Калевала (10) (Фински народен епос)

Десета руна

Старият наш Вайнемойнен

своя дорест кон изкарал,

впрегнал го в шейната бърза,

между две стръки го сложил,

леко се в шейната метнал

върху предната й капра.

 

С бисерен камшик замахнал,

дорестия кон подгонил,

Запрепускала шейната

все напред и по-нататък,

леки плазове шуштели,

съчки пукали, свистели.

 

Шумно минал през полята,

през реките и блатата,

минал през гори, поляни,

ден пътувал, сетне — втори,

а на третия, накрая,

стигнал чаканото място,

дето Осмо се разлива,

дето почва Калевала.

 

Там, изправен, проговорил

мислите си да изкаже:

„Вълци да ядат момчето,

слабоватото лапландче,

дето рече, че не мога

жив и здрав да стигна вкъщи,

че додето грее слънце

и додето свети месец,

няма Вайнола да видя,

хубавата Калевала!“

 

Старият наш Вайнемойнен

от сърце запял тогава.

Вдигнала се там елхичка,

Златни клони разпиляла,

буйнало стъбло от злато,

златно върше извисило,

с него стигнало небето,

златно в него се завило.

Песента му продължила.

Кацнал на елхата месец,

а от златните й клони

звездната кола изгряла.

 

Под елхата той преминал

в път към старото огнище,

понавел глава висока,

шапка над очите килнал,

че е обещал не друго,

а ковачът Илмаринен

жив заложник да му бъде,

той да му спаси главата

в пуста Похьола мъглива,

в мрачна Сариола хладна.

 

Дръпнал поводите в Осмо,

дорестия кон препънал,

старият наш Вайнемойнен

слязъл бързо от шейната:

Илмаринен чукал с чука

върху черното си хълмче.

 

Старият наш Вайнемойнен

към ковачницата тръгнал,

Илмаринен го посрещнал,

сложил чука на земята,

вдигнал се, да го попита:

 

„Где се губиш, Вайнемойнен,

чакам те от цяла вечност

и от толкова те няма!“

 

Старият наш Вайнемойнен

почнал честно да разказва:

„Губих се, кажи го, вечност,

нямаше ме дълго време,

ходих в Похьола мъглива,

в мрачна Сариола хладна,

бях в Лапландия, на север,

чудотворци там намерих.“

 

Илмаринен още питал,

искал всичко да научи:

„Разкажи тогава, старче,

всичко разкажи, певецо:

как живя, какво се случи,

леко ли се тук завърна?“

 

„Как ли — казал Вайнемойнен, —

дълго трябва да разказвам:

има там едно момиче,

думата ми е за него,

нито търси мъж прославен,

нито млад човек избира,

а по хубост няма равна,

хубава е за двамина:

има си косичник лунен,

слънчев наниз на гърдите,

звездната кола небесна

от косите й проблесва.

 

Чуй, ковачо Илмаринен,

пръв сред всичките ковачи,

я иди, че да я видиш,

видиш ли я, ще я вземеш!

Вдигнеш ли набързо Сампо,

шарената воденица,

ще получиш за награда,

тъкмо тази хубавица!“

* * *

Илмаринен му отвърнал:

„Гиди, дърти Вайнемойнен!

С мен ли взе да се откупваш,

че да си спасиш главата

в пуста Похьола мъглива,

в мрачна Сариола хладна!

Няма закъде да тръгвам,

няма никъде да ида,

в Похьола — да не говорим!

Ти си гледай Сариола,

дето здрав човек съсипват,

дето жив герой убиват!“

 

Старият наш Вайнемойнен

много бавно проговорил:

„Златна е елха порасла,

златни клони разпиляла,

вдигнала е златно върше

сред поляните на Осмо:

слънце в клоните й, месец,

звездната кола небесна.“

 

Илмаринен отговорил:

„Хич не искам да ти вярвам,

докато око не види,

докато ръка не пипне!“

 

„Тъй ли — казал Вайнемойнен, —

щом не искаш да ми вярваш,

хайде да отидем двама,

сам с очите си да видиш!“

 

Тръгнали тогаз да видят

златното дърво чудесно,

пръв пристъпвал Вайнемойнен,

а след него — Илмаринен.

Приближили до елхата

сред поляните на Осмо,

пръв се втурнал Илмаринен,

че да й се полюбува:

слънце в клоните й, месец,

звездната кола небесна.

 

Проговорил Вайнемойнен,

с ясна мисъл, с ясни думи:

„Хайде, покачи се, братко,

слънцето оттам да снемеш,

месеца оттам да вземеш,

звездната кола небесна!“

 

Че се хванал Илмаринен,

приближил се до елхата,

бедният ковач поискал

слънцето оттам да снеме,

месеца оттам да вземе,

звездната Голяма мечка.

 

Проговорила елхата,

златно го предупредила:

„Простодушен си, човече,

сбъркана е твойта сметка:

по лъчи да се катериш,

слънцето от мен да снемеш,

месеца от мен да вземеш,

звездната кола небесна!“

 

Че запял и Вайнемойнен,

с песен бурята повикал,

виещ вятър се отприщил,

вдигнала се страшна хала.

Чародейни думи казал,

влял им сила с песента си:

„Грабвай, отнеси го, ветре,

върху бялата си лодка,

отнеси го час по-скоро

в пуста Похьола мъглива!“

 

Както бурята свистяла,

както вятърът напирал,

тъй и Илмаринен литнал,

литнал-отлетял ковачът

в пуста Похьола мъглива,

в мрачна Сариола хладна.

 

Литнал севера да гони

и мъглите да настига.

Литнал, вятърът го носил,

както носят ветровете

между ниска месечина

и високо ясно слънце.

Спрял се в Похьола, на двора,

в сауната сариолска,

без да го залае куче,

лаейки, да се нахвърля.

Похьолската господарка

Лухи, баба редкозъба,

както си била на двора,

питала, че да научи:

 

„Откъде дойде, човече,

казвай за какво те бива,

щом се втурваш като вятър

и пристигаш като хала,

без да те залае куче,

лаейки, да се нахвърля.“

 

Илмаринен отговорил:

„Стигнах, както съм пристигнал,

без да ме залае куче,

лаейки, да се нахвърля,

сякаш само то ми липсва

в край далечен, в чужда къща!“

* * *

Похьолската господарка

Лухи нещо подразбрала:

„Искам аз да те попитам,

чувал ли си ти за оня

сръчен майстор Илмаринен,

пръв сред всичките ковачи?

Чакам го от колко време,

хубаво ще го посрещна,

стига да направи Сампо,

шарената воденица!“

 

Илмаринен отговорил,

казал своето ковачът:

„Питаш ме за Илмаринен,

пръв на чука и клещите,

как бих могъл да не зная,

след като съм аз самият.“

 

Похьолската господарка

Лухи, баба редкозъба,

още чула-недочула,

тичала при дъщеря си:

„Дъще моя младолика,

хубавице моя млада,

хайде ставай, събуди се,

облечи се, премени се

с най-богатата си рокля,

с най-красивото герданче,

с панделките от коприна

и висулките от злато!

Начерви се по страните,

да ти заблестят очите!

Илмаринен е пристигнал,

първият ковач сред всички,

Сампо той ще ни направи,

шарената воденица.“

 

Похьолската хубавица,

лунен камък, морски бисер,

взела роклята богата,

най-красивото герданче,

панделките от коприна

и висулките от злато,

пафти стегнала на кръста

върху шарения пояс.

 

Че излезнала от къщи

и застанала на прага:

стройна, гиздава, прекрасна.

Бузите й руменели,

сините очи блестели,

светлото лице сияло.

Златно греела от кръста,

сребърно откъм косите.

 

Похьолската господарка

славния ковач въвела

в похьолската своя къща,

в своя дом сред Сариола.

Сготвила му пребогато,

черпила го с пълна кана,

хубаво го нагостила

и му казала накрая:

„Чуй, ковачо Илмаринен,

пръв сред всичките ковачи!

Хайде, изкови ми Сампо,

шарената воденица,

що се прави с пух от лебед

и млекце от яловица,

с вълна от овца нерасла

и зрънце от стрък неникнал.

Изковеш ли я, ще вземеш

дъщеря ми за награда!“

 

Илмаринен отговорил,

казал своето ковачът:

„Щом съм изковал небето

и небесния му покрив,

без да се усеща чукът,

работата на клещите,

ще ти изкова и Сампо,

шарената воденица,

що се прави с пух от лебед

и млекце от яловица,

с вълна от овца нерасла

и зрънце от стрък неникнал.“

* * *

Тръгнал да сковава Сампо,

шарената воденица,

но ковачница не виждал,

не намерил чук ковашки.

Нямало такова нещо:

чук, под него — наковалня,

жар, над нея пък — духало,

светъл пламък за начало!

 

Илмаринен проговорил,

казал своето ковачът:

„Само бабите се плашат

и жените се отчайват,

мъжка работа е тази,

работа е за мъжага!“

 

И се спуснал да намери

сгодно място за огнище

в пуста Похьола мъглива,

в мрачна Сариола хладна.

 

Търсил — ден, а сетне — втори,

чак на третия, накрая,

срещнал шарения камък,

шарена скала намерил,

че да си разпали огън,

с духала да го раздуха,

да стъкми чука, клещите,

наковалня да приготви.

 

Де що имал Илмаринен,

сръчният ковач изкусен,

в огъня до шушка хвърлил,

дал го на жарта ковашка,

а духалото оставил

робите да го раздухват.

 

И така — три дни, три нощи,

денем, нощем — без почивка,

роби духали духало

над ковашкото огнище.

Станали цървул петите,

дланите пък — грозд с мазоли.

 

Минал първи ден, неминал,

Илмаринен се надвесил,

дълго в огъня се вглеждал,

в дъното му, че да види

що се от жарта надига

и сред пламъци изправя.

 

Лък се от жарта надигал,

златен, в пламъци сияел,

сребърен по двата края

и бакърен — по средата.

Лък, да му се ненагледаш,

жадничък за два-три лъка:

по сърце на ден да взема

и по две сърца на празник.

 

Илмаринен го огледал,

но не щял да се зарадва,

счупил го на две, а сетне

в пламъците го захвърлил

и на робите поръчал

пак да духат, да раздухват.

 

Минал втори ден, неминал,

Илмаринен се надвесил,

дълго в огъня се вглеждал,

в дъното му, че да види

що се от жарта надига

и сред пламъци изправя.

Вдигала се малка лодка,

златна, в пламъци сияла,

сребърна по двата края

и бакърена — в средата.

 

Лодка, да се ненагледаш,

жадничка за две-три лодки:

по моряк на ден да взема,

а на празник — два моряка.

Илмаринен я огледал,

но не щял да се зарадва,

счупил я на две, а сетне

в пламъците я захвърлил

и на робите поръчал

пак да духат, да раздухват.

 

Минал трети ден, неминал,

Илмаринен се надвесил,

дълго в огъня се вглеждал,

в дъното му, че да види

що се от жарта надига

и сред пламъци изправя.

 

Вдигала се луда крава,

златна, в пламъци сияла,

сребърна по двата края

и бакърена — в средата.

 

Крава, да се ненагледаш,

жадничка за две-три крави:

по река на ден да пие,

а на празник — две рекички.

 

Илмаринен я огледал,

но не щял да се зарадва,

счупил я на две, а сетне

в пламъците я захвърлил

и на робите поръчал

пак да духат, да раздухват.

 

Минал още ден, неминал,

Илмаринен се надвесил,

дълго в огъня се вглеждал,

в дъното му, че да види

що се от жарта надига

и сред пламъци изправя.

 

Вдигало се лудо рало,

златно, в пламъци сияло,

сребърно по двата края

и бакърено — в средата.

 

Рало, да се ненагледаш,

но и жадничко за двечки,

дай му синор да захапва,

и на празник — две междици.

 

Илмаринен го огледал,

но не щял да се зарадва,

счупил го на две, а сетне

в пламъците го захвърлил.

 

И на бурята поръчал

с ветровете да задуха.

 

Бурята се развилняла:

духнал западният вятър,

източният — все по него,

сетне — северният вятър,

че и южният задухал.

Ден, че втори, а и трети:

лумнали искри високи,

едър пламък се понесъл,

дим с горялото отлитнал,

в облаците се примесил.

 

Илмаринен се надвесил,

дълго в огъня се вглеждал,

в дъното му, че да види

как се от жарта надига

и сред пламъци изправя

дълго чаканият Сампо.

 

Хванал чука Илмаринен,

сръчният ковач изкусен,

взел чука с десница яка,

разиграл го, да направи

шарената воденица,

дето става хляб зърното,

сол — разкъртената буца,

а парицата — жълтица.

 

Че се завъртяла Сампо,

шарената воденица,

почнала зърно да мели:

сутрин само за прехрана,

денем само за размяна,

вечер само да го има.

 

От доволна по-доволна

похьолската господарка

Сампо зад гори отнесла,

хълм намерила за него,

скрит зад девет други хълма,

и в земята го зарила,

като семка да порасне

с първи корен вдън земята,

с втори корен вдън скалата,

с трети корен вдън морето.

* * *

Че се спретнал Илмаринен

хубавицата да вземе

и такива думи казал:

„Сампо си е вече Сампо,

казаното аз изпълних,

ред е същото да сториш!“

 

Вместо Лухи дъщеря й

проговорила тогава:

„Откъде ли ще закука

тукашната кукувичка,

откъде ли ще запеят

тукашните пойни птички,

ако другаде разцъфне

малкото дърво от двора?

 

Ако пиле се залута,

ако пате се загуби

и черешка ако падне

от черешовото клонче,

птичките се разлетяват,

кукувичката отлита

зад високите дървета

и зад гърбавото хълмче.

 

Мога ли да изоставя

край, където съм живяла,

мога ли да го забравя,

мога ли да го загърбя?

Нека бъда върху клона

ненахапана черешка,

само птиците да пеят

и да кука кукувичка!“

* * *

Илмаринен се замислил,

славният ковач угаснал,

тъжно понавел главата,

килнал над очите шапка,

почнал вече да обмисля,

почнал вече да се чуди

как от Похьола студена,

как от Сариола мрачна

може вкъщи да си иде,

в своята страна чудесна.

 

Лухи, тя му промълвила:

„Чуй, ковачо Илмаринен!

Тъжно си навел главата,

шапка над очи нахлупил,

път за вкъщи ли те мъчи,

за страната ти далечна?“

 

Илмаринен отговорил:

„Ти позна, това ме мъчи:

как да си отида вкъщи,

там смъртта си да дочакам.“

 

Похьолската господарка

щедро госта нагостила,

па го в лодка настанила,

дала му весла в ръцете,

а на вятъра — поръка

да го тласка все към къщи.

 

И отплавал Илмаринен,

славният ковач заминал,

по вълните се понесъл,

че да се завърне вкъщи.

 

Плавал ден, а сетне — втори,

чак на третия, накрая,

жив пристигнал, здрав отворил

портата на свойта къща.

 

Старият наш Вайнемойнен

бързал, искал да научи:

„Как е, братко Илмаринен,

разкажи, ковачо славен,

изкова ли вече Сампо,

шарената воденица?“

 

Илмаринен отговорил,

казал майсторът прославен:

„Сампо вече е готова,

шарената воденица,

почна тя зърно да мели:

сутрин само за прехрана,

денем само за размяна,

вечер само да го има.“