Калевала (34) (Фински народен епос)

Тридесет и четвърта руна

Семката на Калервойнен,

Кулерво, че Кулервойнен

в синкавите си чорапки,

в кожените си ботушки

вече трябвало да бяга,

да остави Илмаринен,

докато ковачът нищо,

още нищичко не знае

за съдбата на жена си,

за нещастната й гибел.

 

Тръгнал Кулерво, загърбил

хълмчето на Илмаринен

и започнал да си свирка,

песнички да си подпява

с бодра стъпка през блатата,

през горите, през полята.

Тъй отминал Кулервойнен,

семката на Калервойнен.

 

Чул ковачът, че се свирка,

чул ковачът, че се пее,

чуковете си захвърлил

и духалото оставил,

вън излязъл, че да види

кой ли свирка, кой ли пее.

 

Всичко там за миг научил,

с двете си очи съгледал,

мъртвата видял съпруга,

милинката си женица,

легнала върху земята,

паднала върху тревата.

 

Дъх загубил Илмаринен,

просто онемял ковачът,

цяла нощ стоял и плакал,

едри черни сълзи ронил.

Въглен станало сърцето,

сажда станала душата.

 

Кулерво, че Кулервойнен

от далече — по-далече

през поля — дъбрави бягал,

в дяволски гори потъвал.

Чак когато се стъмнило,

седнал на земята черна.

Седнал на пръстта сиракът,

никому ненужен, казал:

„Кой ме е създал, орисал,

кой ме е довел в живота

да блуждая като слънце,

да угасвам като месец!

 

Другите си имат дворче,

другите си имат къща.

Мое дворче е гората,

моя къща е тревата.

Къпаха ме дъждовете,

стопляха ме ветровете.

 

Докато светът светува,

не създавай, мили Боже,

друг нещастник като мене,

друг самотник непрокопсал,

друг сиротник необичан!

Без баща, а и без майка

никого недей оставя,

както си оставил мене

да се рея като чайка,

като хищна морска птица!

 

Лястовичката си има,

както има и врабчето

свое слънце, своя радост.

Само аз не ще дочакам

слънцето да ме огрее,

радостта да ме споходи!

 

Кой ме е родил, не зная,

кой в утроба ме е носил,

патица ли ме излюпи,

дива гъска ли ме снесе,

та се пръкнах сред блатата,

сред калта и нищетата?

 

Рано майка си загубих,

рано без баща останах,

взе си ги смъртта, прибра ги,

целия ми род погуби.

Чизмички от лед надянах

върху снежните чорапки;

ужким по леда да мина,

калничкото да прескоча,

счупи се ледът под мене,

в кална локва се намерих.

 

И жесток да е животът,

и безмилостна — съдбата,

мост в калта не ща да бъда,

скапана дъска — в блатата.

Все ще се оправя някак:

две ръчички аз си имам,

те си имат по пет пръста,

общо имам десет нокти.“

 

Дълго той седял и мислил,

нищо ново не измислил:

ще отиде при Унтамо,

че да отмъсти за всичко:

за баща, за мила майка,

за сирашката си участ!

 

Отдалече се заканил:

„Ти почакай, Унтамойнен!

Всекиго от нас съсипал,

своето ще си получиш,

покрива ти ще подпаля,

къщата ти ще съборя!“

 

Горската старица тъкмо

приближила в синьо рухо,

та се спряла да попита,

нещо ново да научи:

„Кулерво, кому се каниш,

семчице на Калервойнен?“

 

Семката на Калервойнен,

Кулервойнен отговорил:

„Мислих аз каквото мислих,

нищо ново не измислих:

ще отида при Унтамо,

ще му отмъстя за всичко,

за баща, за мила майка

и за своя род погубен,

покрива му ще подпаля,

къщата му ще съборя.“

 

Горската старица бавно

проговорила тогава:

„Твоят род не е погубен,

нито е убит баща ти,

жив е още Калервойнен,

майка ти, и тя е жива!“

* * *

„Боже мили! Мила стринке!

Чуваш ли какво говориш!

Где е скъпият ми татко,

где е милата ми майка?“

 

„Жив и здрав е твоят татко,

както милата ти майка

там — в Лапландия далечна,

в мъничко селце рибарско.“

 

„Боже мили! Мила стринке!

Чуваш ли какво говориш!

Как, кажи, дотам да стигна,

мога ли да ги намеря?“

 

„Лесно можеш да ги стигнеш,

лесно пътя ще намериш:

като минеш през гората,

ще завиеш по реката,

все по нея — ден, че втори,

а на третия, накрая,

ще се отклониш на север,

планина една ще видиш,

цялата ще я обходиш

в ниското, но все наляво,

докато поток намериш,

че да свърнеш все надясно,

докато на път отминеш

три големи водопада.

Полуостров там започва,

а на края, на носа му,

има къщичка рибарска,

скрита сред скалите къща.

Там баща си ще намериш,

милата си родна майка,

че и двете си сестрици,

и добри, и хубавици.“

 

Кулерво, че Кулервойнен

бързо се на път отправил.

Минал ден, а сетне — втори,

чак на третия, накрая,

той се отклонил на север,

планина една съгледал,

тръгнал, че да я обходи

в ниското, но все наляво,

докато поток намерил,

че да свърне все надясно,

докато на път отминал

три големи водопада.

Полуостров там започвал,

а на края, на носа му,

имало рибарска къща,

къщичка в скалите скрита.

 

Ей го — влезнал в тази къща,

влезнал, но не го познали:

„Кой си, пътнико далечен,

откъде си, чужденецо?“

 

„Не позна ли ти сина си,

милото детенце свое,

дето с Унтамо замина,

дето някой го отвлече

още малък, като педя,

като живнало вретено?“

* * *

Казала добрата майка,

рекла бялата старица:

„Боже мили! Мили синко!

Майчино коланче златно!

Жив си, сине, да те видя,

жива съм да те посрещна!

А пък вече те оплаках,

за погубено те смятах!

Две момчета аз си имах,

а до тях — две дъщерички.

Две деца след туй загубих,

по-големичките, двете:

в битката синът потъна,

щерката без вест изчезна.

Боже, ето го синчето,

но къде е дъщерята?“

 

Кулерво, че Кулервойнен

питал, майка си да пита:

„А къде е дъщеря ти,

где е моята сестричка?“

 

Казала добрата майка,

рекла бялата старица:

„Щерката не се завърна,

твоята сестричка мила,

като тръгна през гората

ягодки да си събира.

Пиленцето там остана,

патенцето там изчезна.

Нищо повече не зная,

нищо сетне не научих.

 

Кой момиче ще оплаче?

Никой, само родна майка!

Майката ще го потърси,

тя за него ще поплаче.

Тръгнах щерка аз да търся,

дирите й да намеря.

Тръгнах, мечка бях в гората,

видра бях покрай реката.

Ден я търсих, сетне — втори,

че и трети ден настъпи,

цяла седмица отмина,

търсих я, къде не ходих,

низините обикалях,

от скалите се провиквах

с гърло, вече онемяло

да я вика и привиква:

«Где си, мило мое чедо?

Хайде, прибери се вкъщи!»

 

Тъй я виках и привиквах,

че да се завърне вкъщи,

но ми казаха горите,

казаха ми и полята:

«Нито викай дъщеря си,

нито чакай да се върне!

Няма вече да я видиш,

няма никога да влезне

нито в бащината къща,

нито в майчиното дворче!»“