Калевала (17) (Фински народен епос)

Седемнадесета руна

Мъдрият стар Вайнемойнен

не намерил песента си

в пропастите на Туони,

в Маналския свят отвъден.

И отново се замислил:

где и как да ги намери

двете-трите нужни думи,

чародейците глаголи.

 

Някакъв овчар го срещнал,

някакъв пастир му казал:

„Ще намериш сто глагола,

хиляди вълшебни думи

в Антеровската кория,

във Випуненското гърло!

Но дотам за да отидеш,

трябва дълъг път да биеш,

има и пътечки стръмни,

има и пътечки леки:

първо трябва да преминеш

по иглите на жените,

сетне трябва да излезеш

изпод ножа на мъжете,

а накрая — да отминеш

и дърварските секири!“

 

Доблестният Вайнемойнен

нямало какво да чака,

но преди да хване пътя,

той отишъл при ковача:

„Изкови ми, Илмаринен,

и ботуши от желязо,

и железни ръкавици!

Искам и желязна риза,

а и копие желязно:

с връх челичен нека бъде,

а в сърцето — със стомана,

кипнала на страшен огън,

че отивам да потърся

двете-трите нужни думи,

чародейните глаголи,

Випунен да ми ги каже.“

 

Илмаринен проговорил,

казал своето ковачът:

„Випунен е вече камък,

Антеро отдавна свърши,

няма кой да слага клопки,

няма кой да хвърля примки,

няма кой да ти подскаже

чародейните глаголи.“

 

Доблестният Вайнемойнен

сторил туй, което казал:

тръгнал, минал, та премина

по иглите на жените,

сетне крачил, та изкрачил

изпод ножа на мъжете,

а накрая — в път загърбил

и дърварските секири.

 

Бил се враснал великанът

в Антеровската кория.

Бил замлъкнал чародеят

във Випуненското гърло.

На гърдите му — брезичка,

на челото му — топола,

на брадичката — върбичка,

а на рамото — елхичка,

над клепачите — елшаци,

борчета — върху зъбите.

 

Приближил се Вайнемойнен,

че извадил остра сабя

от калъфа драгоценен,

от копринения пояс:

сякъл на гърди — брезичка,

сякъл на чело — топола,

на брадичката — върбичка,

а на рамото — елхичка,

над клепачите — елшаци,

борчета — върху зъбите.

 

Копието взел накрая,

че на Антеро — в устата,

че на Випунен — в небцето,

впил го в зейналото гърло.

Чак тогава проговорил:

„Ставай, робчо на земята,

ставай от земята черна,

от съня си — събуди се!“

 

Чародеецът се вдигнал,

великанът се пробудил,

разядосан, че го будят

и че го боли устата:

копието леко схрускал,

но върхът му там останал,

че не се топи стомана

и челик не се преглъща.

 

Доблестният Вайнемойнен

влезнал в гърлото зловещо,

но на устните се спънал

от зъбите великански,

та се плъзнал по езика

и с глава напред политнал.

* * *

Злият Антеро Випунен,

чародеят, великанът,

леко поразтворил гърло,

леко глътнал Вайнемойнен

заедно с добрата сабя

и с калъфа драгоценен.

 

Рекъл Випунен тогава,

рекло чудото зловещо:

„Гълтах аз, каквото гълтах,

и козици, и овчици,

и прасенца, и глигани,

крави, всякакви говеда,

но такова чудно нещо

никога не съм преглъщал!“

 

Доблестният Вайнемойнен

своята уста отворил:

„Пак е близко гибелта ми,

този път не ще убягна

черните ръце на Калма

и прегръдката на Хийси!“

 

Мислил, нещо да измисли,

от смъртта да се избави.

Нож си имал под колана,

ножът пък си имал дръжка,

лодка с ножчето направил

от дървото в тази дръжка,

че да плава, да преплава

през стомаха, през червата,

през потайностите, скрити

в тялото на великана.

 

Злият великан не сетил,

не почувствал чародеят,

че отвътре Вайнемойнен

сечивата си раздипля,

че в ковач се е превърнал,

в ризницата жар разпалил

с мех, направен от кожуха,

от ръкава му — духало,

а от другия пък — кюнец,

с крачолите за отдушник,

с краищата — за тръбачи,

с колена — за наковалня,

и със чукчета — юмруци.

 

С тях ковал и с тях почуквал,

блъскал цяла нощ не мигнал,

и на съмнало — не спирал,

наковалнята кънтяла

в пещерата великанска,

в черния търбух злодейски.

* * *

Злият Випунен продумал,

проговорил великанът:

„Що за мъж си ти, човече,

от какво котило идеш?

Гълтал съм по сто юнака,

по хиляда съм ги смилал,

но такова чудно нещо

никога не съм поглъщал:

като огънче ме париш,

като въгленче нагарчаш.

 

Хайде, махай се оттука,

гледай бързо да офейкаш,

че при майка ти ще ида,

да й поразкажа кой си!

Видя ли я, ще й кажа

всичко, дето си направил,

че да разбере, горката,

работа с кого си има,

кой е в къщата негодник,

кой е в селото разбойник.

 

Чудя се и не разбирам,

моят ум не го побира:

откъде се взе у мене,

как се втурна, как проникна,

че да ме кълвеш отвътре,

тялото ми да разнищваш,

сякаш че си божа напаст,

мор, изпратена от Бога?

Или друг те е изпратил,

стара клетва да ме стигне

с теб, платения разбойник,

дето кръвни сметки чисти?

 

Де да беше божа напаст,

мор, изпратена от Бога,

Богу бих се предоставил,

бих се доверил на Бога:

Той доброто не забравя,

никога не го отхвърля.

 

Друг пък ако те е пратил,

клетвата му да ме стигне,

Знам и аз какво да правя,

семето му ще разгоня!

 

Знам, че болките поникват,

раните, и те избликват

изпод мъдрости неясни,

изпод песнички прекрасни,

изпод схлупени колибки,

изпод сгушени дъбрави,

изпод гибелни пустини,

изпод тайнствени чужбини,

изпод прах от чужди кости,

изпод доблестни полета,

изпод пепел от огнища,

изпод трусове дълбоки,

изпод сипеи от вятър,

изпод пясъци от шепот,

изпод извори от блясък,

изпод езера от тиня,

изпод чучури звънтящи,

изпод къдри шумолящи,

изпод дяволските скути,

изпод хълма с пещерите,

изпод връхчетата медни,

изпод алените пъпки,

изпод боровете снажни,

изпод ниските елшаци,

изпод гнилите хралупи,

изпод сухите листенца,

изпод дирите лисичи,

изпод лосовите клонки,

изпод дупките къртичи,

изпод мечите бърлоги,

изпод Похьола мъглива,

изпод пустата лапландска,

изпод камък необраснал,

изпод пръст неразорана,

изпод бойните полета,

изпод мелници за кости,

изпод скършени тревици,

изпод алени потоци,

изпод люшнати морета,

изпод пенести талази,

изпод мрака на водите,

изпод разливите бели,

изпод бистрата водица,

изпод водопада мътен,

изпод праговете в Рутя,

изпод дивите пътеки,

изпод висините сини,

изпод облаците страшни,

изпод ветрове за пъпка,

изпод хълмове зелени.

 

Казвай, откъде си тръгнал,

откога вървиш към мене,

как дойде и как се вмъкна,

как се приближи, проникна,

че да ме ядеш отвътре

и отвътре да ме хапеш?

 

Махай се, копой на Хийси,

куче кърваво на Мана,

махай се от мен, мръснико,

от сърцето ми се махай,

от гърдите ми се махай,

от очите ми се махай,

дробът ме от теб присвива,

жлъчка ме от теб превива,

бръдцето ми ме пробожда,

гади ми се на стомаха!

 

Сили ако ми не стигнат,

друг, по-силен, ще намеря,

че да се оправи с тебе

и да ме спаси в бедата!

 

Ще повикам, ако трябва,

земна майка от земята,

полски татко от полята,

стръковете сабленосци,

храстовете ветроносци,

сила, свежест да ми влеят,

болките да надживея,

мъката си да надвия!

 

Ако и това е малко,

та окото ти да мръдне,

ще намеря сто юнака,

борове до сто в гората,

цялата гора ще вдигна,

всички езера с върбите,

всички канари с тревите,

всеки сабя ще извади,

остро копие — насочи

срещу тебе, мръсен дявол!

 

Ако и това е малко,

та окото ти да мръдне,

ще повикам, ако трябва,

водна майка от водите,

в лека рокля от потока,

в тежка рокля от блатата,

синя кърпа ще развее,

сила, свежест да ми влее,

болките да надживея,

мъката си — да надвия!

 

Ако и това е малко,

та окото ти да мръдне,

ще повикам, ако трябва,

Каве, щерката небесна,

мила майка на водите,

майка и на всички майки,

тя над мен ще се надвеси,

сила, свежест да ми влее,

болките да надживея,

мъката си — да надвия!

 

Ако и това е малко,

та окото ти да мръдне,

ще повикам, ако трябва,

Уко, Бога в небесата,

Повелителя небесен,

Той молбата ми ще чуе,

Той над мен ще се надвеси,

сила, свежест да ми влее,

болките да надживея,

мъката си — да надвия!

 

Хайде, уроде, махни се,

бягай, дявол непрокопсал!

Няма място тук за тебе,

тук си куче недобито.

Намери си друга къща,

покрив, по-далеч оттука,

чуковете си прибирай,

слагай друга наковалня!

 

Че когато стигнеш вкъщи,

своето накрай догонил,

там, на майка и на татко,

там, на своите роднини,

разкажи къде си ходил,

разкажи какво си сторил!

Там налитай като буря,

там мети като вихрушка,

там с ритник чупи вратата,

там с юмрук троши стъклата,

там се вдигай до тавана,

там бушувай като пламък!

Там краката си подвивай,

там си късай колената

в ъгълчето край оджака,

в ъгълчето зад вратата!

Там вади очи, щом вадиш,

там чупи чела, щом чупиш,

късай там глави, щом късаш,

там си пръстчето показвай!

 

Ако и това е малко,

та окото ти да мръдне,

хайде, литвай като пиле,

купчина от тор те чака!

Подплаши оттам яхъра,

подплаши оттам обора,

та конете да те стъпчат,

кравите да те намушкат,

да ти извъртят очите,

шията ти да прекършат!

 

Ако си от вятър — болест,

или от вода — зараза,

вятърът да те отвее,

да те отнесе водата!

Яхай вятъра, препускай,

луд е пролетният вятър,

но не кацай по върхари,

не оставай върху клонче,

че в стрели ще ги обърнеш,

копия ще ги направиш,

вятърът да ги развява,

вихърът да ги отнася!

 

Ако си небесна напаст,

мор, прокапал от небето,

хайде, връщай се обратно,

изпарявай се оттука,

гръм над теб да се изсипе,

мълния да те опари,

че да пламнеш, да просветнеш,

нещичко да те обжари,

слънцето да доусетиш,

месеца да доугадиш!

 

Мор ако си от водата,

мръсна пяна от вълната,

хайде, връщай се в морето,

понеси се на талази,

глина докато достигнеш,

тиня докато нагазиш,

мекото да те люлее,

рохкавото да ти пее!

 

Калма ако те изпраща,

ако се от гроба вдигаш,

хайде, връщай се по-бързо

в Калмовото буренище,

под несринатото лягай,

под тревите разкопани,

газил, колкото прегазил,

требил, колкото изтребил!

 

Хийси ако те изпраща,

сън и дрямка ако носиш,

хайде, връщай се обратно

сред полетата на Хийси,

в пещерите на горите,

в поизгнилите хралупи,

в тишината на гнездата,

в мъховете по кората!

Остани си там да гледаш

подовете как изгниват,

покривите как се сриват,

зидовете как се сливат!

 

Ще те гоня, допрогоня,

Зло чудовище невежо,

чак до мечата бърлога,

до лисичата пътека,

до мочурището черно,

до блатата заскрежени,

до вихрушките лапландски,

до самите водопади,

дето риба не проблясва

в тъмните води студени!

 

Ако и това не стига,

по-далеч ще те прогоня:

в пуста Похьола мъглива,

в мрачна Сариола хладна,

в необрасли камънаци,

в непоникнали полета,

дето няма слънце, месец,

ден където не просветва!

Настани се там удобно,

полегни си там приятно,

лос обвесил на дървото,

лося кожа — на леглото,

стига да си нещо хапнал,

стига да си нещо пийнал!

 

Ако и това не стига,

по-далеч ще те отпратя:

чак до праговете в Рутя,

до гърмящите им бездни,

дето рухналото рови

корените вдън земята

и премята дървесата

като риби беззащитни!

Там иди, че да поплуваш

в пяната на водопада,

в свърделите на водата,

в пръските на тъмнината!

 

Ако и това е малко,

по-далеч ще те прогоня:

до реката в Туонела,

в черна Манала отвъдна!

Жив оттам не ще излезеш,

няма слънцето да видиш,

ако аз не те извадя,

ако аз не те откупя

с хубави овни — до девет,

всички от една овчица,

с бици хубави — до девет,

всички от една телица,

с хубави жребци — до девет,

всички от една кобила!

 

Ако пък жребче поискаш,

конче хубаво за пътя,

аз жребче ще ти намеря,

конче ще ти оседлая!

Хийси има ат чудесен,

цяло хълмче с рижа грива,

пламък в ноздрите му святка,

дим над гривата се вие.

Конче на пети железни,

на стоманени копита —

планината ще прескочи,

равнината ще отхвърли,

ако конникът е ловък,

ако е умел ездачът!

 

Ако и това не стига,

ски от Хийси аз ще взема,

щеки хубави от Лемпо,

че на ски да отпътуваш!

Изпързаляй се до Хийси,

изтъркаляй се до Лемпо,

че и там да те пързалят,

че и там да те търкалят!

Камък срещнеш ли по пътя,

гледай него да разчупиш!

Пън догониш ли по пътя,

гледай него да разцепиш!

Докато стоиш на пътя,

гледай всичко да помиташ!

 

Хайде, тръгвай да те няма,

карай да си по-далече,

в чуждо утро да осъмнеш,

чуждо слънце да догониш,

чужда птица да ти пее,

а и чужда кукувица!

Хайде, лошото да мине,

мръсното да се избистря,

тръгвай, докато е рано,

докато не те потърсят!

 

Бягай, че недоизбягал,

недоотлетял оттука,

с орлов нокът ще те срещна,

с кървав зъб ще те настигна,

с клюн на ястреб ще се впия,

кървави меса да късам!

Там ще видя где ще бягаш,

как ще се спасиш от мене,

накъде с глава ще свърнеш,

накъде с очи ще гледаш!

 

Лемпо, дявола, пропъдих,

верицата му разгоних,

с Божията чудна милост,

с Божията чудна помощ!

Ти ли, куче, ще останеш,

ти ли, песе, ще ме хапеш,

ти ли, кльощаво мъниче

и копойче без стопанин?

Хайде, докато е време,

крушите да си обираш!“

 

Мъдрият стар Вайнемойнен

проговорил, отговорил:

„Хубаво ми е и тука,

мога да си поостана,

нещичко да си опържа,

черно дробче да си хапна,

бъбрече в тиган да сложа

и сланинка да нарежа.

Че и печката си мога

по-навътре да преместя:

под сърцето да те паря,

под джигера да те боцкам,

мило-драго да забравиш,

докато съм още тука!

Мислиш ли, за мен да мислиш,

страдаш ли, от мен да страдаш,

докато не ми изкажеш

чудотворните си думи!

Дума скрита не остава,

скрит глагол не се забравя,

нищо, че мълчи земята,

че си трае чародеят!“

* * *

Чул го Випунен, певецът,

великанът, чародеят,

който всички думи знае,

чудотворните глаголи,

че бохчата си развързал,

ракла песенна разтворил,

песенно кълбо търкулнал,

хванал нишката за края.

Почнал с песен, с най-добрата,

най-насъщното изказал,

дето го малцина помнят,

дето го малцина знаят,

в тези времена оскъдни,

гибелни и непригодни.

 

Почнал с първите глаголи

За извечното начало,

за редичката в нещата,

За делата на Твореца.

Пял за въздух, взет от въздух,

за вода, от въздух взета,

за земята след водата,

за тревата след земята.

 

Пял за месеца събуден,

за припламналото слънце,

за небето над земята,

озвездено от звездите.

 

Випунен, певецът чуден,

дълго пял и пял прекрасно

песни, дето се не виждат,

песни, дето се не чуват,

песни, дето се не срещат,

страшни, чудотворни песни.

В гърло бликали словата,

втурвали се към езика,

че да скокнат през зъбите,

между устните — да литнат.

 

Дълго пял, до късни нощи,

а от нощ — до ранно утро,

с ясен месец разговарял,

светло слънце уговарял.

Стихнали вълни високи,

укротило се морето,

секнал водопадът в Рутя,

не помръднала Вуокса,

дъх загубили реките,

а река Йордан замряла.

 

Доблестният Вайнемойнен

всичко чул, че да запомни

древните и мъдри думи,

чудотворните глаголи.

Чак тогава взел, че тръгнал

от корема великански,

минал през вълшебно гърло

и през чудотворни устни.

 

Вайнемойнен се провикнал

„Чуй ме, Антеро, Випунен!

Я поотвори устата,

я поразтвори зъбите,

че спокойно да изляза

и да си отида вкъщи!“

 

А пък Випунен му казал,

с тези думи отговорил:

„Ядох аз, каквото ядох,

гълтах аз, каквото гълтах,

но такова чудно нещо

никога не съм поглъщал!

Сбогом, драги Вайнемойнен,

тръгвай, своето получил!“

 

Випунен уста отворил,

че и зъбите разтворил

от широко — по-широко,

от високо — по-високо.

Доблестният Вайнемойнен

тъй вървял и тъй отминал

от корема великански

до вълшебното му гърло,

та през устни чудотворни

на полянката да скочи

като катеричка малка,

пъргавичка и игрива.

 

Тъй отминал и нататък,

към ковачницата кривнал,

Илмаринен го попитал:

„Е, намери ли ги двете,

трите твои нужни думи,

лодката си да довършиш,

нос да вдигне над вълните,

да заплава по водите“’

 

Мъдрият стар Вайнемойнен

помълчал и отговорил:

„Сто са чудните глаголи,

чародейните — хиляда,

от земята ги извадих,

от дълбоко ги изнесох.“

 

Сетне лодката си стегнал,

стигнал своето си място,

почнатото да доправи,

реченото да довърши,

нос да вдигне над вълните,

да заплава по водите

лодка, никъде нечута,

а и още — невидяна.