Том Кейн
Оцеляващият (7)

5.

— Добър ден, мосю Маршан — поздрави Алекс, която направи съзнателно усилие да остане права и да се усмихне толкова весело, колкото напрежението и умората й позволяваха.

Тя вече говореше френски. Това поне беше нещо положително през последните месеци. Сега можеше да добави трети език към родния си руски и английския, който беше научила преди едно десетилетие в КГБ. Същата институция я беше обучила да омайва всеки мъж, когото пожелае, но мосю Маршан изглеждаше напълно имунизиран срещу остатъците от нейната някогашна сила. Той беше финансов директор на клиниката и единствената му грижа бяха нетните приходи.

— Госпожице Петрова, бихте ли ми отделили минутка? — попита Маршан, успявайки да съчетае раболепната мазна любезност с отсенки на заплаха. Изчака, докато тя не го последва надолу по коридора по-далеч от ушите на Карвър, и едва тогава заговори отново:

— Става дума за сметката на господин Карвър. Заплащането за миналия месец скоро ще бъде просрочено. Вярвам, че няма проблеми. Трябва да знаете, че ако пациентите не могат да плащат сметките си, политиката на клиниката е да прекъсва тяхното лечение.

— Много добре разбирам — кимна Алекс. — Няма проблеми. Сметката ще бъде платена.

Маршан кимна отривисто в знак, че е разбрал, но едновременно и като сбогуване, завъртя се и закрачи надолу по коридора. Алекс го гледаше, докато се отдалечаваше, и едва след като изчезна от погледа й, тя се върна в стаята на Карвър, рухна на стола за посетители и стисна глава с двете си ръце.

Карвър имаше някъде богатство, печалбите от смъртоносния му занаят, внесени в анонимна офшорна сметка или скрити в касетки в обществени трезори и в други лични скривалища. Парите биха удовлетворили Маршан за години напред, но само Карвър знаеше къде са, а сега нямаше и най-малка представа, че съществуват.

Той имаше поне един благодетел — Тор Ларсон, високия, кльощав норвежец със сплетени на плитки кося, който беше техник, компютърен експерт и най-близък приятел на Карвър. Той беше пуснал Алекс в апартамента. Използва парите, които Карвър му беше платил, и направи всичко възможно да плаща сметките за лечението. Но сега тези пари бяха свършили и Ларсон вече нямаше какво да предложи.

Алекс с радост би дала своя принос, но тя нямаше официални лични документи, нито разрешително за работа и престой и затова беше лишена от възможността да си намери достойна работа. Във всеки случай прекарваше всеки ден до Карвър. Единствената работа, която успя да намери, беше като келнерка нощна смяна в едно мръсно бирхале, чийто собственик с радост беше готов да си затвори очите за швейцарското трудово право, стига да можеше да наема отстъпчиви емигрантки за жълти стотинки. Както често обичаше да припомня на своите момичета, в Швейцария нямаше закон за минималната заплата. Алекс успяваше да свърже двата края с бакшишите, които получаваше, но не можеше да се надява с тях да плаща сметките на Карвър. Не и ако продължаваше да сервира.