Калевала (47) (Фински народен епос)

Четиридесет и седма руна

Доблестният Вайнемойнен

върху кантеле брезово

дълго пял и дълго свирил,

с песента си радост будил.

 

Чул го месецът и слезнал

по-отблизко да послуша,

кацнал на една брезичка.

Чуло слънцето и слязло

по-отблизко да послуша,

кацнало на малко борче.

Слушали те до възхита

песните на Вайнемойнен.

 

Похьолската господарка,

редкозъбата старица,

приближила до брезичка,

приближила и до борче,

взела месеца от клонче,

взела слънцето от връхче,

че си ги отнесла вкъщи,

в пуста Похьола мъглива.

 

Скрила там и месец ясен,

че и слънце засияло

в пропаст сред скали високи,

в медни сипеи дълбоки.

Проговорила, да каже:

„Мирно тука ще седите,

няма месецът да свети,

няма слънцето да грее,

никой няма да излиза,

докато сама не дойда

с девет хубави жребчета,

всички от една кобила!“

 

Скрила вече месец ясен,

че и слънце засияло,

в пропаст сред скали високи,

в медни сипеи дълбоки,

тя и огъня отнесла

от домашните огнища —

студ във Вайнола да има,

в мрак да тъне Калевала.

* * *

Нощ настъпила безкрайна,

студ и мрак нахлул в селата,

студ по Вайнола до края,

мрак по цяла Калевала.

Тъмна нощ покрила всичко,

че и къщата на Уко.

 

Мъчно се на студ студува,

тежко се на мрак мракува.

Хората се покрусили,

тъжен бил самият Уко.

 

Уко, Богът в небесата,

щедрият Творец небесен

веждите си понавъсил,

питал се какво се случи:

месецът — къде изчезна,

слънцето — къде отиде,

где се скриха, та не светят,

где се губят, та не греят?

 

Спрял на облака, накрая,

в тъмното небе безкрайно,

Уко, в синкави чорапи,

в кожени добри обувки,

гледал — месеца да зърне,

гледал — слънцето да види:

не намерил нито слънце,

нито месец на небето.

 

Че изсякъл едра искра,

пламък живнал в тъмнината,

огънче от остра сабя,

жар от огнена повеля.

В шепи искричката хванал,

с пръсти пламъка разсипал

по просторите небесни

и по звездните огради.

 

Пламък с искрата разпалил,

искрата обаче скътал

в сребърните си захлупци,

в позлатената торбичка.

Дал я на Небесна щерка

в люлка да я залюлее,

месец нов оттам да блесне,

ново слънце да изгрее.

* * *

Седнала на своя облак,

чудната Небесна щерка

искра в люлка залюляла

и над пламъче тя бдяла,

месец нов оттам да блесне,

ново слънце да изгрее.

 

Златна люлка се люляла

изпод сребърна завръзка,

небеса да преобърне,

облаци да прекатурне

с искра алена и малка,

с малко пламъче повито.

 

Искра трудно се люлее,

трудно се опазва пламък.

Искрата гори-изгаря,

пламъкът ръце обгаря.

Чудната Небесна щерка

огънчето изтървала

от небесната му люлка,

от въздушните си длани.

 

Тя продънила небето,

смъкнала от висините

блесналата малка искра,

пламъчето затрептяло.

Свлякла го от звезден покрив

облаците да прошари,

девет небеса високи

в своя път да изостави.

 

Вайнемойнен проговорил:

„Брат да си ми, Илмаринен!

Хайде двамата да идем,

че да видим тази искра,

този пламък, дето падна,

този огън от небето,

от въздушните простори,

дето лумна на земята.

Може да е рог от месец,

лъч — от слънцето залязло!“

 

Вдигнали се, че да видят.

Сетне почнали да мислят

как по-бързичко да стигнат,

как по-лесно да намерят

тази искричка небесна,

този жив небесен пламък.

* * *

Някаква река шумяла,

сякаш е море разлято.

Вайнемойнен се захванал

ловко да направи лодка,

платноходка да изправи.

Илмаринен му помагал,

той кормилото издялал

от едно дърво елово.

 

Лодката била готова,

платноходката — отлична,

спуснали я на водата,

окачили й платната

по Нева река да гази,

по Нева река да плава.

 

Илматар — небесна щерка,

че и майка на водите —

срещнала ги, че да каже,

хубаво да поразпита:

„Откъде сте, от кои сте,

как ви хората наричат?“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Синове сме на морето,

аз се казвам Вайнемойнен,

а до мен е Илмаринен.

Ти сега кажи коя си,

как те хората наричат?“

 

Отговорила жената:

„Аз съм майката на всички,

щерка бях на небесата,

станах майка на водата.

Хубост имах за петима,

доблест имах за шестима.

А сега — къде ви носи

лодката, юнаци мои?“

 

Вайнемойнен отговорил,

казал, че да й разкаже:

„Огънят отвлече някой

от домашното огнище,

на студа ни той остави

и на мрака ни обрече.

Затова сега сме тука

огънчето да потърсим,

дето от небето падна

върху тъмната земица.“

 

Древната жена тогава,

казала, че да им каже:

„Пламък трудно се намира,

а и трудно се отглежда,

власт над всичко има злото,

то е, дето господарства!

От изсечената искра

капка алена се стича,

капка кървава от Бога,

от небето на Всевишния.

Свлече се от звезден покрив,

облаците да прошари,

девет небеса високи

в своя път да изостави.

Падна в кухнята на Тури,

сред мутвака на Палвойнен.

 

Тури, като се замогнал,

като светнало в дома му,

почнал да се големее,

както свари — да живее,

щипал бузки, кършил цицки,

девственица не оставил,

удрял младите петички,

скубал старите брадички.

 

Майка кърмила детенце,

в бедна люлка го люляла.

Огънят когато пламнал,

престъпления извършил:

мъничкото изгоряло,

че и майка му — до него.

Недораслото момченце

стигнало така до Мана,

щом се е за смърт родило,

за нещастия — гласило:

пламъци ще го оближат,

едри пламъци червени.

 

Майката била по-умна,

тя не плачела за Мана,

огън знаела да свлича,

пламък знаела да вдене

през ухото на иглата,

през бухалото на стана,

през мотиката в полята

до огнището в мутвака.“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, да попита:

„Огънят къде отиде,

накъде оттам се вдигна,

през горите ли на Тури

или право — през морята?“

 

Отговорила жената,

казала каквото знае:

„Огънят като се вдигна,

пламъкът като припламна,

прекоси докрай полята,

изгори треви в блатата,

сетне в блатото затъна,

в Алуе, в калта голяма.

 

Три пъти през летни нощи,

три по трижди в топла есен,

блатото гори — та свети,

близките ели разпалва,

огънят бушува диво,

диво тинята клокочи.

 

Риби на брега изхвърля,

кипнала докрай водата.

Смаяли се едри риби,

чудили се риби дребни:

как — нататък ще я бъде,

щом домът ти е подпален.

Мазни риби се укрили,

сухи риби се стълпили.

 

Тръгнал между тях костурът

искра огнена да хване,

гонил, без да я достигне.

Но пъстървата успяла

искра огнена да хване

и да я налапа — цяла.

 

Алуе се разкипяло,

бреговете завъртяло,

докато се укротило,

но и то било за малко.

 

Минало известно време,

време колкото е нужно,

глътнатото запламтяло

и коремчето боляло.

 

Мятала се по водата

огън ялата пъстърва

между своите подмоли

и подмолите за сьомги,

между брегове неравни,

та от всичко, що е плавно,

разни мнения да слуша

за напълнената гуша:

«Няма кой да ти помогне,

няма как да се избавиш,

ако огънче си глътнал,

трудничко ще се оправиш,

кой ще дойде да я вземе

огнената твоя болка!»

 

Сьомгата се появила

и пъстървата изяла,

искра огнена да хване

и да я налапа — цяла.

 

Алуе се разкипяло,

бреговете завъртяло,

докато се укротило,

но и то било за малко.

 

Минало известно време,

време колкото е нужно,

глътнатото запламтяло

и коремчето боляло.

 

Мятала се по водата

огън хапналата сьомга

между своите подмоли

и подмолите за щуки,

между брегове неравни,

та от всичко, що е плавно,

разни мнения да слуша

за напълнената гуша:

«Няма кой да ти помогне,

няма как да се избавиш,

ако огънче си глътнал,

трудничко ще се оправиш,

кой ще дойде да я вземе

огнената твоя болка!»

 

Щуката се появила,

че и сьомгата изяла,

искра огнена да хване

и да я налапа — цяла.

 

Алуе се разкипяло,

бреговете завъртяло,

докато се укротило,

но и то било за малко.

 

Минало известно време,

време колкото е нужно,

глътнатото запламтяло

и коремчето боляло.

 

Мятала се по водата

огън хапналата щука

между камъни за врани

и скали за бели чайки,

между брегове неравни,

та от всичко, що е плавно,

разни мнения да слуша

за напълнената гуша:

«Няма кой да ти помогне,

няма как да се избавиш,

ако огънче си глътнал,

трудничко ще се оправиш,

кой ще дойде да я вземе

огнената твоя болка!»“

* * *

Доблестният Вайнемойнен,

а до него — Илмаринен

сплели винтер от липите,

кош за риба от върбите,

с лико свързвали клонаци,

вплитали тревица козя.

 

Доблестният Вайнемойнен

пратил там жени да чакат,

те да хванат тази риба,

от море да я извадят.

Махали с весла жените

и нагоре, и надолу,

край местата за костури,

край скалите за лакерда,

край тревиците по-едри,

край големите тръстики.

 

И нагоре, и надолу —

в коша рибата не влязла,

както и да се въртели,

както и да я желали,

щука нямало, накрая

нищо не могли да хванат.

 

Доблестният Вайнемойнен

пратил там мъже да чакат,

те да хванат тази риба,

от море да я извадят.

Махали с весла мъжете

и нагоре, и надолу,

край местата за пъстърви,

между вирове за сьомги,

както и да се въртели,

както и да я желали,

щука нямало, накрая

нищо не могли да хванат.

 

Рибите се натъжили,

почнали да си говорят,

щука щуката да пита,

сьомга сьомга да разпитва,

а пъстървата — пъстърва:

„Мъртви ли са храбреците,

калевалците достойни,

чудни мрежи да изплитат,

ленен възел да завържат,

че да те подхващат леко?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Живи са ни храбреците,

калевалците достойни.

След героя — два се раждат,

чудни мрежи да изплитат,

ленен възел да завържат,

дваж по-леко да подхващат.“