Калевала (25) (Фински народен епос)

Двадесети пета руна

Чакали от много време,

все поглеждайки навънка:

где са тези младоженци

и защо се още бавят?

Уморили се очите

през прозорците да гледат.

Поизтръпнали нозете

пред вратите да очакват.

Схванали се гърбовете

по стени да се опират.

И цървулът се разнищил

да се тътри до завоя.

 

Но в едно чудесно утро,

в утрото на ден прекрасен:

шум нахлул откъм гората,

звъннала оттам шейната.

 

Лока, старата стопанка,

майката на Илмаринен,

калевалката, видяла:

„Нашата шейна се връща!

Похьолска невеста води

моят син от Сариола!

 

Заповядай, мили сине,

в роден край и в родна къща,

от баща ти наследена,

от деда ти построена!“

Бързо карал Илмаринен,

че да стигне родна къща,

от баща му наследена,

от деда му построена.

Звънкали чудесни птички

от хомотчето на коня,

гукали и гургулички,

кацнали върху стръките,

пеели звънчета медни,

разпилени по юздите.

 

Лока, старата стопанка,

майката на Илмаринен,

щерката на Калевала,

помълчала, промълвила:

 

„Селото очаква месец,

слънце младите очакват,

сладка ягода — децата,

лодка от смола — водата.

Аз не чаках нито месец,

нито слънце да огрее,

чаках само да се върне

моят син с добра невеста.

Попоглеждах сутрин, вечер,

питах се защо се бави:

пеленаче ли отглежда,

бебенце ли забавлява,

че не иска да се върне.

А ми обеща да бърза,

лед снежецът да не хване,

докато се той завърне.

 

Попоглеждах сутрин, вечер,

питах се защо се бави,

звъннеше ли впряг навънка:

ей я, мислех си, шейната!

Скръцнеше ли праг навънка:

той е, мислех си, на прага!

Крастав да му беше конят,

а и шугава — шейната,

щях да кажа — вихрогонец,

щях да кажа — бяла хала,

стига да ми го докарат,

да го доведат до вкъщи.

Попоглеждах сутрин, вечер,

питах се защо се бави,

тъй очите си изгледах,

шията си тъй източих:

той ли, миличкият, иде,

негова ли е шейната,

негово звънче ли звънка,

негово ли конче тропка?

Ето го, най-сетне иде,

път пътувал, пак се връща,

че и милата си води,

румената ни снахица!“

 

„Младоженецо, мой братко!

Дорестия кон разпрягай,

отведи доброто конче

до познатата му ясла,

наведи се да му сложиш

зоб, каквато то обича!

Тъй пред всички поклони се,

пред роднини и пред близки!

 

Наведи се, поклони се,

сетне казвай патилата,

случилото се по пътя!

Как пътува, как пристигна,

как те тъщата посрещна,

как е в тъстовата къща,

дадоха ли ти момата,

или с бой си я получи,

в крепостта й как проникна,

не събори ли вратата,

не остана ли на прага,

не стоя ли под чардака?

 

Виждам аз и без да питам,

сам бих могъл да ти кажа:

леко ти е минал пътят,

здрав и читав си пристигнал,

с бой момата си получил,

в крепостта й си проникнал,

липова врата си счупил,

яворова двер открехнал,

вън не си стоял, на прага,

не си чакал под чардака.

Взел си пиленцето мило,

на ръце си го понесъл,

сняг да газиш, че и преспа

с белоснежната невеста.

 

Някой пусна лоша дума,

лоша приказка издума,

че се връщаш с празни длани,

с празна кошница в ръката.

Гледам, пълна е шейната,

не е бит напразно пътят:

имаше кого да вози

кончето ти златогриво,

тръгнало не брод да мъти,

а невеста да докара,

не каква да е невеста,

а достойна за потта му.“

 

„Слез, невесто, от шейната,

слез от видното си място,

никой няма да те вдигне,

никой няма да те носи,

бебенцата както вдигат,

мъничките както носят!

 

Прескочи една седалка,

че да слезеш от шейната

на утъпканата диря,

на пометеното място;

гледай само да не паднеш,

зурлите където рият,

кравите където тъпчат,

кончето където рита!

 

Меко стъпвай като пате,

ситно стъпвай като пиле,

гледай равното да хванеш,

по утъпкано да ходиш;

свекър в този двор нарежда,

но свекърва го подрежда,

братови са тук нещата,

сестрини навън местата.

Крак сложи сега на пруста,

че да сложиш и на прага,

да прекрачиш в тази къща,

в слънчевата нейна стая

под кованите тавани,

под направения покрив!

 

Още миналата зима,

още миналото лято

подът взе да понаскърцва,

предусетил твойта крачка;

взе таванът да скрибуца,

предусетил твойта стъпка;

хлопна малкият прозорец,

предусетил твоите лакти.

 

Още миналата зима,

още миналото лято

взе бравата да почуква,

сякаш чака твоя пръстен;

прагът взе да се снишава,

сякаш твоя крак очаква;

взе вратата да се вее,

сякаш чака твоя лакът.

 

Още миналата зима,

още миналото лято

стаите се завъртяха,

чакаха сред тях да стъпиш;

прустовете се смълчаха,

чакаха да ги разтребиш;

а килерите — пращяха,

чакаха да ги нагазиш.

 

Още миналата зима,

още миналото лято

дворът взе да се оглежда,

чакаше те за подпалки;

взе оборът да нагарча,

чакаше да го почистиш;

взе, че се наведе прътът,

чакаше пране да вържеш.

 

Още миналата зима,

още миналото лято

взе пътечката да гледа —

няма ли да я споходиш;

взе яхърът да потропва —

няма ли да го нагледаш;

дворът взе да намирисва —

няма ли да го оправиш.

 

Та от вчера, че и снощи,

че и днеска, цяла сутрин

чака кравата да види

кой ще й даде кърмата;

чака кончето да види

кой ще му насипе зоба;

блеят агънцата, чакат

да им понакършиш нещо.

 

Та от вчера, че и снощи,

че и днеска, цяла сутрин

чакат старците на двора,

зад прозорците — жените,

зад оградите — децата,

младите — отвън, на пътя,

всички чакат, че да видят

нашата невеста млада!“

 

„Слава тебе, двор претъпкан,

сбрал и мало, и голямо;

слава вам, килери пълни,

че да утолят, заситят;

слава, кухньо изобилна,

дето всеки ще нахрани;

слава, подноси, богати

с гозби редки и подбрани;

слава, весели сватбари,

на трапезата събрани!

Гости, като всички тука,

рядко могат да се видят —

нека да е на сполука,

нека е — на прокопсия!

 

Младоженецо, мой братко,

възела червен развързвай,

сваляй кърпата от свила,

че да видим кво си, що си

гонил цели пет години,

цели осем — обожавал!

 

Тази ли е тя, момата?

Малка птица-кукувица,

бяло цвете сред тревата,

бяла чайка над вълната!

 

Виждам аз и без да питам,

сам бих могъл да ти кажа:

не жена си взел, а — птица,

пролетната кукувица,

патенцето сиво, живо,

пиленцето боязливо,

гранката раззеленила,

пъпката, цветче развила!“

 

Някакво момче от пода

проговорило тогава:

„Твойта хубостница, бате,

на рендосан прът прилича,

кръгличка е като бъчва,

крачи с вили-мотовили!

 

Младоженецо загубен!

Падаше се да получиш

за стотак добра невеста,

ако трябва — за хиляда.

Виж какъв ти е стотакът,

хилядарката — каква е:

врана някаква в блатата,

сврака някаква в трънака,

птиче някакво на двора,

сажда някаква в мутвака!

 

Цяла зима е проспала,

цяло лято е стояла,

без да изплете чорапи,

без да спретне ръкавици!

Затова без дар за свекър

кацна, малката, на прага

със сандъче, пълно с мишки,

с миш-чеиз да влезе вкъщи!“

 

Лока, старата стопанка,

щерката на Калевала,

както чула клеветата,

тъй отворила устата:

„Глупости говориш, малчо,

всякакви ги бръщолевиш!

Всички може да одумваш,

всички може да подмяташ,

но невестата не давам

с лошо да се споменава!

 

Мръсни думи си замислил,

гадни думи си изрекъл

с тази биволска устица,

с тази телешка главица!

Хубавата ми снахица

в селото е най-добрата,

тя е като боровинка,

като в храсталак — малинка,

като мила кукувичка,

като песнопойна птичка:

конопарче — на тревата,

белошийка — на брезата.

 

В Немско няма да намериш,

както няма и в Естонско

хубавица като нея,

толкова добра снахица,

с този блясък на очите,

с тази гъвкава снагичка,

с тази извисена шия,

с тези нежни дълги пръсти!

 

И — не е дошла без нищо:

колко шуби тя донесе,

колко платове и дрехи,

колко шалове различни!

 

И — сама си ги е прела,

и — сама си ги е ткала,

от къделята — извлякла,

на вретено — навъртяла.

Има си чеиз, направен

в зимните дълбоки нощи,

доизбелван в ранна пролет

и сушен през ранно лято.

Има си чаршафи тънки

и завивки по-дебели,

както има бели кърпи,

а и шарени забрадки.“

 

„Мила, хубава невесто,

румено момиче младо!

Хвалили са те в дома ти

като бащино момиче,

а от днеска ще те хвалят

като нашата невеста!

 

Сам-сама не се навивай,

на тъга не се поддавай!

В блато няма да потънеш,

локва няма да нагазиш:

от едно богатство идваш

в друго — още по-голямо,

от едно охолство идваш

в друго — още по-голямо!

 

Мила, хубава невесто,

искам нещо да те питам:

зърна ли насам, край пътя,

остри купени големи,

ръж, натрупана на снопи?

Всичкото това е наше:

от мъжа ти разорано,

че от него и посято.

 

Мила, хубава невесто,

искам нещо да ти кажа:

съумя дотук да стигнеш,

съумей и да останеш!

Къщата ни е удобна

за жена и за невеста,

млякото ще бъде твое,

твое ще е и маслото.

 

Мила, хубава невесто!

Тъкмо тук е твойто място

банята ни е широка,

къщата ни е висока,

имай свекъра за татко,

а свекървата — за майка,

синовете им — за братя,

щерките им — за сестрички.

 

Ако някога поискаш,

ако те обхване жажда

рибка бащина да вкусиш,

дивеч, придобит от брата —

девера недей разпитва,

свекъра недей закача!

Имаш си съпруг, там искай,

той ще търси, ще намери!

Няма звяр сред лесовете,

дивеч няма сред полята,

няма там четириного,

както няма и крилато,

както няма и хрилато

вдън реките и морята,

до които да не стигне

твоят ловко-смел избраник!

 

Мила, хубава невесто,

идваш на чудесно място!

Няма с чутура да стриваш

и с хаванчето да смилаш,

камък тук троши зърната,

в мелници струят брашната,

падаща вода измива

замърсените паници.

 

Виж какво ни е селцето

и каква ни е земята:

долу — дол, поле — оттатък,

хубава гора в средата,

в дола — мъничка речица,

с прескочикраче водица,

патенце ще я прецапа,

пиленце ще я преплава.“

 

Яко яли, яко пили,

всички гости нагостили

с крехки риби, с тлъсти мръвки,

с едро счупени комати,

с пиво от добра закваска,

с брага от добра пшеница.

 

Че прииждали блюдата,

че се пенили пивата

върху подносите пъстри.

Върху шарените табли:

върхове от курабии,

вирове от мед и масло,

щедри късове от сьомга,

от пъстърва — парчетии,

с нож да резнеш от среброто,

с пръст да грабнеш от златото.

 

Волно пивото се ляло,

мед от бъчвите течала

през отвореното кранче,

през открехнатото чепче,

жадни устни да накваси,

сладки мисли да събуди.

 

Че дошло за песни време,

някой трябвало да почне!

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

не оставил да го канят,

а подел полека песен,

дал на думите начало,

че да могат да отекнат:

„Мили хора, мили братя!

Щедрички сме на словата,

гласовити сме в нещата,

речовити — на трапеза!

Редом гъските не крачат,

брат на брата не прилича,

често хващат се за гуша

родни братя и сестрици

в краищата наши бедни

и на севера съседни.

 

Искате ли да попея,

с песен своето да кажа?

Песента не е за всички,

тя си е за кукувички,

тя сама тъче, навива,

боядисва и изприда.

 

Пеят малките лапландци,

тези, дето са в цървулки,

дето с лосове се хранят,

а и с жилави елени.

Аз ли да мълча тогава,

как да не запеем всички,

дето ръжен хляб сме яли,

ечемично пиво пили?

 

Пеят малките лапландци,

тези, дето са в цървулки,

дето с ледена водичка

дъвчат борова коричка.

Аз ли да мълча тогава,

как да не запеем всички,

дето хапнахме обилно,

че и пийнахме прилично?

 

Пеят малките лапландци,

тези, дето са в цървулки,

дето лягат върху пепел,

а се будят върху сажди.

Аз ли да мълча тогава,

как да не запеем всички

в дом, от стълбове издигнат,

извисен от остър покрив?

 

Мъж да си, добре е тука!

И жена да си, добре е!

Тука бъчви се наливат,

делвите, и те преливат,

мрежите са пълни с риба,

а потоците — с пъстърва,

има хляб за всички хора,

има и за всеки — чаша.

 

Мъж да си, добре е тука!

И жена да си, добре е!

Умърлушени тук няма,

няма клюмнали от грижи,

хапваме си, без да мислим,

пийваме, че пак да пийнем

за чудесния стопанин

и за щедрата стопанка.

 

Щом захвалих, нека хваля,

но не знам с кого да почна?

Нека с първата похвала

да похвалим домакина!

Дом издигна той в блатата,

лес изсече за строежа,

трупи борови докара,

букови греди довлече,

че да ги спои и свърже,

да ги извиси до покрив,

до гнездо, добро за всички,

до семейна топла къща.

Камък легна върху камък,

легна на темел гредата,

от дъбаци са гредите,

от букаци са дъските,

от брезаци са корите,

а мъхът е от блатата.

 

Всичко е градено с грижа

Здраво да стои на място.

Сто мъжаги се потиха,

двеста — сякоха, строиха,

къщата да доизкарат,

покрива да донаправят.

 

Трудно къщата се вдига,

тежко, бавно се изправя.

Побеляват ти косите,

посивяват ти очите,

уж върви, а пък оставяш

на скалата — ръкавици,

върху клона — потна шапка,

а цървула — сред блатата.

 

Милият стопанин често

подраняваше с мъглите,

пръв се будеше в селото,

пръв оставяше леглото,

пръв загърбваше колиба,

пръв напускаше огнище,

та роса да го умие,

мокро клонче да го среши.

 

Той ни е сега поканил,

гостите си той е свикал,

настанил певци — край маса,

луди-млади — край стените,

палавници — върху пода,

щръкльовци — иззад вратите,

любопитни — зад стъклата,

сбор юнаци — върху пруста,

цяло село — върху двора,

закъснели — зад стобора.

Слава на такъв стопанин,

на стопанката му — слава!

Тя трапезата приготви,

подреди каквото трябва.

Тя и хлебеца замеси,

че и питките нашари

с двете си ръце работни,

с пъргавите десет пръсти.

Придошлите тя нахрани

с бухналите си погачи,

с пържените си пържоли,

с баничките си чудесни.

Ножовете се изтриха,

остриета — похабиха,

сьомгите додето корми,

щуките додето чисти.

 

Милата стопанка често

подраняваше с мъглите,

ставаше преди петлите,

вдигаше се още в тъмно,

сватбата да донаправи,

празника да доприготви,

пиво в бъчвите да сложи,

квас да кипне за децата.

 

Тъй чудесната стопанка,

милата ни домакиня

с пиво утоли гърлата,

с квас, зарадва и децата,

с пиво от добра закваска,

с квас от семена по-едри,

без да бута и разбутва,

без греблото да пробутва,

бъркала е тя с ръцете,

и с едната, а и с двете,

в чиста каца, в чиста баня

и върху дъска умита.

 

Тъй добрата домакиня

гледала е, че да види

зърното да не прорасне,

сладът да не се разкапва;

ходила е денем, нощем

бъчвичките да наглежда,

без да се бои от вълци,

без да се бои от мечки.

 

Аз стопанката прославих,

време е сега за кума!

Който се за кум явява,

той подрежда, той нарежда!

Той е първият в селото,

първият и на хорото!

 

Кумът, нашият, е спретнат,

от сукно му е кафтанът,

малко му виси ръкавът,

но отзад добре изглежда.

 

Кумът, нашият, е спретнат,

малко му виси кафтанът,

нещо му се вее пешът,

криво му е дюшемето.

 

Кумът, нашият, е спретнат,

хлътнала му е яката,

в новолуние тъкана,

в щърболуние избрана.

 

Кумът, нашият, е спретнат,

ален пояс е опасал,

шит от слънчева девица,

украсен от хубавица

в дни, останали без огън,

в тъмни нощи без пожари.

 

Кумът, нашият, е спретнат,

има лъскави чорапи,

а и панделки от свила,

пъстри ленти от коприна,

сякаш от злато съшити,

а и от сребро покрити.

 

Кумът, нашият, е спретнат,

сложил е подложки немски,

сякаш лебед тук ще плава,

глух петел ще се оправя,

гъска върбуляк ще гони,

птица птица ще догони.

 

Кумът, нашият, е спретнат,

златни, къдрите се веят,

златна, вее се брадата,

шлем той може да нахлупи,

облаците да нагази,

върховете да потъпче,

ако му стотак предложат,

камо ли — за хилядарка.

 

Ето че похвалих кума,

за кумата идва време!

Откъде се тя намери,

кой разкри пред нея двери?

Талинска е тя невеста,

в Новгород е тя израсла.

 

Нито е дошла от Талин,

нито в Новгород е расла,

пръкнала се е от Двина,

от реката пълноводна —

там е нейното начало,

там е нейната поръка.

 

Не е тамошна, да кажеш,

нито пък си е оттука,

раснала е — боровинка,

ягодица е отрасла,

плод, откърмен от полето,

цвят, разцъфнал под небето,

туй ще кажа за кумата

и за нейната родина!

 

Нежно тя към нас поглежда,

хвърля ни изпод ръката,

сякаш сме совалка финска:

гледай как блестят очите,

сякаш че луна изгрява

брегове да озарява.

 

Украсена е кумата,

цялата е в тежко злато:

носи златна плетеница,

златоткана огърлица,

златна гривна на ръката,

златен пръстен върху пръста,

златна шнолка на косата,

върху шала — златна брошка.

 

Мислех аз, че месец блесна,

а проблесна огърлица;

мислех аз, че слънце светна,

а просветна златен пръстен;

мислех аз, че вятър духна,

като се развя полата!

 

Казал нещо за кумата,

и за гостите ще кажа.

Весела ли е тълпата,

радостни ли са децата,

живнаха ли всички старци,

бодри ли са всички хора!

 

Гостите докрай огледах,

Знам си ги от много време,

нямало е този наплив,

а и няма да го има:

от отбрани — по-отбрани,

от известни — по-известни,

толкова достойни старци,

толкова добри младежи,

светла, хубава тълпица,

като скреж върху горица,

горе — бяло побеляла,

долу — сиво посивяла.

 

Ляло се е тук златото,

пръскало се е среброто,

втичали са се полята,

кастрила се е гората,

гостите за да прикъта,

тежка сватба да прослави!“

 

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

седнал бързо на шейната,

тръгнал да се върне вкъщи.

Недовършил песента си,

той я продължил по пътя.

С песен песента догонил,

трета песен бил подхванал,

като се ударил в камък

и се пръснала шейната:

плазовете се строшили,

ритлите — разполовили,

поломили се гредите,

натрошили се дъските.

 

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец, попитал:

„Няма ли тук луди-млади,

смели хора сред народа,

старци, опитни в нещата,

живи хора сред блатата,

че да слезнат в Туонела,

в тъмна Манала отвъдна,

че да вземат ключ от Мана,

от Туони — остър свредел,

че да седна да направя

счупената си шейничка!“

 

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

сам се спуснал в Туонела,

в тъмна Манала отвъдна,

че да вземе ключ от Мана,

от Туони — остър свредел.

 

Взел каквото взел певецът,

че да се завърне с песен

под дъбравите високи

и сред скорушите ниски,

нужно градиво за плаза,

твърдо, яко за плъзгача!

За седалки и за ритли

сякъл дървеса различни,

докато скове шейната,

та скованото да тръгне.

Впрегнал в нея и жребчето,

кончето си вихрогонче,

и на мястото си седнал

върху предната седалка.

Конят и без бич потеглил,

без камшик поел по пътя,

към добрата си конюшня

и към яслата позната.

 

Тъй пристигнал Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

до вратата си чудесна,

до чудесната си къща.