Том Кейн
Оцеляващият (87)

85.

По-рано същия следобед, когато всички на борда бяха изцяло заети с подготовката за акцията на Вермюлен, Алекс се промъкна в камбуза на яхтата и намери голяма торба за отпадъци, няколко по-малки плика за храна и няколкостотин метра канап. Мъжете вече ги нямаше и тя беше сама в главната спалня, подготвяйки своето бягство.

Носеше пеньоар, а под него бански. Яхтата беше закотвена на по-малко от двеста метра от брега. Алекс беше добра плувкиня и не се съмняваше, че може да преодолее това разстояние без всякакви затруднения въпреки чантата, която щеше да завърже на кръста си. Беше взела само най-необходимото: портмонето, паспорта и телефона, тениска, джинси и най-леките си мокасини. С изключение на джинсите и тениската, всички останали вещи бяха загърнати допълнително в пликче за храна, а целият багаж беше пъхнат в торбата за отпадъци, която тя затвори с безцветна лепенка. Възнамеряваше да тръгне към един сутринта, когато на мостика щеше да дежури само един човек. Ако успееше да стигне до брега, когато изгрее слънцето, щеше да е успяла да се измъкне.

На вратата се почука и се чу гласът на стюарда:

— Госпожо Вермюлен?

Тя пъхна торбата за боклук под завивките и отговори:

— Да?

— Съобщение от вашия съпруг, госпожо. Капитанът ме помоли да ви го предам лично.

— Един момент…

Тя отиде до вратата и я отвори. Там наистина стоеше стюардът, но в ръката си не държеше съобщение. Вместо това беше насочил пистолет към нея и в гласа му нямаше и помен от предишното му раболепие, когато каза:

— Облечете се. Ще отидем на малка разходка.

Тя отстъпи в спалнята и отвори вратата по-широко, за да му направи път да мине. Според стюарда тя беше малка руса женичка. Той беше напълно изненадан, когато тресна вратата в лицето му, отвори я отново и го ритна силно в чатала. Когато той се преви на две от болки, Алекс пристъпи напред и стовари коляното си в лицето му. Тя нямаше представа защо екипажът изведнъж се беше настроил срещу нея, но точно сега нямаше време да се тревожи и за това. Втурна се обратно до леглото, грабна торбата за боклук и хукна по коридора.

Главната спалня беше на основната палуба. Алекс профуча през салона, където Вермюлен беше провел съвещанието, и излезе навън. Беше стигнала до задния релинг и точно се готвеше да го прекрачи, когато само на няколко метра от нея изтрака автомат и куршумите се забиха в дъските пред краката й.

Тя погледна нагоре и видя капитана, застанал до релинга на горната палуба. Мъжът я гледаше над цевта на автомата.

— Госпожо Вермюлен, останете, където сте — нареди той. — Защото иначе ще се наложи да ви застрелям.

Преди петнадесет години оловният комбинат в Звечан беше част от процъфтяващ индустриален комплекс, където работеха двадесет хиляди души и осигуряваха богатството на нацията. Сега беше поредното съсипано комунистическо предприятие, рухнало не само заради лошо управление, но и поради социалния безпорядък. Площадката, където се намираше заводът, беше разположена на дъното на долина, заобиколена от гъсто залесени, богати на изкопаеми хълмове. Той самият излъчваше необратим упадък: ръждясали тръби, неработещи транспортни ленти, счупени и неподменени прозорци по сградите. Огромен, нашарен с червени и бели ивици комин бълваше кълбета задушлив черен дим — неуверено доказателство, че тук се работи денонощно. Случайни лампи над главите им хвърляха оранжева светлина върху заобикалящата ги действителност. Нямаше кой да провери екипа на Вермюлен, когато лендкрузърите минаха през главния вход на завода. По вътрешнозаводските алеи между огромните производствени халета не се мяркаха работници.

Бомбата и тук беше скрита зад фалшива стена. Тя се намираше в приземната канцелария на главния енергетик, който отговаряше за пароснабдяването на производствените халета.

Вермюлен бе поразен от скучната баналност на простия кожен куфар и удивителната мощ на неговото съдържание. Той беше свикнал с оръжейни системи, чиято мощност личеше по тяхната външност, независимо дали бяха могъщи бойни танкове или шумни артилерийски установки. Обаче това тук беше съвършеното невидимо оръжие. То не излъчваше никакви сигнали за своята разрушителна мощ.

Слабите крушки в канцеларията и сиво-зеленикавата боя, с която бяха наплескани стените по казармен маниер, имаха своя принос за мрачната призрачна атмосфера, но Вермюлен видя, че очите на Франки Рива проблясват трескаво като на археолог, който търси съкровища и най-неочаквано попада на фараонска гробница.

— Удивително! — измърмори той, когато отвори куфара и видя металната, подобна на оръжейна цев тръба. — След толкова години… направо невероятно!

— Значи наистина е ядрено оръжие? — попита Вермюлен.

— О, да, най-общо казано, със сигурност е такова.

— В работно състояние?

Рива разпери ръце и вдигна рамене по класически италиански маниер.

— Кой би могъл да каже това? Има само един сигурен начин да се провери и той е да включим детонатора и да видим какво ще стане. Но така като го гледам, не виждам причини защо да не работи. Фактически това е едно много просто устройство. Едно парче уран се стоварва върху друго… — той разтвори широко ръце — и бууум!