Калевала (49) (Фински народен епос)

Четиридесет и девета руна

Месец нямало — да блесне,

слънце нямало — да светне

върху Вайнола студена,

върху Калевала мрачна.

Посевите се смразили,

заболели и стадата,

млъкнали добрите птици,

както и добрите хора,

като няма вече месец,

като няма вече слънце.

 

Кленът, той си знаел вира,

и орелът — небесата,

както вятърът — платната,

но човекът — той не знаел

вечер ли е, или утро,

ден ли иде, нощ ли пада

над скалите сред мъглите

над добрия полуостров.

 

Питало се старо-младо,

чудило се, ще ли може

и без месец да замръква,

и без слънце да осъмва

в този край суров и беден

и на севера — съседен.

 

Развълнувани девойки,

разтревожени невести

влезнали при Илмаринен,

проговорили, да кажат:

„Я стани, добър ковачо,

от постелята си топла,

че да изковеш и месец,

а и слънце да направиш,

че любов ли е без месец

и живот ли е без слънце!“

 

Илмаринен станал, скокнал

от постелята си топла,

че да изкове и месец,

а и слънце да направи:

месеца — от чисто злато,

сребърно голямо слънце.

 

Доблестният Вайнемойнен

чул шума и се изправил

да попита, да научи:

„Брат да си ми, Илмаринен!

Ти какво си се разчукал,

нещо ново ли ще правиш?“

 

С чук в ръката, баш ковачът

проговорил, че да каже:

„Изковавам златен месец,

сребърно, голямо слънце,

пет-шест пъти ще надминат

шарената воденица.“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Баш ковачо Илмаринен!

Месецът е друго злато,

слънцето — сребро по-друго —

само времето си губиш!“

* * *

Изковал той златен месец,

сребърно голямо слънце.

Сетне взел, че ги отнесъл,

по-високо да ги сложи:

месеца — на клон, на боров,

слънцето — навръх елхичка.

Пот се леела от челото,

по скулите се стичала:

тежко е да изковаваш,

тежко е и да поставяш!

 

Всичко си било на място,

сложено където трябва:

месецът — на клон, на боров,

слънцето — навръх елхичка.

Но — не блеснал ясен месец,

топло слънце не огряло.

* * *

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Тука трябва да се бае,

трябва тук да се гадае,

знак от месец да се търси,

слънчев знак да се намери.“

 

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

скършил клончета елхови,

подредил ги както трябва,

завъртял ги както трябва,

още нещо там оправил,

чак тогава проговорил

и такива думи казал:

„Знак очаквам от Твореца,

Божия глагол очаквам!

Нека знакът ми подскаже,

а глаголът ми разкаже

месецът — къде изчезна,

слънцето — къде пропадна,

та ги няма в небесата,

не изгряват над земята?

 

Истината — от съдбата,

не от хода на нещата —

чакам аз от знака верен,

от глагола неподправен.

Знакът ако е неверен,

нека го земя погълне!

Ако е лъжлив глаголът,

пламък нека го разнася!“

 

Отговорила съдбата

с верен знак, с глагол достоен:

взеха месеца небесен,

слънцето небесно скриха

в Похьола, в скали високи,

в медни сипеи дълбоки.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„В Похьола ако отида,

похьоланците да видя,

значи — месецът ще блесне,

а и слънце ще изгрее!“

 

Тръгнал в Похьола да иде,

в мрачна Сариола хладна.

Ден пътувал, сетне — втори,

а на третия, в средата,

стигнал Похьола мъглива

и брега, преди реката.

 

Силно викнал, да го видят,

да го чуят и отсреща:

„Хора, лодка ми пратете,

че да мога да премина!“

 

Викнал, но викът заглъхнал,

а и лодка не получил.

Затова събрал дръвчета,

мокрички ели намерил,

окадил там небесата.

Пламъкът бил твърде малък,

но димът — той се разнасял,

чак до Похьола достигнал.

 

Похьолската господарка,

Лухи, властната стопанка,

пушека като видяла,

проговорила, да каже:

„Дим се носи над реката,

огън някой е разпалил:

за войнишки — твърде малък,

за рибарски — твърде силен.“

 

Че излезнал похьоланец

пушека да поразгледа,

по-отблизко да го види,

по-добре да го разучи:

„Як мъжага ми се вижда

вдигналият таз пушилка!“

 

Доблестният Вайнемойнен

пак извикал, да го чуят:

„Хора, лодка ми пратете,

че да мога да премина!“

 

Похьоланецът отвърнал,

през реката се провикнал:

„Нямаме за тебе лодка,

ако искаш — сам си плавай,

палци — да са ти веслата,

а краченцето — кормило!“

 

Доблестният Вайнемойнен

хубавичко се замислил:

„Върнеш ли се, недостигнал,

хората ще се присмиват!“

 

Че се гмурнал като щука,

стрелнал се като пъстърва,

хладната река преплувал,

стигнал до брега отсреща,

сторил крачка, сетне — втора,

сух — след трета — се изправил.

 

Придошли там похьоланци,

почнали да се заканват:

„Хайде — в избата да идем!“

Тръгнал — в избата да иде.

 

Спрял за мъничко сред двора,

похьоланците — отново:

„Хайде — в избата да влезнем

Тръгнал — в избата да влезне:

с десния си крак пристъпил,

с лявата ръка отворил,

прагчето като прескочил,

влезнал в избичка голяма.“

 

Що народ там бил насядал!

Всеки — с купа медовина,

всеки втори — баш комита,

всеки трети — с баш оръжие,

че да смаже Вайнемойнен,

вярата му сувантолска!

 

Вкупом почнали да питат,

почнали да поразпитват:

„Я кажи сега, плувецо,

много здраве кой ни праща?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Ще ви пратят много здраве

месецът като просветне,

слънцето като проблесне,

като се у нас завърне!“

 

Похьолските баш комити

вкупом казали тогава:

„Месецът добре е скътан,

слънцето добре е скрито

сред скалите ни високи,

в сипеите ни дълбоки!

Там ще си стоят навеки,

никой няма да ги пусне!“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Месецът ако не светне,

слънцето ако не грейне —

бой ще трябва да се води,

сабичка да се премери!“

 

Сабята си той извадил

изпод сабленица тежка:

от върха й трепкал месец,

слънце — изпод ръкохватка,

писано жребче летяло

до изписаната котка.

 

Всеки сабята извадил,

с чуждата да я премери:

с мъничко била по-длъжка

сабята на Вайнемойнен,

с просено зрънце, да кажем,

с връх на нокътче, на сламка.

 

Че излезнали на двора,

на широката поляна,

че натръшкал Вайнемойнен

баш комити, баш мъжаги,

с удар, с два ги поразявал,

като репички търкалял

мустакатите главици,

похьоланските мръсници.

* * *

Доблестният Вайнемойнен

тръгнал слънцето да търси,

месечината да види,

свито-скрито да намери

в похьолски скали високи,

в медни сипеи дълбоки.

 

Ходил, след като е тръгнал,

ходил, колкото е нужно:

островче видял зелено

и разлистени брезички.

Под брезичките — скалички,

под скаличките — вратички,

по вратичките — ключалки,

че и девет катинара.

 

Процеп имало в скалата,

гънка — незабележима.

Вайнемойнен я намерил,

остра сабичка извадил,

с клинче огнено разтворил

твърдата скаличка медна,

че на две да се разцепи

и на три да се разпадне.

 

Доблестният Вайнемойнен

понадникнал, че да види

змийско някакво гъмжило,

дето биричка си пие

и на слънце се изтяга

върху шарена скаличка.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Я виж: бедната стопанка

имала и малко пиво,

та змии да угощава

върху шарена скаличка!“

 

Змийското кълбо разрязал,

шии дългички посякъл,

доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Нека отсега нататък

да се знае, да се помни:

пивото не е за змии,

биричката — за гъмжило!“

 

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

всичките врати опитал

с длан и песен да открехне.

Не успял — ни с длан, ни с песен

и резенце да отмести.

* * *

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Баба е човек, когато

няма нищо под ръката,

че да може да проникне!“

Казал и се върнал вкъщи,

без да го огрее месец,

че и слънцето да види.

 

Леминкайнен проговорил:

„Гиди, дърти Вайнемойнен!

Мен да беше ме повикал,

щях добре да ти помогна

и ключалки — да разбия,

и резета — да отлостя,

че да ни огрее месец,

та и слънцето да видим!“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Дума дупчица не прави,

с чар резе не се отлоства

с баене не се прониква

и с юмрук — не се отваря!“

 

При ковача той отишъл,

проговорил, че да каже.

„Брат да си ми, Илмаринен!

Изкови ми як тризъбец,

копия — една дузина,

ключове — една навръзка,

че да ни огрее месец,

та и слънцето да видим!“

 

Баш ковачът Илмаринен,

пръв сред всичките ковачи,

чукал да кове тризъбец,

копия — една дузина,

ключове — една навръзка.

Не били големи пики,

както не били и малки,

гледал — да са по средата.

 

Лухи, властната женица,

похьолската господарка,

позавързала крилцата,

излетяла в небесата,

кръг направила отгоре,

че да литне по-нататък

през реката, през морето,

до дома на баш ковача.

 

Илмаринен се огледал:

черна буря ли приижда?

Не било то — черна буря,

само — ястребица сива.

 

Илмаринен, баш ковачът,

проговорил, че да пита:

„Ястребице, сива птицо,

тук дошла, какво те води?“

 

Рекла сивичката птица,

кацналата ястребица:

„Илмаринен, баш ковачо!

Чувам, чукаш денем, нощем,

трябва да си вече майстор,

в работата — ненадминат?“

 

Илмаринен, баш ковачът,

проговорил, че да каже:

„На това — не се учудвай,

работата си аз зная:

изковавах небесата,

покрив сложих над земята!“

 

Рекла сивичката птица,

кацналата ястребица:

„А сега какво дочукваш

и какво доизковаваш?“

 

Илмаринен, баш ковачът,

проговорил, че да каже:

„Правя хубава верижка

за вратленцето на Лухи,

да я дърпа към скалите,

медни сипеи да пази!“

 

Лухи, властната стопанка,

похьолската господарка,

предусетила бедата

и офейкала нататък,

преки пътища избрала,

тъй до вкъщи се добрала.

 

Месец пуснала на воля,

пуснала на воля слънце.

* * *

Че сама се променила,

като гълъб се явила

сред ковачницата малка,

че да кацне върху прага.

Долетяла като птица,

гукнала като гугутка.

 

Илмаринен, баш ковачът,

проговорил, че да каже:

„Гълъбче, какво те води

и защо до мене кацна?“

 

Рекла хубавата птица,

гълъбчето върху прага:

„Кацнах тук, че да ти кажа

и на всички да разкажа:

ясен месец ще ти свети,

топло слънце ще те сгрява!“

 

Илмаринен, баш ковачът,

поизлезнал, че да види.

Поглед вдигнал от земята,

с поглед небеса обходил:

ясен месецът проблясвал,

греело и топло слънце.

 

Припнал той при Вайнемойнен,

проговорил, че да каже:

„Брат да си ми, Вайнемойнен,

стар вълшебнико, певецо!

Месеца ела да видиш,

слънцето ела да срещнеш,

те са вече на небето,

върху своето си място!“

 

Доблестният Вайнемойнен

скокнал бързо върху двора

и главата си изправил

цялото небе да види:

ясен месецът проблясвал,

греело и топло слънце.

 

Доблестният Вайнемойнен

гледал дълго, мълчаливо.

Сетне бавно проговорил

чувствата си да изкаже:

„Добра среща, месец ясен,

светлината ти е чудна!

Добра среща, слънце златно,

чудотворно ти сияеш!

 

Ясен месечко, излязъл

от скалите си високи!

Златно слънчице, изгряло

изпод сипеи дълбоки!

Там си стойте, на небето,

върху своето си място!

 

Ставай, слънце, всяка сутрин,

нека е така навеки!

Благосклонно озарявай

и богатства, и успехи

в ловните пътеки горски,

в рибните простори морски!

 

Смело си крачи по пътя,

радвай се на всяка стъпка,

размножавай красотата,

че да си отдъхваш леко!“