Том Кейн
Оцеляващият (56)

54.

Кени Уинтър излезе от дома си в пет и половина сутринта с намерение да хване първия полет на „Бритиш Еъруейс“ от Хийтроу за Ница. В този час на деня щеше да стигне до летището за четиридесет и пет минути, а може би и за по-малко. Поршето щеше да изгълта километрите. Оставяш колата на платен паркинг, регистрираш полета си в „Клуб Юръп“ само с ръчен багаж и нямаш грижи.

Питаше се какъв ли ще е този Вермюлен. Неговият помощник, с когото обикновено се свързваше през личната му кутия за съобщения на страницата на ФК „Арсенал“, му беше пратил кратки сведения. Бивш генерал от армията на САЩ, който се бе заел с донякъде сенчест бизнес. Иска нещо да бъде откраднато от някаква къща в Южна Франция. Малък, но много ценен пакет. Това можеше да означава всичко: от диамантена огърлица до компютърен диск, пълен с промишлени тайни. Каквото и да беше, този Вермюлен беше сериозен играч със солидни връзки и дълбок джоб. Най-малкото, което Уинтър можеше да направи, бе да изслуша предложението на човека. В най-лошия случай щеше да си направи една чудесна разходка. Възнамеряваше да остане и вечерта и да си достави малко радост на Ривиерата.

Той излезе на М25, околовръстната магистрала, която описва нагънат неравномерен кръг около покрайнините на Лондон. През по-голямата част от деня М25 е едно огромно задръстване, но сега, когато асфалтът още беше мокър от утринната роса, почти не се виждаха автомобили. Уинтър мина в крайното дясно платно и подкара равномерно със сто и тридесет километра в час. Изкушаваше се да кара много по-бързо, а и доста хора го правеха, но това би означавало да предизвика съдбата. Ако имаше ченгета на пътя, нямаше да обърнат внимание на кола, която се движи с малко над сто в час, но подкараш ли със сто и петдесет и отгоре, направо си просиш да те спрат.

Той погледна в огледалото. Зад него се движеше някаква стара трошка. Мъжът, който я караше, беше натиснал докрай газта и бързо се приближаваше. Приличаше на идиот с черните си очила и бейзболното кепе, защото слънцето още не се беше показало. Уинтър лекичко натисна газта и поршето с лекота се стрелна напред, отново увеличавайки дистанцията. Но старата бракма продължаваше да го гони, приближавайки се все повече и повече, и сега почти докосваше задната броня на спортния автомобил.

И тогава идиотът с кепето му светна три пъти с дългите. Уинтър избухна в смях. Този тип наистина не беше наред. Но нямаше избор. Можеше да настине газта и да отлети, но по закона на Мърфи зад следващия завой щяха да дебнат ченгета, а той трябваше да се качи на самолета. Затова мина на съседната лента и намали, за да може онзи задник да мине.

Когато колите се изравниха, Уинтър поклати искрено изненадан глава. Наистина го надминаваше някаква шибана „Хонда Акорд“. Той погледна човека зад волана и поклати глава, за да му покаже какъв жалък задник всъщност е обикновено. След това отново загледа пътя.

Изведнъж чу как двигателят на хондата изрева и тя се стрелна от своята лента в неговата и се заби странично в поршето. Колите останаха за миг вкопчени като борци, докато наоколо хвърчаха искри. Уинтър усещаше и чуваше как лявата страна на красивата му чисто нова кола се огъва.

Първата му реакция беше удивление. Чувал беше за нападения на издивели шофьори. М25 имаше печална слава в това отношение. Задръстванията по нея можеха да превърнат и Далай Лама в психопат. Удивлението му обаче бързо премина във възмущение. Какъв идиот трябва да си, за да атакуваш „Порше“ с „Акорд“? Онова, което го шокира, беше не само насилието, но и неуважението. Силата, масата и скоростта бяха на страната на Уинтър. Той винаги можеше да се измъкне, но първо искаше да даде урок на този задник. Затова завъртя кормилото докрай надясно като възнамеряваше да притисне другата кола в централната мантинела.

Но хондата вече не беше там. Другият шофьор беше предусетил тази маневра и рязко натисна спирачките, като в резултат се измъкна от удара и сега се намираше точно зад него. Светлините на хондата отново проблеснаха в огледалото на Уинтър.

Цялото му внимание беше съсредоточено върху колата зад него. Той не забеляза, че голям камион мина в средната лента, докато задминаваше бетоновоза, който бавно се катереше по наклонения участък на магистралата. Не забеляза и „Рейндж Роувър“-а, който трябваше да мине в крайната дясна лента, за да избегне задминаващия камион. В мига, когато погледна напред, видя пред себе си колона коли, към които се носеше. Натисна рязко спирачките и поршето с готовност намали от сто и петдесет километра в час на около седемдесет. Хондата отново го удари и смачка задницата на колата му, преди отново да застане до него, този път от вътрешната страна. Удари го отново и смаза и нея.

На Уинтър му писна. Джипът беше задминал камиона и отново се престрои на втората лента. Сега лентата за задминаване беше свободна. Той се престрои и натисна газта докрай.

Избухващи иглички.

Това казваше Джери Гарлински, шантавият полски емигрант, който беше научил Карвър на всичко за саботажа. Година след година лицата и униформите на обучаваните от него се меняха, но уроците си оставаха все същите.

Въпрос: как да се унищожи движеща се кола, без да останат следи?

Отговор: избухващи иглички за вентили.

Всяка година обучаваните в Специалната флотска част морски пехотинци избухваха в смях, макар да знаеха отговора. Бяха го чували вече стотици пъти, защото всеки завършил курса се чувстваше задължен да се превъплъщава в Гарлински, стига да имаше желаещи слушатели. Едно не можеше да се отрече на преподавателската му методика: никой от миналите през курса никога не забрави как да унищожи движеща се кола.

Малко взривно устройство с дистанционен контрол, завито на мястото на истинската игличка във вентила, беше дискретна алтернатива на типичната автомобилна бомба. То не можеше да бъде открито при нормален оглед на колата и не оставяше следи, щом бъде взривено. Единственият проблем беше да се добереш до колата на мишената преди изпълнението на задачата. Карвър беше решил проблема, когато Уинтър паркира пред селския пъб, за да разпуска с партньорите си по тенис. След това му оставаше само да го предизвика да кара с висока скорост и да чака удобен момент. Беше му интересно как ще се справи, изложен на напрежение. Не знаеше със сигурност дали ще му стигне смелостта, докато моментът не настъпеше. Той беше напълно спокоен, когато предизвика Уинтър, а после блъсна луксозната му кола. Сега си спомни удовлетворението да накараш хора, които се смятат над закона, да си платят. Стар футболен химн, подобен на детска песничка, зазвуча в главата му като несекваща мантра. „Хайде, ела и си го получи…“, си тананикаше той наум, когато удряше странично поршето.

„Хайде, ела и си го получи…“, докато гледаше яростта изписана по лицето на Уинтър, преди да натисне газта.

„Хайде, ела и си го получи…“, когато взе дистанционното и натисна бутона.

„… Ако смяташ, че си достатъчно корав“, когато предната гума на поршето се пръсна, а взривът изстреля минирания вентил във въздуха и той се изгуби някъде в далечината. Колата веднага започна се върти безпомощна като листо във водовъртеж удари се в централната мантинела и отскочи встрани, плъзгайки се към джипа, чийто шофьор отчаяно завъртя волана, за да се предпази. Германският спортен автомобил избягна удара с роувъра, но се плъзна в лентата на тира. Шофьорът се опита да завие наляво и успя, но от рязката смяна на посоката изгуби контрол върху ремаркето, което започна да се плъзга като някакво гигантско гребло към средата на пътя, и спортната кола се блъсна в него. Поршето се плъзна леко встрани и се промуши под ремаркето, но от удара таванът се откъсна заедно с торса на Уинтър. Ремаркето и останките от поршето спряха да се движат, но сега се появи бетоновозът, който се опита да спре, поднесе встрани и се блъсна в останките. Докато двата камиона спрат и разтреперените им шофьори слязат, Карвър вече беше на километри от местопроизшествието. На следващия изход слезе от магистралата и скоро спря на една бензиностанция. Там го чакаше черен „Роувър 800“. Карвър слезе от хондата и тръгна към черния автомобил, като по пътя се размина с ниско подстриган мъж, който крачеше в противоположната посока. Карвър се качи отзад в роувъра.

Грентъм го чакаше седнал на предната пътническа седалка. Той вдигна поглед, когато Карвър се качи, и го загледа в огледалото за обратно виждане.

— Малка касапница, а? Кръв по цялата магистрала, откъснати глави. Не е много дискретна работа.

Карвър вдигна рамене.

— Изгубил съм тренинг.

Грентъм се обърна, за да го погледне в лицето, като същевременно му подаде лъскав плик.

— Ето билетите ти. Модната кожена чанта на седалката до теб е твоят ръчен багаж. Костюмът ти е на закачалката над главата ми. Във вътрешния джоб има портфейл и дребни пари в джоба на панталоните. Може да се преоблечеш на летището. В Ница ще те очаква пистолет. Любимата ти марка и модел… Какво има?

— Мислех си за станалото преди малко. Прав си, не беше достатъчно изпипано.

— Виж, важното е, че свърши работата. Не се притеснявай, ние ще си поприказваме дискретно с полицията. Никой няма скоро да обяви, че Кени Уинтър е починал.

— Надявам се, че няма — кимна Карвър. — Иначе как ще обядва с любезния си домакин?