Калевала (14) (Фински народен епос)

Четиринадесета руна

Чудил се какво да прави

щуравият Леминкайнен,

по чия следа да тръгне,

накъде да се отправи,

лоса ли да изостави,

че да се завърне вкъщи,

или пак да се опита

щастието да догони

там, при горската стопанка,

при добрите горски феи.

 

Проговорил Леминкайнен,

казал своята молитва:

„Уко, татко наш небесен

и баща на небесата!

Дай ми ски, каквито трябват,

дваж по-здрави, триж по-бързи,

че да литна, да прелитна

през реките, през блатата,

през горите, през полята,

и от север по на север

да догоня лос вълшебен,

чудния елен да стигна!

 

Всичко живо ще загърбя,

вдън горите ще отида,

в дебрите на Тапиола,

Тапио да ме закриля!

Слава вам, гори и хълми,

борови недра високи,

хвойнови скали широки,

увенчайте моя поздрав!

 

Пожали ме, горска майко,

Защити ме, царю горски,

изведи ме от шубрака,

че и аз до хълм да стигна,

своя дивеч да догоня,

своя улов да добия!

 

Нюрики, дете на Тапио,

принце, с алената шапка,

знаци остави в гората,

покажи пътечка вярна,

че по нея да премина,

до целта си да достигна,

своя дивеч да догоня,

своя улов да добия!

 

Мелики, съпруго горска,

хубавице щедроръка,

разпилей пред мен жълтици,

а и сребърни парици!

Аз съм този, който търси,

който иска да намери!

 

Златен ключ свали от кръста,

изпод сребърните пафти,

Тапиола да отключиш,

хубавите й богатства,

в ден, когато аз ловувам

и очаквам щедра плячка!

 

Щом сама не го направиш,

на слугите си поръчай,

нека те да го извършат,

нека те да го направят!

Че какво е то, господство,

ако нямаш подчинени,

сто слуги ако не слушат,

хиляди ако не тичат

стадото ти да завръщат,

че да си пасе честито?

 

Чуй ме, щерко на горите,

сладкопойна хубавице!

Где е медната ти свирка,

тънкогласата пищялка,

че да я надуеш сладко,

нежно с нея да пробудиш

спящата царица горска,

непробудната стопанка,

ако тя не ще да чуе,

ако тя не ще да знае

моята молба голяма,

жаждата ми за сполука!“

 

Щуравият Леминкайнен

с празни две ръце преминал

през реките, през блатата,

през горите, през полята,

в този божи край затънтен,

в тези дяволски простори.

 

Ден така, а сетне — втори,

чак на третия пристигнал

до едно открито място,

до скала сред планината.

Пак на север се огледал

и видял през синевата

твърдината тапиолска

и вратата й от злато.

Тапио, той там царувал

над горите, езерата.

 

Щуравият Леминкайнен

леко полетял надолу,

твърдината тапиолска,

златната врата достигнал.

Поповдигнал се да види,

бил под шестия прозорец,

доброделци там седели,

а пък горската невеста

в груби дрехи там лежала,

в дрипи най-обикновени.

 

Леминкайнен я попитал:

„Бе защо, невесто горска,

груби дрехи си навлякла,

дрипи най-обикновени?

В погледа ти — сто зарази,

двеста язви — по лицето,

вкиснала си се в отврата,

нямаш милост, нямаш жалост!

 

Докато в горите скитах,

три двореца аз намерих:

дървен, костен, а след него —

и дворец от дялан камък.

Имаха по шест прозорци,

всичките от чисто злато.

През прозорците надникнах,

тъй проникнах през стените

и на бога на горите,

и на горската стопанка,

и на щерката им горска,

и на горската им челяд.

Тапиолското семейство

светеше в сребро и злато,

тапиолската стопанка,

властницата над горите,

гривни носеше от злато,

с брошки сребърни блестеше,

имаше косичник златен

върху панделки от свила,

златни обеци висяха

върху нанизи от бисер.

 

Затова, невесто горска,

медна майко на Метсола,

калните цървули сваляй,

сваляй дървените чехли,

сваляй дрипавата рокля,

рокля хубава да сложиш,

сваляй мръсната си ризка,

ризка празнична да вземеш,

докато е ден за улов,

ден за моята добича!

Дълго скитах по горите,

давих се в горчивините,

че залудо съм се пръкнал

и напразно съм се блъскал,

че не съм получил нищо

и на вятъра съм бъхтал,

че какво е ден без улов,

нощ — без радостта от плячка!

 

Старецо на лесовете,

с мъх преди да ни покриеш,

риза дай на дървесата,

тънка дреха на гората,

на тополите — забрадки,

нежни фусти — на върбите!

Позлати докрай елите,

посребри докрай елхите,

кленовете — калайдисай!

Дай на борчето висулки,

Златен накит — на брезите,

пръстенчета — на тревите!

Стореното пак стори го,

правеното пак прави го:

с клон от месец бе елата,

с клон от слънце бе елхата,

с меден дънер бе гората,

сечището — с дъх на пиво,

с морска сол бе всеки вятър,

всеки лист — с масло намазан.

 

Дъщеричке на горите,

Тулики от Тапиола!

Дивеч подгони към мене,

доведи ми го по-близко!

Ако гледа да се бави,

побутни го да побърза,

удари го с горско клонче,

с бяло брезово камшиче,

че да тръгне, да се втурне

към ловеца, който чака!

Научи го как да бърза,

как навреме да пристига

до човека, който търси,

който иска да намери!

 

Доведи го до пътечка,

гледай в нея да остане,

разпери ръце, не давай

тук да кривне, там да свърне,

да изчезне, да избяга,

дивото да го погълне!

Видиш ли, че ти убягва,

че към дивото се юрва,

поведи го за ушите,

доведи го за рогата!

 

Ако го препъват храсти,

отсечи ги, път да има!

Ако го препъват клони,

отрежи ги, път да има!

 

Плет зелен да се изправи,

повали го на земята,

колците до пет събаряй,

стълбовете му — до седем!

 

И вода да се изправи,

някакъв поток сред пътя,

пресечи го с мост копринен,

с панделката си пембена!

Дивото гончар си иска

през реките, през блатата,

през звънтежа на водата

и похьолските водопади!

 

Тапио, владетел горски,

горска хубава царице,

горско старче белобрадо,

цар на златото в горите!

Мимерки, съпруго горска,

ти разнасяш добротата

с чудно синята си дреха,

с алените си чорапи!

Хайде да сменим златото,

хайде да сменим среброто!

Лунно е златото мое,

слънчево ми е среброто,

с мъка стигна то до мене,

в битките си го пренесох,

че да си лежи в торбата,

прах да трупа и натрупва,

никой да не го обменя,

никой да не ми го иска.“

 

Щуравият Леминкайнен

както пял, така прелитал

през реките, през блатата,

през горите, през полята,

но завинаги спечелил

горската стопанка славна,

горските вълшебни феи,

тапиолските девойки.

 

Дяволският лос вълшебен,

чудният елен на Хийси,

зорлем гледал как да бяга

в лудите гори на Хийси

пред ловеца, който гони,

пред човека, който търси.

 

Щуравият Леминкайнен

ловко примката си хвърлил

върху оня лос вълшебен.

Чудният елен на Хийси

не подритвал, а подкляквал

от това, че друг го гали.

 

Щуравият Леминкайнен

своята уста отворил:

„Господарю на горите,

пътнико сред езерата!

Мелики, царице горска,

щедра майко на растежа!

Съберете си златото,

отделете си среброто,

дрипите си разпилейте,

шарените си забрадки,

но злато ако проблесне

и сребро ако просветне,

дайте му да оцелее,

с кал в калта да се не слива!“

 

Тръгнал, в Похьола заминал,

а когато стигнал, казал:

„Хванах твоя лос вълшебен,

чудния елен на Хийси,

дай ми, бабо, дъщеря си

за невеста, за съпруга!“

* * *

Похьолската господарка

казала, че да се чуе:

„Ще ти дам аз дъщеря си

за невеста, за съпруга,

ако обуздаеш коня,

жълтия жребец на Хийси,

дяволския кон разпенен

в хийсиевските поляни.“

 

Щуравият Леминкайнен

златната юзда намерил,

сребърното си водило,

гривестия кон да търси

в хийсиевските поляни.

 

С крачка той поел по пътя,

с крачка крачката надхвърлял

по далечните полета,

в равнини от дълъг вятър.

За жребеца се ослушвал,

гледал кончето да види,

носел му юздица златна,

тънко, сребърно водило.

 

Ден така, а сетне — втори,

чак на третия пристигнал

до едно открито място,

до скала сред планината.

Поглед хвърлил той на изток,

че на запад го отместил,

тъй видял жребче сред пясък,

малко конче сред елите,

пламък космите обливал,

дим над гривата се виел.

 

Проговорил Леминкайнен:

„Чуй ме, Уко, чуй, Всевишний,

облачни стада ти водиш,

с черно стадо — воевода,

с бяло — тих пастир небесен!

Разтвори сега небето,

облак с облаците сблъскай,

че да падне дъжд оловен,

град железен да удари

все по гривата на коня,

по гръбнака на жребчето!“

 

Чул го Уко, чул Творецът,

който облаците води,

с гръм разтворил небесата,

облак с облаците сблъскал,

че да падне дъжд оловен,

град железен да удари

все по гривата на коня,

по гръбнака на жребчето.

 

Щуравият Леминкайнен

пръв отишъл да надзърне,

по-отблизко да огледа,

че да може и да каже:

„Слушай, конченце на Хийси,

потничко жребче лапландско!

Дай си златната муцунка,

дай си сребърната шийка,

имам аз за теб оглавник,

имам аз за теб водило!

Няма зле да се отнасям,

Зорлем няма да те юркам,

силом няма да те водя,

дълго няма да сме двама,

че наблизо ни очаква

похьолската господарка.

 

Няма да въртя камшика,

бича няма да размахвам:

ще те поведа с водило,

с хубава юзда от свила!“

 

Жълтият жребец на Хийси,

дяволското конче в пяна,

свело златната муцуна,

шия сребърна подало

за юздицата си златна

и за сребърния повод.

 

Щуравият Леминкайнен

леко обюздал жребчето,

хванал сребърния повод,

свиленото му водило,

че и сам си яхнал конче,

дявол жив и ветрогонче.

 

Плеснал той, камшикът свирнал

с върбовата си свистялка.

Полетял през планините,

полетял през равнините,

а зад хълмчето, оттатък,

стигнал Похьола далечна.

 

Спрял пред Похьола, сред двора

на стопанката известна,

отдалече проговорил,

отдалече се изказал

и такива думи рекъл:

„Ето ме, обяздих коня,

дивия жребец на Хийси,

чак дотука се довлякох

през гори и през полета.

Хванах ти и лос вълшебен,

чудния елен на Хийси.

Дай ми, бабо, дъщеря си

за невеста, за съпруга!“

 

Похьолската господарка

казала, че да се чуе:

„Ще ти дам аз дъщеря си

за невеста, за съпруга,

стига да простреляш лебед,

водната вълшебна птица,

дето плава в Туонела,

в Манала, в света отвъден,

но — с една стрела, с едничка,

и с един-единствен изстрел.“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

тръгнал лебеда да търси,

водната вълшебна птица,

дето плава в Туонела,

в Манала, в света отвъден.

 

С крачка той поел по пътя,

с крачка крачката надхвърлял

към реката в Туонела,

в Манала, в света отвъден,

крачил, своя лък нарамил,

взел колчан стрели на кръста.

 

Там го чакал онзи старец

с мокрия калпак на чело,

похьоланецът го дебнел

край реката в Туонела,

щом е казал, че ще чака,

чакал там, да го дочака.

 

Ненапразно се оглеждал,

ненапразно се ослушвал:

ей го, Леминкайнен идел,

носел се и той с потока,

че в Туони да се влее,

в святата река широка.

 

Сякаш пръчка от водата,

старецът змия повдигнал,

че я пратил вдън сърцето,

в дроба чер на Леминкайнен.

Лявата му гръд пронизал,

счупил дясното му рамо.

 

Щуравият Леминкайнен,

пламнал целият от болка,

бавно, тежко проговорил:

„Лошото е, че не питах,

не разпитах свойта майка,

милата старица моя,

две-три думи да ми каже,

двете-трите нужни думи,

дето в болките помагат,

дето бързо изцеляват

раната от змийско зъбче,

от поплъзнала отрова.

 

Хайде, помогни ми, майко,

дето от парче ме носиш,

дето от парче ме гледаш,

чакам аз от тебе помощ!

Само ти ще ме настигнеш,

само ти ще ме догониш,

от смъртта да ме изземеш,

от кончината — изтръгнеш,

от покоя непотърсен,

от погибелта незвана!“

 

Похьолското сляпо старче,

с мокрия калпак на чело,

бутнало там Леминкайнен,

Калевият син потънал

в тъмните води туонски,

в най-жестоките потоци.

Щуравият Леминкайнен

извъртял се с водопада,

че да стигне по водата

до колиба в Туонела.

 

Кървавият туонелец,

кръволокът, син на Мана,

както сабята извадил,

тъй посякъл Леминкайнен,

в дължина на пет парчета,

в ширина — на цели осем,

тъй да плува в Туонела,

в Манала така да скита.

„Стой си тука цяла вечност,

и с лъка си, и с колчана,

чакай белия си лебед,

чакай водната си птица!“

 

Тъй угаснал Леминкайнен,

щуравият, веселякът,

в тъмните води туонски,

в Манала, в света отвъден.