Том Кейн
Оцеляващият (4)

2.

От Инувик самолетът пое на югоизток по въздушния коридор към Калгари, който се намираше на три часа полет и 2253 километра от териториите, като през по-голямата част от пътя минаваше над планинска пустош.

В мига, когато пилотът запали двигателите, въздухът започна да излиза от тръбата, като през цялото време температурата и налягането му нарастваха. Разхлабеният фитинг насочваше горещината право срещу акумулатора с много чувствителната и леснозапалима хидравлична течност. С течение на времето, докато самолетът се издигаше на крейсерската си височина от около девет хиляди метра, за да поеме над планинската верига Селуин, тя се нагорещяваше все повече и повече. Най-накрая след около четиридесет минути температурата достигна критичната си точка и резервоарът избухна със сила, която разтърси задната част на самолета. Фюзелажът беше достатъчно здрав, за да издържи на взрива, но пламъците от горящата течност лакомо намериха още храна в пластмасовите защитни обвивки наоколо, кабеловодите, през които минаваха снопчетата кабели от електрическите вериги на самолета, изолацията на тръбите за горещия въздух и всякакви други горими материали.

Екипажът едва ли чу взрива от шумовете на турбуленциите и рева на турбините. Първото нещо, което пилотът осъзна със сигурност, беше, че една сигнална лампа го предупреждаваше за избухнал пожар в задния инсталационен отсек. Второто беше, че не може да направи нищо, за да го изгаси. От този момент разполагаше със седем или осем минути, докато пламъците прегризат системите за управление на руля и хоризонталните стабилизатори.

В мига, когато самолетът на Макейб се отлепи от земята, Карвър се качи на тригодишната камионетка „Форд Е 250 Хеви Дюти“, която беше купил с пари в брой преди две седмици в Скагуей, Аляска, и се насочи към най-близката бензиностанция. В тоалетната обръсна брадата на Стив Лундин, свали работния комбинезон и по-късно го изхвърли в кофата за боклук отзад. След това пое на юг към магистрала „Демпстър“. Малко по-нататък асфалтът свърши. През следващите 724 километра, докато пресече полярния кръг, две времеви зони и няколко планински вериги, под гумите на форда щеше да има единствено глина и чакъл.

В Инувик твърдяха, че това, с което районът се гордее, са съкрушителните размери на местната география и липсата на външни хора. Само територията Юкон беше голяма колкото Испания, а я населяваха около тридесет хиляди души. На фона на съседните Северозападни територии обаче Юкон изглеждаше като градинка в заден двор някъде в предградията. Техните четиридесет хиляди жители бяха разпръснати в район, по-голям от Испания, Франция, Холандия, Белгия и Англия, взети заедно.

На Карвър му беше много приятно да слуша тези самохвални приказки. Той обичаше фактите. Смяташе тяхната точност за успокояваща, нещо сигурно и неподлежащо на преговори в един свят на компромиси, предателства и непредсказуеми чувства. Те отвличаха вниманието му от мисълта, която го караше да изпитва угризения на съвестта: другите хора, които щяха да умрат с Уейлън Макейб. Карвър беше свикнал с идеята за съпътстващите жертви. Разбираше, че често невинните умират заедно с виновните. Схващаше и човешката математика, че е по-добре да загинат шепа хора, отколкото хиляди да бъдат изтрити от лицето на земята чрез геноцид. Дори можеше да си каже, че хората, които работеха за Уейлън Макейб, вероятно знаеха какво прави и бяха спечелили от неговите действия. Но това не означаваше, че всичко това трябва да му харесва.

Неговите тайнствени работодатели, които сами се наричаха Консорциумът, нямаше да се впечатлят от принципните му угризения. Те гледаха на себе си като на пазители на морала в един неморален свят и поправяха злини, които бяха победили политиците и полицаите, ограничени от закони и правилници за действие. Ударът срещу Макейб беше третата задача на Карвър. Бивш офицер от Кралската морска пехота, който беше воювал в корпуса на Специалните флотски части — елит сред елита, той си беше подал оставката, изпълнен с отвращение от безплодността на усилията, които полагаше неговата част. Диктаторите, срещу които той и хората му се бяха сражавали, все още властваха. Към терористите се отнасяха като с държавници. Контрабандистите на наркотици, оръжия и хора никога не плащаха за своите престъпления.

Той можеше да убие човек лице в лице с пистолет, с нож или с голи ръце. Но неговите работодатели предпочитаха по-фин и неуловим подход. Затова Самюъл Карвър им предоставяше нещастни случаи, подобни на онзи, който току-що беше подготвил за Уейлън Макейб.