Калевала (13) (Фински народен епос)

Тринадесета руна

Разговарял Леминкайнен

с похьолската господарка:

„Дай ми, бабо, дъщеря си

за невеста, за съпруга!

Тя е най-добра от всички

и от всички — най-красива!“

 

Похьолската господарка

казала, че да се чуе:

„Нямам дъщеря за тебе —

лошава или добричка,

грозничка или красива,

нисичка или висока —

щом си имаш вече друга,

и невеста, и съпруга!“

 

Леминкайнен отговорил:

„Кюлики ще я отпратя,

нека скита по селото,

нека хлопа по вратите!

Друга тук ще си намеря,

по-добра и по-разбрана.

Дай ми, бабо, дъщеря си

за невеста, за съпруга!“

 

Похьолската тъща рече:

„Нямам дъщеря за хора,

дето много ги приказват,

пусто в празно да преливат.

Който иска дъщеря ми,

цветенцето мое мило,

лос вълшебен нека хване,

чудния елен на Хийси!“

* * *

Щуравият Леминкайнен

връх на копието сложил,

пообтегнал тетивата

и стрелите си подострил.

Спрял се да се позамисли:

„Ето, сложих острието,

пообтегнах тетивата

и стрелите си подострих,

само ските още нямам,

по снега да се пързалям.“

 

Щуравият Леминкайнен

мислил, нещо да измисли,

ските откъде да вземе,

кой добре ще ги направи.

 

Влезнал в дворчето на Каупи,

Люлики стоял на прага:

„Вуоянецо похватен,

майсторе лапландски Каупи!

Направи ми ски, да бягат,

бързи дървени плъзгала,

че да хвана лос вълшебен,

чудния елен на Хийси!“

 

Люлики му отговорил,

казал му веднага Каупи:

„Всуе гониш, Леминкайнен,

чудния елен на Хийси!

Скапан дънер ще намериш,

колкото и лос да търсиш!“

 

Длан отметнал Леминкайнен,

своето си да повтори:

„Ските направи, човече!

Нека е едната тънка,

другата — по-удължена,

лос на Хийси да догоня!“

Люлики бил майстор славен,

равен нямало на Каупи:

ските сякъл той наесен,

че да ги направи зиме,

ден — да издокара щека,

втори — колелце да сложи.

 

Ската, тънката, направил,

и по-длъжката издялал,

щеките били готови,

сложил им и колелцата.

Видра искал той за щека,

а за колелце — лисица.

 

Ските с лося мас намазвал,

с лой замръзнала натривал,

докато мълчал, размислял

и накрая проговорил:

„Има ли тук, сред момците,

ред момчетата по-млади,

майстори на ска по-тънка,

а на длъжка ска — бегачи?“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът, отговорил:

„Има ги между момците,

между хората по-млади,

майстори на ската тънка,

а на длъжката — бегачи.“

 

Метнал той колчан през рамо,

лък през другото прехвърлил,

в длани щеките подхванал,

с тънката си ска потеглил,

с дългата си ска — заминал,

но преди да тръгне, казал:

„Няма в божите предели,

в този свят под небесата,

няма никъде в гората

ни едно четириного,

дето може да се скрие,

да убегне, да избяга,

от сина на Калевала,

от скиора Леминкайнен.“

 

Стигнал този слух до Хийси,

до ушичките на злите.

Дяволите лос създали,

Злите — чудното еленче,

с пън, където е главата,

с клон, където са рогата,

с кол, където са нозете,

с мъх, където са копитца,

с плет, където е гръбчето,

с цвят, където са очите,

с лист, където са ушите,

стрък поставили за жили,

борова кора — за кожа,

брезова кора — за тяло.

 

Хийси съживил елена,

дал на лоса дъх и сила:

„Хайде, припкай, лос вълшебен,

тичай, дяволско еленче,

с лосовете да се смесиш

по еленските поляни,

че да има да те гони,

лов надушил, Леминкайнен!“

 

Лосът леко се изправил,

чудният елен се втурнал

към рогатите си братя

по лапландските поляни.

Що котлета преобърнал

върху ловните огнища,

та месо да цвърка в пепел

между камъни-жарнища.

 

Шум се вдигнал, шум до бога,

сред лапландските колибки:

вили кучета лапландски,

вили бебета лапландски,

вили милите лапландки,

а лапландците — ръмжали.

 

Щуравият Леминкайнен

гонил своя лос вълшебен

по реките, по блатата,

по горите, по полята.

Искри святкали под ските,

дим от щеките излитал.

Нямало го само лоса,

чудния елен вълшебен.

 

Две следи оставил в пътя,

между хълмове и преспи,

в хладните гори на Хийси,

в пустите поля на Калма,

Леминкайнен — все на косъм,

все над пропастта, накрая,

дето зее пусто гърло,

дето се уста отваря,

че да глътне и юнака,

и смелчака да погълне!

Нямало го само лоса,

чудния елен вълшебен.

Бил където бил щуракът,

цяла Похьола нашарил,

само място вдън горите,

шарейки, поизоставил.

Трябвало и там да зърне,

ъгълчето да огледа.

 

Още стигнал, недостигнал,

шум до бога се разнесъл

в Похьолския край далечен,

ловно място за ловците:

вили кучета лапландски,

вили бебета лапландски,

вили милите лапландки,

а лапландците — ръмжали.

 

Щуравият Леминкайнен

ските си към тях обърнал,

все към лая, все към воя,

все към ловните поляни.

 

Спрял се там, че да попита,

да узнае, щом е стигнал:

„Вият тук от смях жените,

вият тук от плач децата.

Старците защо мърморят,

по кого копои лаят?“

 

„Вият тук от смях жените,

вият тук от плач децата,

старците, и те мърморят,

а и кучетата лаят

затова, че лос вълшебен,

дяволски елен дотича,

та котлетата събори

върху ловните огнища,

в пепел цвъркаше месото

между камъни-жарнища.“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

ската по снега повлякъл

като зла змия в шумака,

сетне другата повдигнал

като червей над земята,

кръг със ските си направил,

спрял на щеките и казал:

„За големи и за малки

мръвка лосова ще има:

нека младите лапландки

съдовете си да мият,

нека младите лапландци

съчките си да събират,

зер в котлетата лапландски

дълго ще поври еленът!“

 

Впрегнал сили, впрегнал мишци,

той на щеки се оттласнал,

с тънката си ска потеглил,

с дългата си ска заминал,

от очите им изчезнал,

сякаш вдън земя потънал,

тъй на третите си щеки

дяволския лос достигнал.

 

Спрял се, кленов кол намерил,

брезов кол, да върже лоса,

хубаво да го завърже,

да не му даде да бяга.

„Стой си тука, лос вълшебен,

трай си, дяволско еленче!“

 

Лоса по гърба погалил,

по врата елена милвал.

„Ще лежа на тази кожа,

върху нея ще почивам

с младо, хубаво момиче,

с пиленцето си красиво!“

 

Рипнал оня лос вълшебен,

чудният елен подскочил,

по човешки проговорил:

„Върху Лемпо ще полегнеш

с младо, хубаво момиче,

с пиленцето си красиво!“

 

Лосът жилите напънал,

счупил кленовото колче,

брезовото колче скършил

и побягнал, та избягал.

 

Бягал оня лос вълшебен,

чудният елен препускал

през реките, през блатата,

през горите, през полята,

ни с око да го настигнеш,

ни с ухо да го догониш!

 

Понавъсил се щуракът,

в мрак помръкнал веселякът,

озлобил се Леминкайнен.

Тръгнал той да гони лоса.

Още с първата си крачка

ската, длъжката, почупил,

скъсал предния й ремък,

ремъка отзад изремчил,

скършил хубавата щека,

изтъркалял колеленце,

докато летял еленът,

лосът докато изчезнал.

 

Щуравият Леминкайнен

нисичко навел главата

скършеното да огледа,

сетне тихичко да каже:

„Нека никой да не прави

туй, което аз направих:

с гняв в гората да не влиза,

с мъст в полето да не гони

дяволския лос вълшебен,

чудния елен на Хийси,

дето ските ми почупи,

ремъците им развърза!“