Калевала (5) (Фински народен епос)

Пета руна

Надалече се разчуло,

бързо хората узнали,

че момиче е умряло,

млада хубост — погрозена.

 

Старият наш Вайнемойнен

бил потънал в скръб дълбока,

в мрак осъмвал, в мрак замръквал

и по цели нощи страдал

за момичето нещастно,

за чудесната девойка,

дето я вълна погълна,

дето вдън море потъна.

 

С мъжка орис, с мъжка мъка,

с мъжка рана незарасла,

тръгнал той покрай морето,

бога на съня да пита:

„Унтамо, какво сънува

и в съня си не видя ли

где е Ахтолската къща

с дъщерите на Веламо?“

 

Унтамо бил сън сънувал,

в сън видяното разказал:

„Знам я Ахтолската къща

с дъщерите на Веламо:

тя е в мрачните подмоли

в сянката на бреговете,

цялата е под вълните,

цялата е в кал и тиня.

 

Там си Ахтола царува

с дъщерите на Веламо,

имат си и малка кухня,

тясно, схлупено мутваче

под една скала сребриста,

в тъмна пещера от камък.“

 

Старият наш Вайнемойнен

седнал в старата си лодка,

въдиците си разгледал,

най-голямата извадил,

на конеца я завързал,

сетне с две гребла загребал.

Стигнал мрачните подмоли

в сянката на бреговете,

спрял върху скала сребриста,

върху пещера от камък.

 

Въдицата там извадил,

с пръст опипал острието,

с медна пръчица го метнал,

с пръчка от бакър — захвърлил,

то потънало в морето,

гмурнало се под вълните,

изплющял конецът златен,

сребърно се поопънал.

 

Почнало да се разсъмва,

побрашнило се небето,

сетне слънцето изгряло:

хванала се малка рибка.

Той я в лодката извадил,

върху дъното я сложил.

* * *

Гледал я, да я разгледа,

мъчил се да я познае:

„Що за рибка! Чудно нещо!

Никъде не съм я срещал!

По е гладка от пъстърва,

по е бледа от лакерда,

а от щука — по-сребриста.

Нито с малки — да е майка,

нито с хубост — годеница,

нито с накити — невеста,

нито с люспички — русалка,

нито с плитчици — момиче.

Трябва да е рядка рибка,

скокнала от дълбините.“

 

Нож сребреел на колана,

в пъстра ножница положен.

Грабнал Вайнемойнен ножа,

леко, бързо го извадил

рибката си да изкорми,

хубаво да я нареже:

нещо крехко за закуска,

по-големичко — за обед,

за следобеда — главичка

и опашка — за вечеря.

 

Тъкмо рибката да резне

по коремчето й бяло,

тя припляскала в ръката,

стрелнала се към водата

и се гмурнала в морето,

недалеч от Вайнемойнен.

 

Сетне вдигнала главата,

скочила изпод водата

чак зад петата вълничка,

чак зад гребенчето шесто,

махнала с ръката дясна,

ритнала с крачето ляво

иззад седмата вълничка,

иззад гребенчето осмо.

 

Някъде отвъд вълните,

проговорила накрая:

„Кьорчо кьорав, Вайнемойнен,

да не мислиш, че се качих

в лодката, че да ме кормиш,

да ме режеш на парчета:

нещо крехко — за закуска,

по-големичко — за обед,

за следобеда — главичка

и опашка за вечеря!“

Тъй попитал Вайнемойнен:

„А защо дойде при мене?“

 

„Като пиленце дотичах —

да ме галиш, да ме милваш,

всичко с тебе да разделям,

твоя да съм половинка,

да разстилам, да постилам

и възглаве да ти слагам,

тесни стаи да премитам,

мръсни подове да трия,

огън да клада в огнище,

пламъка му да поддържам,

кръгли хлябове да меся,

медни питки да изпичам,

с канче бира да ти точа

и трапеза да ти слагам.

 

Не, не съм аз рядка рибка,

скокнала от дълбините,

аз съм мъничката Айно,

малката сестра на Йоко,

тази, дето си я искал,

дето още я желаеш!

 

Стар старико, дърт дъртако,

кьорчо кьорав, не видя ли,

не можа ли да познаеш,

не успя ли да опазиш

ахтолската си невеста,

дъщерята на Веламо!“

* * *

Старият наш Вайнемойнен

много тъжно проговорил:

„Айно, миличка, върни се,

чуй ме, от душа те моля!“

 

Но изчезнало навеки,

гмурнало се под вълните,

вдън моретата се скрило

изтерзаното момиче,

долу — в мрачните подмоли,

в сянката на бреговете.

 

Старият наш Вайнемойнен

дълго мислил и размислял

как нататък да я бъде.

Мрежа свилена нарамил,

в хладните води я хвърлял,

плитчините преобърнал,

глъбините доизровил,

Вайнола докрай преплувал,

Калевала претършувал,

в бездни шеметни се спускал,

пусти ширини кръстосвал,

търсом търсил, ровом ровил

от брега на Йокахайнен

до Лапландия далечна.

 

Рибки всякакви улавял,

но сред рибките в морето

само своята си рибка

не настигнал и не хванал —

ахтолската си невеста,

дъщерята на Веламо.

* * *

Старият наш Вайнемойнен

тъжно своя нос провесил,

с вежди свъсени роптаел,

сам на себе си говорил:

„Глупав съм, не разсъждавам,

сякаш съм глава загубил!

А си имах ум и разум,

ясен ум и бистра памет,

весело сърце в гърдите.

Имах ги, ала къде са,

че отново да ги взема!

Старостта си е такава,

времената се изплъзват:

глупост е каквото мисля,

смешно е каквото правя,

тъжно е каквото искам.

 

Тази, дето си я търсих,

тази, дето си я чаках,

тази ахтолска невеста,

тази щерка на Веламо,

дето за жена я исках,

за съпруга я наричах,

тъкмо нея аз си хванах,

в лодката ми вече беше,

но не гледах да я видя,

не можах да я позная:

тя в ръцете ми припляска

и изчезна сред водите!“

 

Тръгнал той да си отива,

къщата си да намери,

крачил огорчен по пътя,

а на прага проговорил:

„Кукувичката закука,

но не исках да я чуя:

кукаше ми сутрин рано,

кукаше ми вечер късно,

отдалеч сега ми кука,

кукането й е друго.

Скърши ли се тази песен,

или в гърло се задави?

Кукай, моя кукувичке,

кукай сутрин — да ме будиш,

кукай денем — да ме радваш,

кукай вечер — да те слушам!

 

Че не знам какво да правя,

как нататък да живея,

как да стъпвам по земята,

как да крача под небето.

Майка ми да бе живяла,

че да беше ме видяла,

би ми казала навярно

как отново да задишам,

че да не усещам болка,

мъка да не ме погубва,

сред оскъдица такава

и в такова страшно време!“

 

Вдигнала се от вълните

майката на Вайнемойнен:

„Майка ти е още жива,

още може да те види,

още може да ти каже

как отново да задишаш,

без да те настига болка,

без да те погубва мъка

сред оскъдица такава

и в такова страшно време:

похьолски моми те чакат,

те по хубост нямат равни,

по са стройни, по са мили,

пет-шест пъти по-красиви

от сестричката на Йоко,

от ленивите лапландки.

 

В Похьола иди да вземеш

похьоланка, хубавица!

Ще те озари с очите,

с поглед ще те омагьоса,

с пъргави нозе ще припка,

гъвкава снага ще кърши!“