Калевала (31) (Фински народен епос)

Тридесет и първа руна

Три си пиленца измъти,

три си лебеда отгледа

старата грижлива квачка.

Дала им да поиграят

като пиленца в градина,

като лебеди в реката.

Долетял орел за пиле,

ястреб долетял за лебед,

грабнали ги за Русия,

за Карелия ги взели.

 

Стигналото до Русия

станало добър търговец.

До Карелия дошлото

име Калервойнен взело.

А останалото вкъщи

Унтамойнен се нарекло,

Сънльо — за бащата славен,

Мърльо — за добрата майка.

 

Мрежа хвърлил Унтамойнен

в залива на Калервойнен.

Той пък мрежата намерил,

рибата оттам извадил.

Унтамойнен злобно кипнал,

брат си Калервойнен срещнал,

свил си пръстите в юмруци,

а юмруците си пуснал

заради онази риба,

заради онези кости.

 

Сбили се, добре се сбили,

но съвсем не се надвили,

че получилият удар

тъкмо с удар се разплащал.

 

Мъничко след тази среща

станало и нещо друго:

Калервойнен сял овеса

зад межда на Унтамойнен.

 

Унтамойненска овчица

калервойненско подяла.

Калервойненското куче

бедната овца изяло.

 

Унтамойнен взел да плаши

Калервойнен, свойто братче,

че и него ще погуби,

и рода му ще изтреби,

едро-дребно ще затрие,

сухо-мокро ще подпали.

 

Сбирал той мъже угодни,

дал им саби да размахват,

нож на дребничките давал,

на по-едрите — маждраци,

сетне тръгнал бой да води,

да погуби свойто братче.

 

Калервойненска снахица

на прозорчето стояла

и каквото там видяла,

бързала да го разкаже:

„Дим се вдига, пушек лази,

черни облаци прииждат,

от полянката нахлуват,

вече в уличката газят.“

 

Не било ни дим, ни пушек,

ни мъгла, ни черен облак:

Унтамойнен приближавал

бой да води с Калервойнен.

 

Унтамойненската чета,

с ноженосци, сабленосци,

изпоклала всичко живо

от рода на Калервойнен.

Едро-дребно в прах кървяло,

сухо-мокро изгоряло.

 

Щерката на Калервойнен,

бременната, пощадили.

Взели си я просто вкъщи

хората на Унтамойнен,

дворовете да почиства,

подовете да премита.

 

Минало известно време,

време колкото е нужно,

син женицата родила.

Как да нарекат детето?

Кулерво го тя нарекла,

бойко да е както дядо.

* * *

Сложили момчето малко,

пеленаче, зло сираче,

люлката да го люлее,

с люшкане да го приспива.

 

Люлката го залюляла,

с люшкане не го приспала.

Ден — люляла, сетне — втори,

а на третия, накрая,

малкият с краче я ритнал,

дважди, трижди я подритнал,

че отскочил на кревата,

на постелята се свлякъл,

люлката на две разкъсал,

а след нея — пелената.

 

Хубав знак в това видели,

за добър юнак — поличба,

унтамолците решили:

„От това момче ще стане

сръчен момък, смел мъжага,

доблестен човек и воин.

Сто слуги ще му слугуват,

че да стигнат — до хиляда!“

 

Месец минал, минал втори,

а на третия, накрая,

недостигнал до коляно,

мъничкият се замислил:

„Де да бях аз по-височък,

още силица да имах,

щях да отмъстя за татко

и за тъжната си майка!“

 

Чул това и Унтамойнен.

Както чул, така и казал:

„Малкият ще ни погуби,

Калервойнен виждам в него!“

 

Глупави мъже шептяли,

подлички жени гадали

как момчето да затрият,

че да се спасят от него.

 

Пъхнали го в малка бъчва,

бъчвичката заковали,

хвърлили я във водата,

че да го стопи вълната.

 

Ден почакали и — втори,

а на третия излезли

да огледат там водата,

работата на вълната.

 

Зърнали го над водата,

зърнали го над вълната:

бил от бъчвата излязъл,

бил я яхнал като конче,

с медна въдичка ловувал,

с пръчка хубава лескова,

рибките в морето гонил,

вировете му измервал.

Имало водица доста,

две черпалки да прелеят

и за трета да остане,

ако по-надолу бръкнеш.

 

Унтамойнен се замислил:

„Как, с какво да го погубя,

как докрай да го затрия,

че да се спасим от него?“

 

Наредил той на слугите

борови гори да кършат,

брезови гори да цепят

и смола да понатрупат,

че да изгорят момчето,

Кулерво, на този огън.

 

Че побързали слугите

борови гори да кършат,

брезови гори да цепят

и смола да понатрупат.

Сто шейни с брези донесли,

двеста с ясени събрали.

Огън кладата обгърнал,

пламък стигнал до средата,

в него хвърлили момчето

да гори, че да изгаря.

 

Ден почакали и — втори,

а на третия излезли

да огледат там нещата,

работата на пожара.

В сажди малкото седяло,

чер ръжен в ръце държало,

пламъците да поддържа,

въглените да разпалва,

още с неопърлен косъм,

с неопърлена главица.

 

Унтамойнен се замислил:

„Как, с какво да го погубя,

как докрай да го затрия,

че да се спасим от него?“

Стегнал шията му в примка,

да виси върху дървото.

 

Ден почакали и — втори,

а на третия излезли

да огледат там нещата,

работата на въжето.

Пратили слуга отблизко

да огледа, да разкаже.

 

Върнал се слугата вкъщи

и побързал да разкаже:

„Живо си е там момчето,

на въжето се люлее,

с ножче клончетата шари,

пръчки шарени изписва:

и юнаци, и калпаци,

че и копия, и саби.“

 

Нищо не могъл да стори

Унтамойнен на момчето!

Колкото да го погубвал,

колкото да го затривал,

мъничкият хич не искал

от света да си отива.

 

Унтамойнен се замислил:

друго вече като няма,

нека Кулерво да расне

като робче на робиня!

* * *

Унтамойнен проговорил,

казал го, че да се чуе:

„Ако се държиш прилично,

ако нравите ни спазваш,

у дома ми ще останеш,

ще живееш както трябва.

И заплата ще ти давам,

стига да я отработиш,

сам реши: колан ли искаш,

или обеца от пръсти.“

 

Раснал Кулерво, пораснал,

мъничко се поизточил.

Дали му да прави нещо,

с нещичко да се захване,

дали му дете да гледа,

с пръстче люлка да люлее:

„Гледай там какво ще правиш,

нахрани го, сам да хапнеш,

пеленките му подменяй,

мръсните пери в реката!“

 

Ден го гледал, сетне — втори,

а на третия, накрая,

вместо пръстите да кърши,

с болното дете той свършил,

в огън люлката захвърлил,

а осраното — в реката.

 

Унтамойнен се замислил:

„Виждам, Кулерво не става

за гледач на малко бебе,

дето с пръстче се люлее.

Знам ли аз къде да иде

и с какво да се захване!

Може би секач в гората?“

Пратил го секач в гората.

 

Семката на Калервойнен,

Кулерво така си казал:

„Брадва хванеш ли в ръцете,

може и човек да станеш,

нещо повече от вчера,

хубав млад човек приятен,

силен колкото петима,

здрав и бодър за шестима!“

 

Тръгнал той ковач да търси

и зад чука го намерил:

„Чуй, ковачо, чуй ме, братко!

Изкови ми остра брадва,

зла секира островърха,

хубава за сеч в гората,

и брезите да посича,

и елите да събаря!“

 

Бързо изковал ковачът,

сътворил, без да се мае —

остра брадва за брезите,

зла секира за елите.

Семката на Калервойнен,

Кулерво награбил бруса,

денем брадвата си точил,

нощем дръжката нагласял.

 

Станала чудесна брадва,

ненадмината секира,

с нея влязъл той в гората

в лудогорието страшно.

 

Както брадвата повдигал,

със секирата посичал

стволовете само с удар,

дънерите — с два, да кажем.

 

Пет дървета накамарил,

седем-осем едри трупи,

спрял се и уста отворил,

че да каже, както казал:

„Лемпо нека ви посича,

Хийси — трупи да събира!“

 

Хвърлил острата си брадва,

върху дънер се изправил,

сред гората се провикнал

и такива думи казал:

„Туй да е сечта дотука,

туй да е изкоренено,

докато вика си чувам,

докато на глас говоря!

 

Нека клон да не покара

и трева да не поникне,

докато живял-живея,

слънцето докато грее,

семката на Калервойнен

докато сече, посича!

 

И да никнат ечемици,

и пшеници да подхванат,

че дори и вретенили,

че дори и подкласили,

клас докрай да не наливат,

семена да не заоблят!“

 

Унтамойнен се изправил

робска работа да види:

семката на Калервойнен

като как сече гората.

Но не струвала сечта му,

просекът око не хващал.

 

Унтамойнен се замислил:

„Виждам, Кулерво не става

за добър секач в гората:

най-доброто е отсякъл!

Знам ли аз къде да иде

и с какво да се захване!

Може би плет да преплита?“

Плет го пратил да преплита.

 

Семката на Калервойнен,

Кулерво се с плет захванал.

От елата кол отрязал,

едри колове наслагал,

летвички от бор нарязал,

сякаш може да ги сплита,

с тънки клонки от брекина

и от разни храсталаци.

Всичко правил, както правил,

само портата забравил,

но устата си отворил,

че да каже, както казал:

„Който без криле осъмне,

как ще литне като птица,

тука той ще си остане

в Калеровата градинка!“

 

Унтамойнен се изправил

робска работа да види,

семката на Калервойнен

като как преплита плета.

 

Гъсто бил плетът преплетен,

непрогледен бил до края,

коловете му стърчали

от земята до небето.

 

Унтамойнен се замислил:

„Виждам, Кулерво не става

за плетач дори на плета,

щом е портата забравил,

щом е колове поставил

от земята до небето,

че и с крак да не прескочиш

и на рамо да не минеш!

Знам ли аз къде да иде

и с какво да се захване!

Може би ръж да вършее?“

Ръж го пратил да вършее.

 

Семката на Калервойнен,

Кулерво с ръж се захванал:

в прах зърната преобърнал,

семената стрил на плява.

Унтамойнен се изправил

робска работа да види:

семката на Калервойнен

като как ръжта вършее.

В прах превръщал той зърната,

стривал семена на плява.

 

Унтамойнен се разсърдил:

„Този за слуга не става!

Дай му нещо да направи,

че на две да си го видиш!

Ще го върна на Русия,

роб в Карелия да иде,

Илмаринен да обслужва,

наковалнята да бие!“

 

Тъй синът на Калервойнен

пак в Карелия се върнал,

Илмаринен да обслужва,

наковалнята да бие.

 

Майсторът платил за него

твърде много, както виждам:

две котлета почернели,

три железни стари куки,

пет коси, с ръжда покрити,

шест мотики изкривени.

Множко — за такъв негодник,

дето и за роб не става.