара. Монтирахме и обезопасително въже, така че той да не изпадне през отвора.

— Радвам се да го чуя — усмихна се адвокатът. — Не искаме да ни съди някоя скърбяща вдовица.

Директорът се изсмя угоднически, а инженерът измърмори нещо неразбираемо.

— Надявам се, че точно това сте искали — завърши той обясненията си. — Мистър Макейб даде съвсем точни нареждания. Смятам, че сме успели да ги изпълним изцяло.

— Да — кимна адвокатът. — И аз смятам така.

У дома в Тексас Макейб получи известие, че вече разполага със самолет, с който може да хвърли бомба над Ерусалим. Дори сега и въпреки всичко, когато се замислеше върху онова, което се готвеше да извърши, Макейб пак си задаваше въпроса дали наистина изпълнява волята Божия? Той не знаеше как може човек да е сигурен в подобно нещо, но реши, че скоро всичко ще се изясни. Лекарите му бяха казали, че туморите се разрастват. Умоляваха го да се подложи на химиотерапия, но Макейб отказа. Той знаеше какво причиняват подобни химикали и не виждаше смисъл да си купи няколко допълнителни седмици, ако трябва да повръща като куче и да гледа как косата му пада. Предпочиташе да бъде самият себе си, когато се изправи пред своя създател. Ако доживееше да види Армагедон, щеше да знае, че Бог е бил на негова страна. Ако умреше преди това, щяха да му устроят топло посрещане в ада.

Скоро щеше да научи кое беше вярно.