Калевала (21) (Фински народен епос)

Двадесет и първа руна

Похьолската господарка,

сариолската старица,

нещо тръгнала да свърши,

нямало я тъкмо вкъщи,

като съснали шейните

и зачаткали камшици.

Вдигнала очи на изток,

че на запад, та да види

кой под слънцето приижда:

„Що за хора са в шейните

върху склона? Майко мила!

Само да не са войници!“

 

Приближила се жената

по-отблизо да огледа,

но не идвали войници,

а прииждали сватбари

и открила зет в средата

на добрите му другари.

 

Похьолската господарка,

сариолската старица,

Зетя си като видяла,

казала, не премълчала:

„Мислех си, че вятър вее

и дръвчетата поваля,

че море гърми и чупи

лодките върху вълните.

Но като се приближавах

по-отблизо да огледам,

не видях да вее вятър

и дръвчета да поваля,

не видях море да чупи

лодките върху вълните,

а видях, видях в тълпата

зет си между двеста свата.

 

Как го разпознах ли? Виден

беше той и сред юнаци!

Сред момчетата стоеше

като бор в гора елхова,

като храст между тревите,

като месец сред звездите.

 

Черното му врана-конче

бе вълченце зажадняло,

бе соколче полетяло,

бе звънтяща чучулига.

Пееха шест златни птички

от ярема на шейната,

с други седем гургулички

им пригласяше юздата.“

 

В уличката — шум и глъчка,

тазовете изтрещели,

зетят слезнал от шейната,

спрял с дружинката на двора

и стоял така в средата

на добрите си другари —

нито по-напред пристъпвал,

нито по-назад оставал.

 

„Отдръпнете се, момчета,

отстъпете, юначаги,

кончетата разпрегнете,

ремъците развържете,

а хомотите свалете

бързо, че да срещнем зетя!“

 

С конче пъргаво пристигнал,

шарена шейна оставил,

зетят вече бил на двора.

Рекла похьолската тъща:

„Хей, прислужнико наемен,

най-добрият на селото!

Хващай зетьовото конче,

бързо разпрегни жребчето,

избави го ти от впряга,

украсен с бакър, с олово,

от юздите скъпокожи,

от ярема беловърбов!

Отведи доброто конче,

но очите си отваряй

да е с повод от коприна

и със сребърна юздица!

Дай му да се повъргаля

върху меките поляни,

върху снежните завивки,

върху меките постели!

 

Жадно ли е, напои го

тук, на кладенчето близко,

дето се не вледенява,

дето като суроватка

тъмни корени облива,

сенчест бор, елица златна!

 

Гладно ли е, нахрани го

тук, на яслата от злато,

с крина от бакър сипи му

ечемик за щедър посев,

ранна пролетна пшеница,

лятна ръж с коса косена!

 

Отведи доброто конче

и към яслите подбрани,

дето са на видно място,

явно, скрито покажи му!

Па го завържи тогава

с пръстенче от чисто злато,

с жилава халка желязна

върху брезов стълб надета!

И му доподай три крини:

първата със зоб заоблен,

втората със слама крехка,

третата със ситна плява!

 

Сетне с гребена от риба

трябва кончето да срешиш,

без да му подвиеш косъм,

без да нащърбиш опашка!

Зетьовото славно конче

най-накрая ще завиеш

със златисто покривало,

с чул със сребърни ресници!

 

Хайде, пиленца-момчета,

вкъщи доведете зетя

без калпак върху главата,

без нахлути ръкавици!

Иска ми се да погледам

може ли да влезне зетят,

без вратата да се сваля,

без да се събаря прага,

без тавана да е нисък,

без стените да са тесни,

без ъглите да са остри,

без гредите да се пречкат!

 

Няма моят зет да може

вкъщи, милият, да влезе,

без да се свали вратата,

прага без да се събори,

без тавана да се вдигне,

без да се отпусне пода,

без ъгли да се изправят,

без греди да се наместят:

моят зет стърчи с главата,

до уши му е вратата.

 

Хайде, сваляйте вратата,

да не отнесе калпака;

бързо откъртете прага,

да не спъва през краката;

ъглите поразчистете,

зорлем да не стяга крачка

зетят снажен, зетят виден,

зетят, който вече иде!

Боже, славен и могъщи,

зетят вече влезе вкъщи!

А пък време не остана

както трябва да огледам

всичко ли си е на място;

масата дали е чиста,

съдовете — подредени,

пейките — донатъкмени!

 

Гледам къщата отвътре,

сякаш че не я познавам

от какво е изградена,

от какво е сътворена,

как са зидове дълбани,

как са подове ковани.

 

Камъните са споени

с костички от таралежи,

нишите — с еленски кости,

с кости рисови — вратите.

 

Ябълковите мертеци

на бреза карелска лягат,

крин — над зиданата печка,

папрати — върху тавана.

 

Пейките са от желязо,

подът — от дъсчици немски,

спускат се с ресни от злато

меки свилени покривки.

 

С мед пещта е обкована,

пламък — камък скъпоценен,

зиданото с морски камък

ме огрява с цвят калинов.“

 

Зетят, вече влезнал вкъщи,

спрял сред стаята широка,

с тези думи проговорил:

„Уко, дай на тази къща

своята благословия,

изобилие и здраве!“

 

Похьолската тъща рече:

„Здрав бъди и ти, дошлият

в нашата къщурка скромна,

в жилището наше ниско,

в боровата наша стряха —

в нашето гнездо елхово!

 

Дай, прислужнице наемна,

най-добрата на селото,

въглен на кора брезова,

пламък на елхова съчка,

че да видя кой е зетят

и какви са му очите:

сини, сиви или пъстри,

или от платно по-бледи!“

 

Внесла сръчната слугиня,

най-добрата на селото,

въглен на кора брезова,

пламък на елхова съчка.

 

Но кората запращяла,

дим се вдигнал от смолата,

пушекът обгърнал зетя,

изпочернил му лицето.

„Дай, слугиньо, да запаля

восъчна свещица бяла!“

 

Внесла сръчната слугиня,

най-добрата на селото,

восъчна свещица бяла,

свещ която да запалят.

 

Пламнал весело фитилът,

пламъчето заблестяло,

че да видят кой е зетят

и какви му са очите.

 

„Взирам се, очите гледам:

нито са, да кажеш, сини,

нито са, да кажеш, сиви,

нито на платно приличат:

има в тях и морска пяна,

а и жилава тръстика!

 

Хайде, пиленца-момчета,

проводете бързо зетя

до местото му най-лично

и от всички най-високо —

с гръб към зидовете сиви,

с лик към пъстрата трапеза,

с поглед към добрите гости,

с гръд към веселбата идна!“

 

Похьолската господарка

гостите си нагостила

с прясно сирене и масло,

с едри пити и комати;

щедра към добрите хора,

трижди повече към зетя.

 

Пресни и солени риби,

кълки, пръжки и пържоли

преизпълвали подноси,

преизпълвали чинии —

сити да са всички гости,

трижди сит да бъде зетят.

 

Рече похьолската тъща:

„Хайде, милинка слугиньо,

пиво изнеси за всички

в чебър с две уши от края —

звани гости да поканим,

трижди да почерпим зетя!“

 

И девойката донесла,

дала младата слугиня

пиво, кипнало в килера,

що се пени и разпеня

с бели пръски по брадите,

че да плъпне и в главите —

сладко за добрите гости,

трижди повече за зетя.

С пивото какво се случи,

хмелът на какво ни учи —

нека жив певец разкаже

над прославената чаша!

Проговорил Вайнемойнен —

страж на родовата песен,

чудо сътворил от звуци,

а от думите — магия.

 

Пръв той чашата си вдигнал,

думите си да издума:

„Пивото е славно нещо,

но не бива да се пие,

без да се заченат песни!

Глас то трябва да отвори,

звук от гърло да извади!“

Домакинята разбрала:

„Нещо — песните ги няма,

бързо вързахме езици,

или пивото не струва,

или жаждата е сита?

Нещо — няма ги певците,

кът са песните, шегите,

где си, златна кукувичке,

че да зашумят горите?

 

Кой ще викне, да запее,

кой ще огласи с гласа си

похьолската ни трапеза,

сариолската гощавка?

Подът няма да изскърца,

ако жив човек не мине;

столът няма да продума,

ако жив човек не седне;

сляп е светлият прозорец

без човека зад стъклата;

а трапезата е глуха

без гласа на веселбата;

как ще има дим в комина,

няма ли човек в мутвака!“

 

Мъничко момче от пода,

с беличка брада от мляко,

станало и то да каже:

„Нищо, че съм още малък,

расъл, още недорасъл,

но ще пея, щом не пеят

тези, дето са порасли:

силните мъже смълчани,

уж за веселба събрани.

Ще запея аз, хлапакът,

ще запея аз, момчето,

юношата с кости дребни,

с тънки, слабички крачета,

ще запея както мога,

че да стане веселбата!“

 

Иззад кахлената печка

грохнал старец проговорил:

„Песента не е за малки,

нито пък за недорасли:

песните момчешки лъжат,

мамят момините песни!

Мъж би трябвало да пее,

мъж между мъже на маса!“

 

Верният стар Вайнемойнен

чул това и отговорил:

„Ако има младо връхче,

пръкнало от жилав корен,

нека подаде ръцете,

нека, хванати, запеем

хубавите наши песни,

легендарните напеви,

че да бликне веселбата

и денят си да прославим!“

 

Иззад кахлената печка

старецът пак проговорил:

„Тука хората не помнят,

нито помнят, нито знаят

по-добър певец от мене,

по-известен заклинател!

Затова от малък пея,

от невръстен чуруликам,

птици и води разпявам,

заливи и пущинаци,

пасбища и храсталаци,

тучни ниви и дъбрави.

 

Имах силен глас тогава,

дивна песента ми беше,

лееше се по реките,

кипваше като водите,

хлъзгаше се като ските,

като лодка по вълните,

а сега — какво да кажа,

тежко ми е днес да слушам,

че съм своя глас загубил,

че не струва песента ми,

не тече като реката,

не кънти като вълната,

а си е врана в трънака,

бор, изсъхнал в камънака,

плаз по пътища безснежни,

лодка в пясъци крайбрежни.“

 

Чул докрая, Вайнемойнен

най-накрая проговорил:

„Като няма кой да дойде,

да се хванем да попеем,

ще запея сам тогава,

песента си ще подхвана,

че роденият да пее

друг не чака да го кани

и не чака друг да каже

как до песента се стига.“

 

Верният стар Вайнемойнен,

песнопоецът безсмъртен,

се заел с доброто дело,

с песнопеенето славно,

песента му прозвучала,

думата му прокънтяла.

 

Пял старикът Вайнемойнен

мъдри и чудесни песни:

думите добре познавал,

случки сплитал и разплитал

щедро като камък в сипей,

ведро като цвят в блатата.

 

Пял старикът Вайнемойнен,

всички с песента зарадвал,

срещнал женските усмивки

в мъжката непрокопсия,

удивил добрите хора,

а ленивците пробудил.

 

И добавил Вайнемойнен

в песента си най-накрая:

„Понакуцват моите думи,

нещо в песента не стига,

че да стане хляб насъщен

и човешка орисия.

 

Ако можеше Творецът

сам сред нас да проговори,

то ще е добро за песен

и добро за орисия!

 

Той могъл би да превърне

в мед морето, в грах — тревата,

в слад — наквасения пясък,

в сол — скалата до морето,

заледеното — в градина,

залесеното — в орнище,

планините — в хляб насъщен,

в купчина яйца — чакъла.

 

Той би пял, би омагьосал

всички ни с една магия:

нароил би с мил добитък

кърове, а и дворове,

и обори, и яхъри,

кошери, а и кошари,

мляко дал на всяко виме,

мед — на жадното хоботче.

 

Той би всеки омагьосал,

дал би нужното на всеки:

на стопаните — кожуси,

на стопанките — сукмани,

на момиченцата — чехли,

на момченцата — чепици.

 

Чуй ме, Уко, чуй ме, Боже!

Направи така, че всички

хубаво да заживеят,

да са сити и доволни,

както в Похьола — на сватба,

в Сариола — на гощавка!

Нека е река течаща

пивото, от мед по-сладко,

в този хубав дом похьолски,

в тази сариолска къща!

Денем песен да се пее,

нощем пиво да се лее,

жив стопанинът да бъде,

здрава — милата стопанка!

 

Дай на всекиму, о, Боже,

и сполука, и награда:

на стопанина — трапези,

на стопанката — хамбари,

на ергени — звяр в капана,

на моми — совалка в стана!

 

Нека никой да не страда,

никой да не се разкайва,

че е бил на веселбата,

пил на дългата трапеза!“