Том Кейн
Оцеляващият (93)

91.

Значи затова самолета го нямаше на радарите.

Карвър се беше свил в дългата трева покрай пистата на летище „Прищина“. Тя се простираше от север на юг в тясна долина, заградена с планини от двете страни. Всички летищни сгради бяха струпани в северния край: контролната кула, пътническият терминал, самолетните хангари и резервоарите с гориво. Обаче Карвър, който се движеше с изгасени фарове, беше поел по служебен път, който водеше до самия южен край на пистата. Там едно разклонение за маневриране излизаше от основната писта и завиваше на запад, където завършваше с широка асфалтова площадка, над която на стотици метри в мрака се извисяваше връх. Едва когато слезе от камионетката, след като спря встрани от пътя и се промъкна до високата ограда от телена мрежа с корона от бодлива тел отгоре, която обикаляше целия летищен комплекс, Карвър забеляза, че в лицето на скалата има монтирани две огромни бронирани хангарни врати. Докато ги гледаше, кацна хеликоптер, който приближи по пътеката за маневриране и зачака, докато дебелите врати започнаха бавно да се плъзгат настрани, разкривайки огромен хангар, изкопан в скалата. После машината бавно влезе в изкуствената пещера. Щом се озова вътре, вратите се плъзнаха обратно на местата си, но Карвър успя да види частния самолет, чийто търбух беше леко издут малко зад крилата. Това беше самолетът на Макейб и той или вече бе приютил смъртоносния плод в своята утроба, или очакваше всеки момент да го получи.

Налагаше се да влезе в хангара. Но преди да помисли как да стане това, трябваше да преодолее летищната ограда. Служебният път завиваше към скритата военна база, но Карвър трябваше да мине през пропускателен пункт, охраняван от двама часови. Оградата пресичаше пространството за маневриране и там, където стъпваше на асфалта, имаше колелета, така че когато някой самолет получи разрешение за кацане или излитане от тази част на пистата, да може да се отвори. Следи, оставени на равни разстояния, показваха, че територията се охранява от кучета. Единственият начин беше да мине през главната порта. Карвър си вдъхна кураж, защото знаеше, че ще се наложи да убие охраната. Точно тогава обаче видя фарове в далечината, които се приближаваха към него. Той се втурна обратно в камионетката и изгледа минаващите два открити камиона с мъже, насядали на пейки в каросерията, и един „Ленд Крузър“. Остави ги да се отдалечат по пътя, след което подкара след тях все още със загасени фарове.

Когато първият камион спря на пропускателния пункт, Карвър запали фаровете и се нареди на опашката. Един от часовоите отиде при шофьорската врата на първия камион. Карвър извади пистолета си, нави заглушителя на цевта и го остави на пътническата седалка така, че да му е удобно да го грабне. След това си сложи слушалките на уокмена, стисна зъби и пусна машинката.

Рапът го превърна в стар човек. Тази музика му се струваше немелодична, несвързана какофония и единствените думи, които успяваше да разбере, бяха мръсотиите. Прекарал беше предостатъчно време по парадни плацове и учебни полигони, на които му крещяха побеснели фатмаци, чиято готовност за словоблудство и физическо насилие би впечатлила и засрамила всеки малък уличник.

Обаче нуждата диктува своите правила.

Най-накрая часовоят застана и до неговата врата.

Карвър внимаваше да държи главата си в сянката на кабината и му подаде личната карта на Касанич.

Часовоят го попита нещо, но той не отговори.

Мъжът опита отново. Карвър се наведе към него и показа слушалките на ушите си и заклати глава в такт с ритъма. Ухили се като идиот и изрева със, както се надяваше, нещо подобно на сръбски акцент: „Страйт оут ъв Кемптън, матафъкъ“.

Няколко секунди часовоят го гледа с празен поглед, след това се ухили и така спаси собствения си живот. Заклати глава в такт с ритъма, който се лееше с известно съскане от слушалките на Карвър. После му върна личната карта и му махна да минава.

Другите превозни средства вече почти бяха преполовили мястото за маневриране и противовзривните врати бяха започнали бавно да се отварят, за да ги пропуснат. Карвър натисна газта, за да успее да се включи в редицата, и с облекчение спря музиката, усещайки, че от раменете му пада тежест, защото се беше прегърбил от напрежение. Трясъкът в ушите наистина му тежеше и дори му се бе догадило от силната музика. Скърцаше със зъби, тялото му се заливаше в пот и се чувстваше странно разстроен, сякаш шумът бе предизвикал реакцията на някакъв мрачен безформен спомен, който се криеше в неговото подсъзнание.

Точно тогава обаче влезе в хангара, всички мисли за неговите проблеми се изпариха и той се огледа с учудване.

В скалната планинска маса беше изкопано огромно пространство. В предната му част беше паркиран самолетът на Макейб, а до него стоеше хеликоптерът. Двете изключителни машини, които струваха милиони и бяха способни на удивителни неща, в тази обстановка приличаха по-скоро на играчки. Хангарът се простираше назад, докъдето му виждаха очите. Малко по-нататък в две редици бяха спретнато подредени още машини. Поне две ескадрили военни самолети на югославската армия бяха скрити тук: стари МИГ 21, чиито конусообразни носове излизаха от набити тромави фюзелазки, и много по-новите МИГ 29, със стройни двуопашни тела на грабливи птици.

Един от наземния екип в гащеризон посочи на Карвър да паркира камионетката в района вляво от входа, точно до трите новопристигнали превозни средства. Когато Карвър се приближи, видя от каросериите да скачат мъже, облечени в разнообразни бойни униформи, джинси, кожени якета и дори анцузи и маратонки, но всички бяха въоръжени. Повечето от тях останаха край камионите и облегнати на каросериите, запалиха цигари, безгрижно пренебрегвайки забраната да се пуши въпреки огромните количества авиационно гориво, които сигурно се съхраняваха наблизо. В отговор на заповед, кресната от лендкрузъра, един от тях се запъти натам с преметнат през рамо автомат, отвори една от задните врати и издърпа навън изпоцапана русолява фигура за вързаните с белезници ръце. Беше Вермюлен. Значи Макейб наистина го беше измамил. Карвър не му съчувстваше много–много. Проницателен човек с опита на Вермюлен би трябвало да предвиди това. Беше сам, все пак бе проявил достатъчно съобразителност да остави Алекс на сигурно място. И това беше нещо.

Още един мъж слезе от японския джип. Той носеше черната си коса сресана назад по италианската мода, а безупречното му облекло подсказваше, че неговият притежател никога няма да види друго лице, което да обикне повече от своето собствено. Мъжът разпръсваше самодоволството си като ухание на скъп лосион за след бръснене, докато крачеше към задната част на колата със защитено срещу удари алуминиево куфарче, и се спря, за да наблюдава как двама мъже много внимателно измъкнаха от товарния отсек на лендкрузъра ожулен кожен куфар. Те го сложиха на товарна количка с две колела и дълги ръкохватки и я забутаха, докато мъжът с излъчване на латино любовник продължаваше да ги надзирава. Мъжете поеха към една редица канцеларии, подредени покрай далечната страна на хангара на поне четиридесет и пет метра от паркиралите превозни средства.

От лендкрузъра слезе още един пътник, притиснал с буза към рамото си мобилен телефон. Той свърши разговора си, пъргаво закрачи след мъжете, които бутаха количката, и още в движение започна да сипе нареждания. Това трябва да е Даркович, помисли си Карвър. Личеше, че той е командирът. В това време Вермюлен оформи ариергарда, полагайки усилия да върви изправен и с достойнство, макар че неговият пазач го водеше с притисната в кръста му цев.

Карвър видя как двама мъже с бръснати глави излязоха от една канцелария, за да посрещнат малката процесия. Носеха слънчеви очила и слушалки в ушите — невъзможно бе да се сбърка външният вид на частни телохранители, които много искат да ги мислят за Сикрет Сървис. Саката им бяха издути на обичайните места, където хората носеха личното си оръжие. Телохранителите останаха неподвижни и наблюдаваха как мъжете с количката и следващите ги влязоха в помещението. После затвориха вратата и застанаха със скръстени ръце от двете й страни като биячи пред нощен клуб, правейки всичко възможно, за да изглеждат страховити.

Чекиджии, помисли си Карвър. Обаче те му подсказаха една идея. В мига, когато Яворски му бе казал да стои настрана от тази „вътрешна работа“, той предположи, че американците планират някаква акция, за да вземат бомбата и да елиминират Макейб, Вермюлен и който друг им се изпречи на пътя. Обаче той нямаше да се размотава, докато дойде 7–а кавалерийска дивизия, за да спаси всички. Веднъж вече беше позволил на Макейб да се измъкне и това нямаше да се повтори. Така беше решил, докато чакаше край пропускателния пункт. Освен това знаеше в основни линии какво иска да направи.

Сега успя да измисли и как да го стори.