Калевала (35) (Фински народен епос)

Тридесет и пета руна

Кулерво, че Кулервойнен,

в синкавите си чорапки,

сладко заживял накрая

под родителската стряха.

Но умът му все не идвал,

не увирала главата,

нелюляна в детска люлка,

неподкастряна, когато

можеш леко да се вдигнеш

и нагоре да вървиш.

 

Дали му да поработи,

белким си изкара хляба.

Тръгнал с лодката рибарска

да разхвърлят рибна мрежа.

Както седнал зад веслата,

тъй започнал да разпитва:

„Как, кажете, да загребвам,

силничко ли, както мога,

или кротичко да карам,

както нуждата изисква?“

 

А кормчията му казал

с най-разбраните си думи:

„Както можеш, тъй загребвай,

карай, както ти приляга,

гледай само да не счупиш

вилките или греблата!“

 

Кулерво, че Кулервойнен

както могъл, тъй загребвал,

карал, както му приляга,

счупил вилките, греблата,

вилките били железни,

борови били греблата.

 

Калерво дошъл да види

работата на сина си:

„Явно за гребач не ставаш,

счупил вилките, греблата,

вилки, дето са железни,

борови при туй греблата!

Рибата иди да гониш,

там дано да си полезен!“

 

Кулерво, че Кулервойнен

тръгнал рибата да гони.

Както в лодката се качил,

тъй започнал да разпитва:

„Как, кажете, да замахвам,

силничко ли, както мога,

или кротичко да удрям,

както нуждата изисква?“

 

А кормчията му казал:

„Както можеш, тъй замахвай,

удряй, както ти приляга,

работата иска устрем!“

 

Кулерво, че Кулервойнен

както могъл, тъй замахвал,

удрял, както му приляга:

кипнала добре водата,

всички мрежи разпокъсал,

рибата превърнал в каша.

 

Калерво дошъл да види

работата на сина си:

„Явно за гончар не ставаш,

всички мрежи разпокъса,

всички тапи изпорони,

рибата превърна в каша!

Данъци иди да плащаш,

таксите иди да внасяш,

пътища иди да гониш,

там дано да си полезен!“

* * *

Кулерво, че Кулервойнен,

в синкавите си чорапки,

в кожените си ботушки,

с къдравото си перчемче,

тръгнал данъци да плаща,

пътищата взел да гони.

 

Заплатил, каквото трябва,

хвърлил, колкото е нужно,

той се качил на шейната,

поводите взел в ръката

и поел обратно в пътя,

че да се завърне вкъщи.

 

Припкало доброто конче

и шейничката летяла,

дългия си път да гони

в плодородната Вайнола.

Но не щеш ли, хубавица

върху ските си летяла,

дългия си път да гони

в заснежената Вайнола.

 

Кулерво, че Кулервойнен

дръпнал поводите, спрял се

златокосото момиче

да покани, да повика:

„Качвай се, ще те откарам,

ще те стопля, хубавице!“

 

Златокосата от ските

казала и отлетяла:

„Смърт когато те догони,

нея си вземи в шейната!“

 

Кулерво, че Кулервойнен,

в синкавите си чорапки,

в кожените си ботушки,

махнал и с камшик ударил

кончето си вихрогонче.

Припнало доброто конче

и шейната полетяла

дългия си път да гони

по крайбрежията морски,

че по скатовете снежни.

 

Но не щеш ли, хубавица

върху ските си летяла,

дългия си път да гони

по крайбрежието морско.

 

Кулерво, че Кулервойнен

дръпнал поводите, спрял се

златокосото момиче

да покани, да повика:

„Качвай се, ще те откарам,

ще те стопля, хубавице!“

 

Златокосата от ските

казала и отлетяла:

„Смърт когато те догони,

нея си вземи в шейната!“

 

Кулерво, че Кулервойнен,

в синкавите си чорапки,

в кожените си ботушки,

махнал и с камшик ударил

кончето си вихрогонче.

Припнало доброто конче

и шейната полетяла

дългия си път да гони

в пуста Похьола мъглива,

че в Лапландия далечна.

 

Но не щеш ли, хубавица

върху ските си летяла,

дългия си път да гони

в пуста Похьола мъглива.

 

Кулерво, че Кулервойнен

дръпнал поводите, спрял се

златокосото момиче

да покани, да повика:

„Качвай се, ще те откарам,

ще те стопля, хубавице,

ябълчица ще захапеш,

с орехчета ще играеш!“

 

Златокосата от ските

както спряла, тъй и рекла:

„Смърт когато те догони,

нея си вземи в шейната!

Ябълчица аз не искам,

с орехчета не играя!“

 

Кулерво, че Кулервойнен,

в синкавите си чорапки,

в кожените си ботушки,

грабнал малката в шейната,

златокосото момиче

под кожуха си прикътал.

 

Златокосото момиче

както седнало, тъй рекло:

„Остави ме да си ходя,

малка съм да бъда тука,

мръсни глупости да слушам,

лотото да ме прикътва,

остави ме, че шейната

цялата ще я почупя,

на дъски ще я направя,

на трески ще я начупя!“

 

Кулерво, че Кулервойнен,

в синкавите си чорапки,

в кожените си ботушки,

взел, кесията развързал,

пуснал златните жълтици,

сребърните си парици,

и коланче й предложил,

че и лъскави чорапки.

 

Хубавицата замряла,

златокосата примряла,

златото я оглупило,

а среброто — подлудило.

 

Кулерво, че Кулервойнен,

в синкавите си чорапки,

в кожените си ботушки,

почнал малката да сваля,

хванал с лява длан юздата,

а пък с дясната — гърдата.

 

Тъй момичето прикътал,

на козяка го съборил,

че да го загърне сетне

с топлия кожух разтворен.

* * *

Божи ден след туй настъпил,

че и втори се издигнал.

Златокосото момиче

почнало да поразпитва:

„Разкажи ми — кой си, що си,

кой е твоят род, да зная!

Може и да си прославен,

виден син на виден татко?“

 

Кулерво, че Кулервойнен

казал, с думите разказал:

„Не, съвсем не съм прославен,

виден син на виден татко,

раждал съм се по средата,

син на Калерво съм още,

син безпомощен, да кажем,

и за нищо непригоден.

Ти кажи — коя си, що си,

кой е твоят род, да зная!

Може и да си известна,

видна щерка с виден татко?“

 

Златокосото момиче,

хубавицата му рекла:

„Не, съвсем не съм известна,

видна щерка с виден татко,

моят сой е по средата,

щерка съм на твоя татко,

бях загубена до вчера,

а от днеска съм негодна.

 

Малко като бях момиче,

още милото на мама,

тръгнах ягодки да търся,

и къпинки, и малинки,

в храсталаците навлезнах,

сред горите се загубих,

ден — така, а сетне — втори,

че и трети ден отмина,

свърши малката пътечка,

краищата й загубих,

вдън гората се намерих,

в лудогорието страшно.

 

Седнах там да си поплача,

ден така, а сетне — втори,

че и трети ден отмина,

на скалата се изкачих,

отвисоко се провикнах

мъката си да изплача.

Но гората ми отвърна,

с ехото ми отговори:

«Глупаво е да се плаче,

безполезно — да се вика,

никой няма да те чуе

толкова далеч от къщи!»

 

Мина ден ли, два ли, три ли,

пет ли, шест ли, кой ги знае,

вече гибелта си чаках,

близката си смърт усещах,

но и с нея се разминах,

но и нея не дочаках!

 

По-добре да бях умряла

и с пръстта да бях се сляла,

та след лято или второ,

или трето чудно лято

да се върна пак с тревата,

с пъпките по дървесата,

в ягодките да прелея,

боровинка да налея,

лоша дума да не чуя,

болка да не ме разкъсва.“

 

Рекла, още недорекла,

недовършила словата,

скочила тя от шейната,

че се хвърлила в реката,

в бездната на водопада,

в огнената страшна бездна.

Там намерила смъртта си,

срещнала се с гибелта си,

мир да търси в Туонела,

в Манала покой да има.

 

Кулерво, че Кулервойнен

както скочил от шейната,

тъй и заридал, захълцал,

заоплаквал се горчиво:

„Боже, колко съм нещастен,

колко съм съсипан, Боже!

На сестра си ли посегнах,

на незнайната сестричка!

Боже, татко! Боже, мамо!

Златна майчице добричка,

трябваше ли да ме носиш,

трябваше ли да ме раждаш,

трябваше ли да ме гледаш,

с млякото си да ме кърмиш?

По-добре в света ужасен

да не бях се появявал,

чума да ме беше взела,

ранна болест — покосила,

да не бях и ден осъмвал,

след като са ме родили!“

 

С нож прерязал той юздата,

с нож намордника посякъл,

скочил на гърба на коня,

метнал му се на гръбнака,

яхал, колкото там яхал,

че накрая да дояха

пак до майчините двори,

пак до бащината къща.

 

Майка му била на двора.

„Мила майко, свидна моя!

Да не беше ме родила,

а да беше ме затрила!

В банята да бе ме скрила,

в сауната — задушила,

в пушек да се бях удавил

зад залостена вратичка,

с пеленката — на боклука,

с одеялцето — в реката,

с люлката — в разпален огън,

с поясчето — в лумнал пламък!

 

Ако питаха в селцето:

«Где е шарената люлка

и защо е този пушек?»

Можеше да им разкажеш:

«Огън люлката погълна,

поясчето — лумнал пламък,

че да кипнат семената

за напитката си сладка!»“

 

Питала добрата майка,

питала да поразпита:

„Нещо лошо ли се случи,

лоша ли те вест настигна?

Идваш сякаш от Туони,

сякаш носиш вест от Мана!“

 

Кулерво, че Кулервойнен

казал, всичко да разкаже:

„Случи се ужасно нещо

и вестта ми е ужасна:

аз посегнах на сестра си,

на незнайната сестричка!

 

Плащах там, каквото плащах,

че и горница оставих,

тръгнах, гледам — хубавица,

почнах да я разигравам:

разигравал съм сестра си,

непознатата сестричка!

Тя намери гибелта си,

своята си смърт догони

в бездната на водопада,

в огнената страшна бездна.

Само аз не зная още

как да срещна, где да търся

своята си страшна гибел,

своята си смърт нещастна:

вълчи зъб ли ми е нужен,

или тежка меча лапа,

гърло китово бездънно

или щуча зла захапка?“

* * *

Казала добрата майка:

„Не търси смъртта си, синко,

вълчи зъб не ти е нужен,

нито тежка меча лапа,

гърло китово бездънно

или щуча зла захапка!

Преголяма е Суоми,

Саво е земя просторна,

има где да се поскриеш,

раните си да облизваш,

шест години да поскиташ,

девет — сам да се измъчваш,

докато простят греха ти,

докато го сам надвиеш!“

 

Кулерво, че Кулервойнен

проговорил, за да каже:

„Аз не искам да се крия,

раните си да облизвам!

С две очи смъртта ще срещна

там, пред портата на Калма!

В битки искам да се бия,

себе си да дозатрия,

да убия Унтамойнен,

сънищата си да стъпча,

да се разплатя за тате,

За сълзиците на мама,

за страданията свои,

за живота си нещастен.“