Том Кейн
Оцеляващият (6)

4.

Стаята на Самюъл Карвър предлагаше гледка за милион долара над водата до покритите със сняг върхове, издигащи се в заострена верига отвъд южния бряг. Докато планините се издигаха солидни и неизменни, небесата над тях показваха безкрайно разнообразие от светлина, цветове и отсенки. За миг скриваха възхитителните околности, а после ги осветяваха. В ясни дни от този прозорец човек можеше да види Монблан. Дори имаше чувството, че ако се протегне, може да докосне черните скали.

Карвър обаче не стоеше до прозореца. След като беше изпратил смъртта при толкова много хора, сега беше осъден на полуживот, хванат в капана на самотното чистилище. Лежеше в леглото, свит в ембрионална поза. Помещението се отопляваше с парно, но раменете му бяха изгърбени, сякаш му беше студено. Беше тихо, но с длани затискаше ушите си, а пръстите му бяха впити в тила. Осветлението беше меко, но очите му бяха стиснати сякаш срещу изгарящ блясък.

В един миг се раздвижи, рязко се изпъна, после се хвърли назад в леглото с главата напред и отвори уста в тихи безсловесни стенания, докато крайниците му потрепваха в случайни спазматични движения. Спазмите му станаха по-трескави и стенанията се усилиха.

Много скоро Самюъл Карвър вече пищеше.

— Събуди се, събуди се!

Александра Петрова сложи ръка на рамото му и се опита да го освободи от хватката на кошмара, като внимателно го побутна, за да го върне в действителността. Тялото му беше слабо и отпуснато след месеците бездействие. Лицето му се беше закръглило, чертите вече не бяха така остри, защото костите бяха изчезнали под натрупалата се плът. Очите му бяха зачервени и изпълнени със страх.

Виковете заглъхнаха, заменени от подсъзнателно мърморене, и в мига, когато се събуди, последва познатото продължение: паническото стрелкане на очи из стаята с полуповдигнато тяло. След това постепенното успокоение, отпускането на възглавницата, докато тя галеше ръката му и го усмиряваше. Накрая той стискаше нейната в отговор, следваше опит за усмивка и една-единствена прошепната дума:

— Здрасти!

Следваше я още една:

— Алекс!

Това беше името, с което я наричаше Карвър през дните, които прекараха заедно преди многомесечното му затваряне в тази частна клиника на брега на Женевското езеро. То беше знак, че я беше познал и че е благодарен за компанията й, макар още да не можеше да си спомни какво значеше тя за него преди. Но по това време той не знаеше и кой всъщност е Самюъл Карвър, нито какво беше извършил и какво бе понесъл от другите.

— Пак ли същият сън? — попита тя.

Той стисна очи за миг, като че искаше да прогони и последните остатъци от ужаса в съзнанието си, после отговори:

— Не същият сън, а същият край. Както винаги.

— Този път можеш ли да си спомниш какво се случи в началото на съня?

Карвър се замисли.

— Не знам — Гласът му прозвуча безразличен, сякаш не виждаше смисъл във въпроса.

— Опитай се — настоя Алекс.

Той се смръщи в усилие да си спомни.

— Бях войник — започна. — Имаше сражение в пустинята… след това всичко се промени.

— Вероятно си сънувал нещо, което наистина се е случило, защото наистина си бил войник.

— Знам — отговори Карвър. — Каза ми го преди. Не съм забравил.

Той я погледна с очи, които просеха одобрение. За пореден път тя се опита да убеди себе си, че мъжът, когото обичаше, още беше някъде там вътре. Представи си време, когато празният поглед ще бъде сменен от яростната сила в очите, която беше видяла в нощта, когато се срещнаха, или от неочакваната нежност, която беше показал през онези откраднати часове, когато се бяха усамотили само двамата.

През нощта на 31 август 1997 г. и двамата се оказаха в Париж, работейки по една и съща задача. Карвър стоеше в единия край на тунела Алма и чакаше една кола. Тя седеше отзад на бърз мотоциклет и щракаше с фотоапарата мерцедеса, подтиквайки със светкавицата мъжа на волана да кара още по-бързо, и сякаш с камшик го подкарваше към смъртта в ръцете на Карвър.

В мига, в който се срещнаха, тя беше насочила срещу него „Узи“. Секунди по-късно той я прикова към асфалта, притиснал с коляно кръста й. Половин час по-късно го беше последвала в сграда, макар да беше научила, че той я е минирал и зарядите може да избухнат. Имаше му пълно доверие, че ще успеят да влязат и излязат невредими.

Днес, почти половин година по-късно, двамата бяха в Швейцария. Двама души, принудени да споделят ужасно насилие, но в кратките мигове на споделено спокойствие съзрели един в друг надежда не само за любов, но и за известно изкупление.

Алекс имаше свои тайни. По време на пътуването си от затънтената провинция на Съветския съюз до веселия лукс на посткомунистическа Москва тя също бе опетнила душата си. И тя като Карвър мечтаеше за бягство. Обаче миналото не беше пуснало нито Карвър, нито нея. То му поиска жестока цена в нощта на кръвопролитията, когато той бе подложен на такива крайни страдания, че самоличността му се откъсна от своята котва и погреба спомените му дълбоко, там, където трудно можеше да бъдат намерени.

Алекс беше започнала да се чуди дали наистина още го обича. Как можеш да обичаш човек, който вече не знае коя си и какво сте означавали един за друг? Някога беше обичала Самюъл Карвър. Сигурна беше в това. И още щеше да го обича, ако беше тук с нея. Но беше ли той още този мъж? Беше ли изобщо мъж?

Тя се зае с възглавниците на Карвър, потупа ги оттук–оттам, за да ги накара да бухнат, и ги преподреди. Преструваше се, че се грижи да му осигури по голямо удобство, а всъщност искаше да се отвлече от тези мисли и от чувството за вина, че си е позволила да й минат през главата.

Иззад гърба й се чу сдържано кашляне.

На вратата стоеше мъж в мрачен тъмносив костюм и вратовръзка с толкова приглушени шарки, че беше на практика невидима.

— Моля, елате с мен — каза той.