Калевала (39) (Фински народен епос)

Тридесет и девета руна

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Чуй, ковачо Илмаринен!

Тръгвай, в Похьола да идем,

Сампо трябва да си вземем,

шарената воденица!“

 

Чул ковачът Илмаринен

и така му отговорил:

„Няма да си вземем Сампо,

шарената воденица,

в Похьола добре я пазят,

скрили са я в Сариола!

Хубаво са я прибрали,

тайничко са я укрили

в каменни скали високи,

в медни сипеи дълбоки.

Там стои зад девет ключа,

девет корена да пусне,

с други девет разклонени:

първият — забит в земята,

вторият — забит в морето,

третият — забит в скалата.“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Чуй, ковачо Илмаринен!

Тръгвай, в Похьола да идем,

Сампо трябва да си вземем!

Ще си изковем и лодка,

че да се помести Сампо,

шарената воденица,

дето скритом са я скрили

в каменни скали високи,

в медни сипеи дълбоки.“

 

Илмаринен отговорил:

„По-добре ще е — по суша!

Дявол плува по водата,

Лемпо чака зад вълната!

Там — и вятърът събаря,

там — и бурята отхвърля,

с длани трябва да се движиш,

с две ръце върху греблата!“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Сушата е по-спокойна,

но съвсем не е по-лека:

пътищата тук се вият

и са винаги по-дълги!

Лодката върви направо,

тя моретата пресича,

ветровете й помагат:

източният я подема,

западният я понася,

южният — платна надува,

северният — я унася.

Но — да бъде както искаш,

щом морето не харесваш,

все по сушата ще минем,

ще вървим край бреговете!

 

Само че едно те моля,

изкови ми меч железен,

злите кучета да гоня,

докато на север крача,

докато си вземем Сампо,

шарената воденица,

в пуста Похьола мъглива,

в мрачна Сариола хладна!“

 

Баш ковачът Илмаринен,

пръв сред първите ковачи,

в огън хвърлил железата,

късчетата от стомана,

че посипал шепа злато

и сребро там доприбавил,

а духалото оставил

в дланите на надничари.

 

Ужким духали слугите,

спретнатите надничари,

но — тесто си е тестото,

че дори да е желязно,

сребърно — върху водите,

златничко — върху вълните.

 

Понавел се Илмаринен,

баш ковачът поогледал

от жарта какво се вдига,

в пламъка какво нараства:

меч от огъня се вдигал,

меч със златна ръкохватка.

 

Бухналото взел ковачът,

от огнището го вдигнал,

с тежки клещи го подхванал,

сложил го на наковалня,

сетне го подал на чука

хубаво да го изчука.

Сребърно проблеснал мечът

имал златна ръкохватка.

Доблестният Вайнемойнен

стореното поогледал,

взел в десницата си меча,

ръкохватката му стиснал.

Поопипал, поогледал,

че да пита най-накрая:

„Годен ли си за героя,

който трябва да те носи?“

 

Мечът, годен за героя,

който трябва да го носи,

с месец на върха сияел,

в слънце целият проблясвал,

в ръкохватката — звездици

и жребче, преди да скочи,

котенце, преди да драсне,

кученце, преди да хапне.

 

Тук и там изпробвал меча

по железните поляни,

сетне казал, да се чуе:

„Този меч добре посича

и гори, и храсталаци,

и скали, и коренища!“

 

Баш ковачът Илмаринен

чак тогава проговорил:

„А с какво, ако е битка,

мога сам да се опазя

от враждите по полята,

от бедите по земята?

Броня ли да си надяна,

тежка риза от желязо,

стегната с челичен пояс?

Ако с бронята сме силни,

искам риза от желязо,

стегната с челичен пояс!“

 

Вече трябвало да тръгват,

трябвало да се сбогуват.

Вайнемойнен, а до него

баш ковачът Илмаринен,

кой със сбруя на ръката,

кой с юздица върху рамо,

конче тръгнали да търсят,

да намерят вихрогонче.

Търсили го сред гората,

дебнели зад дървесата,

вслушвали се в шум и тропот,

вглеждали се в храст, в пътека,

а го зърнали в дъбрава:

конче като всяко конче.

 

Вайнемойнен, а до него

баш ковачът Илмаринен,

кой със сбруя на ръката,

кой с юздица върху рамо,

кончето си обюздали,

яхнали покрай морето,

но дочули: някой плаче,

някой стене там, на кея.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Някакво момиче плаче,

стене някой там, до кея!

Я да ида, че да видя

кой реве, какво го мъчи!“

Сам се приближил да види

кой реве, какво го мъчи.

Не намерил там момиче,

а намерил стара лодка,

стара лодка-платноходка,

тя си плачела, горката.

 

Доблестният Вайнемойнен

спрял се там, че да попита:

„Мъчи ли те нещо, лодке,

тъжна ли си, платноходке?

Хубостта си ли оплакваш,

или пък от старост стенеш?“

 

Казала добрата лодка,

дървената платноходка:

„Плача аз за път в морето,

стена само от забрава!

Бях венчана за вълните,

искам между тях да бъда!

Плача, някой да ме чуе,

стена, някой да ме види,

да ме пусне на вода и

да ме тласне към вълните.

 

Вдигнаха ме, обещаха,

казваха, като коваха,

че ще стана бойна лодка,

с гордо знаме — платноходка,

че храна от път ще нося

и богатства драгоценни,

но — война не помирисах,

в битка досега не влезнах!

 

Вземат скапаните лодки,

ходят гнили платноходки

весели войни да водят,

в летни битки да се перчат

и храна от път да носят,

и богатства драгоценни.

А пък аз, добрата лодка,

дървената платноходка,

тук останах да си гния,

на брега да се разсъхвам.

Червеи да ме подяждат,

че добре да си живуркат.

Птиците да ме оцвъкват,

че добре да си живуркат.

Жабите да ме прескачат,

че добре да си живуркат.

Дважди щях да съм доволна,

трижди щях да съм щастлива,

ако бях ела в гората,

борче — горе на скалата,

с катерички да живея,

кучета под мен да лаят.“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Хайде, успокой се, лодко,

успокой се, платноходко!

Скоро на война ще идеш,

тежки битки те очакват!

 

Майстор ако те е правил,

чудна ако те е вдигал,

трябва и сама да можеш

да се спуснеш на водата,

без да те побутва някой,

без коляно да подлага,

без на гръб да те понася,

без ръка да ти протяга.“

 

Казала добрата лодка,

дървената платноходка:

„Няма в моя род такива

чудни лодки-платноходки,

дето и сами да могат

да се спуснат на водата,

без да ги побутне някой,

без коляно да подлага.“

 

Вайнемойнен проговорил:

„Ако на вода те спусна,

можеш ли сама да плаваш,

на весла да не разчиташ,

на платна да се не молиш,

без кормило да си плаваш?“

 

Казала добрата лодка,

дървената платноходка:

„Няма в моя род такива

чудни лодки-платноходки,

дето и сами да плават,

на весла да не разчитат,

на платна да се не молят,

без кормило да си плават.“

 

Доблестният Вайнемойнен,

като чул това, попитал:

„А добре ли ще заплаваш,

ако загребат греблата,

ако заплющят платната

и кормилото е здраво?“

 

Казала добрата лодка,

дървената платноходка:

„В моя род, ах, всяка лодка,

всяка лодка-платноходка,

бързо, леко ще заплава,

ако загребат греблата,

ако заплющят платната

и кормилото е здраво.“

 

Доблестният Вайнемойнен

кончето си там оставил,

сбруята му — върху клона,

върху храстите — юздата.

С чудотворните си думи

лодка на вода той спуснал,

казал на добрата лодка,

дървената платноходка:

„Ти си вече бойна лодка,

с гордо знаме платноходка,

вече ти е нужна сила,

равничка на хубостта ти!“

 

Казала добрата лодка,

дървената платноходка:

„Силата у мен прелива,

равничка на хубостта ми:

сто гребци аз ще поема,

а войници — до хиляда!“

 

Доблестният Вайнемойнен

чудотворни думи казал.

Появили се момчета

с четина върху главата

и с ботушки на краката.

Лодката се наклонила.

Появили се девойки

с пръстенчета и гердани,

с медни пафти върху кръста.

Лодката се изравнила.

 

Вайнемойнен продължавал:

и мъже се появили,

появили се и старци.

Старците се настанили

там, където има място,

в ъгълчетата се свили.

 

Сетне Вайнемойнен седнал

до кормилото брезово

лодката да направлява.

Тръгвайки на път, продумал:

„Плавай, лодке, над водата,

в шир без храсти, без дървета

вдигай се като мехурче,

като цвят върху вълната!“

 

Сложил за гребци момчета,

а девойките — оставил.

Махали момци с греблата,

лодката едвам вървяла.

 

Сложил за гребци девойки,

а момчетата — оставил.

Махали моми с греблата,

лодката едвам вървяла.

 

Сложил за гребци и старци,

а девойките — оставил.

Старци махали с греблата,

лодката едвам вървяла.

 

Най-накрая Илмаринен

сам се хванал за греблата.

Литнала добрата лодка,

дървената платноходка.

Само чаткали веслата,

само вилките звънтели.

 

Карал той със шум и трясък,

скърцали дъски и пейки,

общо стенели веслата,

в дръжките — като глухари,

яребици — до водата.

Лебед от носа проплаквал,

гарван граквал от гредата,

гъска съскала в платната.

 

Доблестният Вайнемойнен

все по гребените водил

хубавата своя лодка,

литнала, та полетяла.

Нос крайморски доближили

и селце върху скалите.

* * *

Там живял, живуркал Ахти,

в заливчето поминувал,

непрестанно се оплаквал:

нито — риба, нито — хлебец,

няма нищичко в хамбара,

всичко се руши, събаря.

 

Ахти лодката оправял,

нещо сменял, досковавал,

на брега, в морето вдаден,

под селце върху скалите.

 

Ахти имал слух за двама,

остър поглед — и за трима.

Пооглеждал и на запад,

и на изток — там съгледал

нещо тъмно и далечно,

като буреносен облак.

 

Не било то нещо тъмно,

като буреносен облак,

а била добрата лодка,

дървената платноходка,

в сините простори морски,

в ширините необятни,

карана от Илмаринен,

водена от Вайнемойнен.

 

Леминкайнен се замислил:

„Откъде е тази лодка,

тази странна платноходка?

От Финландия приижда,

някой я от изток кара,

друг на запад я отвежда!“

 

Леминкайнен се развикал,

разкрещял се да го чуят,

глас към лодката отправил,

виком викнал над водите:

„Хей, чия е тази лодка,

тази странна платноходка?“

 

Казали му там момците,

отговорили момите:

„Хей, какво си се развикал,

толкова ли си загубен —

фините да не познаваш,

вайновците да не виждаш,

да не знаеш кой ги кара,

да не знаеш кой ги води?“

 

Леминкайнен отговорил:

„Виждам вече кой ви води,

виждам вече кой ви кара:

доблестният Вайнемойнен

на кормилото е седнал,

баш ковачът Илмаринен,

той е седнал зад веслата.

Накъде ще ви е пътят?“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Пътят ни е все на север,

тръгнахме срещу вълните,

срещу белите талази —

Сампо трябва да си вземем,

шарената воденица,

скрита зад скали високи,

скрита в сипеи дълбоки.“

 

Леминкайнен проговорил:

„Чуй, мъдрецо Вайнемойнен!

Я вземи до теб и мене,

храбър мъж ще ти е нужен,

щом сте тръгнали за Сампо,

шарената воденица!

Аз съм мъж на свойто място,

ако е дошло до боя:

якички са ми ръцете,

пъргави са ми краката!“

 

Доблестният Вайнемойнен

взел до себе си юнака,

тъй се сбрали три героя.

Щуравият Леминкайнен

бавно в лодката се качил,

седнал точно на носа й.

Внесъл и една дъсчица

в лодката на Вайнемойнен.

 

Вайнемойнен проговорил:

„Бол са в лодката дъските,

талпичките и гредите,

всичко си е както трябва.

Я кажи, защо донесе

своята дъска-дъсчица?“

 

Леминкайнен отговорил:

„Виж, с една дъска отгоре

лодката не ще потъне.

А дъската ще потрябва,

ако бурите откъртят

друга някоя дъсчица.“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Лодката е бойна лодка,

от желязо изкована,

че да пори с нос челичен,

буря да не я разбива,

нито вятър — отклонява!“