Том Кейн
Оцеляващият (15)

13.

Най-сетне у Карвър се забеляза напредък. Последните няколко сутрини той успяваше да се разходи в градината, която заобикаляше клиниката. Алекс крачеше до него и търпеливо му съобщаваше имената на хората, които срещаха. Същите имена му беше повтаряла и вчера. Играеха малки игрички, като целта беше да видят дали ще успее да намери обратния път до главния вход на болницата от различни части на парка. В редките случаи, когато успяваше да се справи с това или разпознаваше някое минаващо лице, Карвър грейваше с момчешка радост заради своето постижение. Обаче нерядко нещо или някой го подплашваше. Внезапно проехтелият висок глас, ревът на автомобилен двигател и дори лъчите на ниското зимно слънце, които понякога заслепяваха очите, го караха да се свива и да плаче от страх. Това извикваше на сцената сестрите, които му даваха успокоителни и го връщаха на инвалидна количка обратно в стаята.

В един момент след поредния пристъп на страх, докато гледаше как го отвеждат с количката, Алекс осъзна, че не може да продължава по този начин, без да направи нещо. Причината не беше само в притискащата ги нужда от пари, а и в нейното лично оцеляване. Тя трябваше да намери начин да му помогне. Не само заради него самия, но и заради себе си. В името на тях двамата. С всеки отминал ден чувстваше как още малко от любовта й е изчезнала и се мразеше за това. Чувствата й към Карвър бяха единствените истински през целия й живот. Ако ги загубеше, това щеше да означава, че е изгубила всичко.

Тя остави Карвър в безсъзнание на леглото му в клиниката и се върна в апартамента, решена да поеме своята и негова съдба в собствените си ръце. Докато в банята сваляше миризмата на болнична потиснатост от тялото и косата си, си напомни какъв добре обучен агент беше. Какво би направила онази жена? Отговорът беше прост: щеше да се стегне и да изпълни задачата си.

По времето, когато завърши приготвянето на обяда, решението беше взето.

Тя облече най-чистите и не толкова безформени джинси, които успя да намери, обикновена тениска и зимното си палто. На врата си върза кърпа, а на главата сложи барета. В чантата, която преметна през рамо, освен портмонето пъхна и единствената кутия със сенки, която притежаваше. От чекмеджето, където Карвър държеше разни инструменти за домакински работи, взе малки ножици за кабели. Беше готова да действа, разполагаше с план. Усещането за цел и подтикът на решимостта я накараха да се почувства по-добре от когато и да било през последните няколко месеца.

Първите й операции за КГБ бяха проведени в елегантни хотели в Москва и Ленинград. Тя познаваше тези места и начина им на работа и се чувстваше у дома сред потоците служители и гости. Сега щеше отново да работи там.

За начало изборът й се спря на „Империал“, най-лъскавия хотел в града. Той привличаше чуждестранни туристи и бизнесмени със своите стаи, а женевските банкери и дипломати с баровете и ресторантите си. Това беше най-подходящата обстановка за Алекс да преоткрие своята стара магия. Обаче първо трябваше да се облече подходящо за представлението. Нужните средства й липсваха, затова се налагаше да намери начин да се сдобие с тях.

Тя мина пред главния вход на хотела, а после зави покрай задната страна, където се намираше входът за служителите. Той беше достатъчно широк, за да могат камионите да стигат до товарната рампа. От едната страна имаше портиерна, а до нея поставка с перфокартите на чистачките, снабдителите, келнерите и работниците по поддръжката и часовници, на които те се регистрираха на влизане и излизане от работа. Алекс се приближи към портиера, който охраняваше задния вход, и го заговори на най-лошия си френски със силен руски акцент:

— Извинете, господине — започна тя.

Портиерът, който четеше някакъв жълт вестник, не й обърна внимание.

— Извинете — повтори Алекс. — Имам среща със старшата камериерка в петнадесет часа. Идвам за мястото на камериерка.

Портиерът неохотно премести погледа си към тетрадката, в която бяха записани срещите.

— Име?

— Екатерина Кратохвилова — отговори Алекс, произнасяйки бързо неразбираемото за мъжа съчетание от съгласни. Той се вторачи безпомощно в отворената страница, а лицето му се изкриви в ядна гримаса. Очевидно не беше разбрал казаното от нея.

— Няма такова име — изръмжа портиерът. — Елате утре.

— Това е невъзможно! Аз уговорих среща. Моля проверете отново. Екатерина Кратохвилова.

Няколко камериерки в униформи минаха край тях и всички извърнаха глави, за да видят какво става. Алекс долови погледите им.

— Може би вие можете да помогнете? Дойдох да се срещна със старшата. За мястото на камериерка. Може ли да се видя сега с нея?

Момичетата погледнаха към портиера, сякаш искаха да го накарат да направи нещо.

— Не зависи от мен — настоя мъжът. — В тетрадката няма нищо.

Алекс погледна четирите жени умолително. Тя беше планирала много грижливо своето изпълнение. В три следобед всички гости, които щяха да си тръгват, вече щяха да са си уредили сметките, а стаите им щяха да се оправят за следващите гости. В същото време малцина от новите гости щяха да са пристигнали. Това беше най-спокойното време от работния ден, когато дори най-заетият служител би могъл да отдели време, за да се срещне с неочакван кандидат за работа.

Една от другите камериерки я съжали.

— Аз ще ида да я повикам — предложи тя.

— Много благодаря — изригна Алекс, а портиерът я изгледа с безразличие.

Камериерките изчезнаха.

Алекс направи няколко крачки в сянката. Портиерът се зае отново с жълтия вестник.

В далечния край на коридора се появи жена на средна възраст с присвити устни и строг поглед, сребристата й коса беше стегната на кок, а от врата й висяха очила за четене на златна верижка. Тя разговаряше с камериерката и очевидно беше раздразнена от това нахлуване.

На Алекс й трябваха около две секунди да запамети лицето на старшата камериерка. След това се измъкна незабелязано от входа. Когато жената стигна до портиерната, тя отдавна се беше изгубила сред хората по улицата.