Том Кейн
Оцеляващият (47)

45.

Карвър започна отново да се чувства като нормално човешко същество. Освен това искаше и да постъпва като такова. В нощта преди четиридневния поход Ларсон и той зарязаха спортната диета и се разходиха до Нарвик за няколко студени бири, големи порции пържоли, пържени картофи и няколко дози флирт с келнерките.

Докато се прибираха с колата, Ларсон го попита:

— А ако не иска да се върнеш?

Карвър се засмя.

— Уверен съм, че няма да ми откаже, но за твоята не съм толкова сигурен.

— Не говоря за келнерката — уточни норвежецът, — а за Алекс. Какво ще стане, ако след всички положени усилия я намериш и се окаже, че не е искала да бъде намерена?

Карвър направи гримаса. Тази възможност не му беше хрумвала. Ларсон може и да бе прав. Може би Алекс си беше тръгнала, защото повече не е искала да бъде с него.

— Господи, колко потискаща мисъл — каза той, а доброто му настроение напълно изчезна. — Не искам да мисля за това. Във всеки случай ти вероятно бъркаш. Сигурно иска да я намеря. Последният път беше така, защо сега да е различно?

— Не знам — призна Ларсон. — Във всеки случай определено беше луда по теб последния път, когато разговаряхме.

— Защо тогава смяташ, че си е променила мнението?

— Не мисля, а просто питам. Хипотетичен въпрос.

— Е, не го прави — усмихна се Карвър. — Аз ще предполагам, че иска да я намеря, докато лично не ми каже обратното. Майната им на хипотетичните въпроси.

— О, по дяволите! — изруга Ларсон, след като погледна в огледалото за обратно виждане. Той поклати отвратен глава и спря на банкета. Едва тогава Карвър забеляза бялото „Волво“ с проблясващи светлини да спира зад тях. От шофьорската врата слезе полицай.

Ларсон свали стъклото и започна да говори с него на норвежки. Карвър не разбираше и дума от това, което казваха, но не му звучеше добре. От дните си като кралски морски пехотинец на лагер в Норвегия знаеше, че местните ченгета могат да бъдат корави, безпощадни мръсници на милиони километри от представата на англичаните за скандинавците като безгрижни и либерални хора.

Ларсон беше помолен да слезе от колата и да придружи полицая да спрялата отзад патрулка, където разправията продължи. Ларсон трябваше да духа в дрегера. Ченгето въведе данните му в джобен компютър и най-сетне с раздразнена физиономия им махна да продължават.

— За какво се беше ядосал толкова? — попита Карвър.

— Бях под границата — обясни норвежецът. — Затова не можа да ме заключи за шофиране в пияно състояние. Отървах книжката, но ме пипна със счупен стоп и ме глоби.

Те се върнаха във фермата на Ева. Докато паркираха, един компютър, който непрекъснато тралеше из световната мрежа, попадна на име, на което беше програмиран да реагира, и отбеляза данните, в които това име беше споменато. Няколко часа по-късно в началото на работния ден един мъж влезе в кабинета на своя началник и му каза:

— Познай кой току–що изскочи от Норвегия?