Калевала (16) (Фински народен епос)

Шестнадесета руна

Мъдрият стар Вайнемойнен,

белобрадият вълшебник,

искал да направи лодка,

да издяла платноходка

на брега между вълните,

между морските талази.

Не достигало дървото

за греди, дъски и талпи.

 

Кой дървото ще намери

за греди, дъски и талпи,

че да може Вайнемойнен

лодката си да направи?

 

Сампса, малък, та премалък,

Пелервойнен, полско чедо,

той дървото ще намери

за греди, дъски и талпи,

че да може Вайнемойнен

лодката си да направи!

 

Без да чака, тръгнал Сампса,

хванал пътя Пелервойнен,

стигнал до гора, до втора,

сетне стигнал и до трета,

с лъскавата остра брадва,

със секирата червена.

Спрял пред едра трепетлика,

тъкмо с две-три лодки в ствола.

 

Брадвата си той подхванал,

че да отсече дървото,

но зашушнали листата

и му проговорил клонът:

„За какво ще ме посичаш,

за какво ще ме събаряш?“

 

Сампса бързо му отвърнал,

Пелервойнен отговорил:

„Трябва ми дърво за лодка,

за греди, дъски и талпи,

че да може Вайнемойнен

платноходка да направи.“

 

Пак зашушнали листата

и му проговорил клонът:

„Трепетликовите лодки

не остават над водата:

кух е целият ми дънер,

празни са и трите ствола,

червеят ме е заглождил

от главата до петите.“

 

Както чул, така отминал

Сампса, малък, та премалък,

Пелервойнен, полско чедо,

по на север се отправил.

 

Спрял пред едър бор на север,

тъкмо с пет-шест лодки в ствола.

С брадвата си го ударил,

с алената си секира.

Хем ударил, хем попитал:

„Ставаш ли дърво за лодка,

че да може Вайнемойнен

платноходка да направи?“

 

Чул го борът, отговорил

с тънките си остри листи:

„Ставах някога за лодка

шестореда, шестогреда,

но кората ми опада,

черни врани налетяха,

цяло лято ме кълваха

черни гарвани и врани.“

 

Както чул, така отминал

Сампса, малък, та премалък,

Пелервойнен, полско чедо,

този път на юг заминал.

Спрял пред едър дъб южняшки,

с осем-девет лодки в ствола.

 

Хем ударил, хем попитал:

„Дъбе, царю на горите,

ставаш ли за кил на лодка

и за мачта в платноходка?“

 

Гордо се дъбът изправил,

доблестно му отговорил:

„Ставам и за кил на лодка,

и за мачта в платноходка!

Здрав съм, силата ми блика,

няма в мене тъкан гнила,

но по три пъти на лято,

три пъти в горещините,

слънцето кръжи край мене,

месецът блести от мене,

тука кукат кукувички,

тука пеят пойни птички.“

 

Както чул, така отсякъл

Сампса, малък, та премалък,

Пелервойнен, полско чедо,

хубавия дъб в гората.

Повалило се дървото,

рухнало върху земята.

 

Сампса клоните окастрил,

Пелервойнен рязал ствола

на греди, дъски и талпи,

все за лодка на певеца,

платноходка на героя.

 

Доблестният Вайнемойнен,

белобрадият вълшебник,

с песен стягал свойта лодка,

с думи — свойта платноходка

все от дъбови останки,

все от жилави дъсчици.

 

С песен кила й направил,

с втора — дъното обшарил,

с трета — мачтата поставил

и гредата за платната,

че и вилки за веслата,

а във вилките — греблата.

 

Вплели се добре ребрата,

хванала дъска дъската,

още песен — и ще стане,

няколко вълшебни думи,

че да вдигне нос творбата,

да запори през вълната.

* * *

Доблестният Вайнемойнен,

белобрадият вълшебник,

мислил, нещо да измисли:

„Несполука ме догони!

И не зная тази лодка

ще ли тръгне да заплава!“

 

Целият потънал в мисли,

но къде е тази песен,

где са няколкото думи —

в лястовича ли опашка,

в лебедова ли зеница,

в шия ли на дива гъска?

 

Тръгнал песента да търси,

няколкото чудни думи.

Сума гъски изпотрепал,

лебеди убил немалко,

лястовици не пожалил,

но доникъде не стигнал.

 

Мислил, нещо да измисли:

„Чудотворството е скрито

в летен призив на кошута,

в скок на катеричка малка!“

 

Тръгнал песента да търси,

няколкото чудни думи.

Стадо лосове погубил,

куп от белки накамарил.

Думи — бол, но не намерил

чудото, което търсил.

 

Мислил, нещо да измисли:

„Да не са пък в Туонела,

в тъмна Манала отвъдна,

двете-трите нужни думи!“

 

В Туонела се отправил,

в Манала решил да иде,

тръгнал, без да се замисли:

седмица — през храсталаци,

втората — през буренаци,

третата — през пущинаци.

Стигнал царството на Мана,

хълмовете на Туони.

 

Доблестният Вайнемойнен

с цяло гърло се провикнал

от реката в Туонела

в тъмна Манала отвъдна:

„Дай ми, щерко на Туони,

дъще пъргава на Мана,

лодката, че да премина

до отвъден бряг реката!“

 

Дъщерята на Туони,

малката мома на Мана,

тъкмо роклите си прала,

изсушавала прането

на реката туонелска,

иззад сипея маналски.

Вдигнала си тя главата,

казала, че да попита:

„Лодката си ще докарам,

стига само да ми кажеш

в Манала какво те води,

щом не си от болест стигнат,

щом не си от смърт догонен,

щом не си намерил гибел.“

 

Доблестният Вайнемойнен

бързо-бързо отговорил:

„Сам Туони ме доведе,

стигнах с помощта на Мана.“

 

Дъщерята на Туони,

малката мома на Мана,

казала, че да попита:

„Нещо почваш да послъгваш!

Ако бе дошъл с Туони,

стигнал с помощта на Мана,

леко би оттук прегазил,

леко би отвъд преминал,

Мана щеше да те блъска,

а Туони — да те влачи,

че да ти нахлупят шапка

и надянат ръкавици.

А, кажи си, Вайнемойнен,

в Манала какво те води!“

 

Доблестният Вайнемойнен

отговорил тъй, наслука:

„Тук желязото ме свлече,

стигнах от челик дотука!“

 

Дъщерята на Туони,

малката мома на Мана,

казала, че да попита:

„Нещо почна да послъгваш!

От желязо да си свлечен,

от челик дошъл дотука,

кръв от тебе би шуртяла,

кръв човешка би се ляла.

А, кажи си, Вайнемойнен,

в Манала какво те води!“

 

Доблестният Вайнемойнен

отговорил тъй, наслука:

„Тук водата ме довлече,

стигнах от вълна дотука!“

 

Дъщерята на Туони,

малката мома на Мана,

казала, че да попита:

„Нещо почна да послъгваш!

От вода да си довлечен,

стигнал от вълна дотука,

мокър щеше да си вече

от главата до петите.

А, кажи си, Вайнемойнен,

в Манала какво те води!“

 

Доблестният Вайнемойнен

отговорил тъй, наслука:

„Тук ме огънят довлече,

стигнах с пламъка дотука!“

 

Дъщерята на Туони,

малката мома на Мана,

казала, че да попита:

„Нещо почна да послъгваш!

Огън да те бе повлякъл,

стигнал с пламъка дотука,

къдри нямаше да вееш,

нямаше брада да носиш.

 

Гиди, дърти Вайнемойнен!

Ако искаш да те взема,

трябва правичко да кажеш,

без да кривваш, без да слъгваш,

в Манала какво те води,

щом не си от болест стигнат,

щом не си от смърт догонен,

щом не си намерил гибел.“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Вярно е, че те послъгах,

хрумна ми каквото казах,

а сега ще ти призная:

с песни стягах свойта лодка,

с думи — свойта платноходка,

цял ден пях, а сетне — втори,

но на третия, накрая —

прекатури се шейната

и плъзгалото се счупи.

Тръгнах аз за Туонела,

в Манала дойдох за свредел,

че да стегна пак шейната,

като тръгне, да запее.

Дай ми лодка, че да мина,

през реката да премина,

бряг отвъден да достигна,

в мрачното отвъдно царство!“

 

Дъщерята на Туони,

щерката на Мана, рекла:

„Всеки си е малко щурав,

ама толкова — не бива!

В Манала без мор кой влиза,

кой — без гибел — в Туонела!

По-добре е бавно-бавно

пътя си назад да хванеш,

че за тук мнозина бързат,

ала малко се завръщат!“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Нека бабите се връщат,

че да видят своите старци!

Щом съм тука, дай да мина,

доведи я тази лодка,

че реката да премина!“

 

Щерката на Мана взела

в лодката си Вайнемойнен,

през водата го пренесла,

с него минала реката,

казала му най-накрая:

„Чудя ти се, Вайнемойнен!

Жив да крачиш към Туони,

Здрав — към царството на Мана!“

 

Туонелската стопанка,

маналската господарка,

взела госта да почерпи,

цяла чаша му наляла,

но не казала — „Наздраве!“,

казала: „Пий, Вайнемойнен!“

 

Доблестният Вайнемойнен,

в чашата като погледнал,

що да види: все червяци,

а и попови лъжички.

Проговорил, да се чуе:

„Тук не идвам за черпнята,

пиво маналско да пия,

гъстичка туонска бира!

Който пие, се напива,

пуква от такава бира!“

 

Туонелката му рекла:

„Хайде, казвай, Вайнемойнен,

в Манала какво те води,

как попадна в Туонела,

без да те повика Мана,

без да те зове Туони!“

 

Вайнемойнен отговорил:

„С песни лодка си направих,

с чудни думи — платноходка,

липсваха ми две-три думи,

та носа й да повдигна,

да заплава през водата.

Търсих двете-трите думи,

но не ги открих на светло,

пак заради тях съм тука

в тъмното отвъдно царство.

Търся думите вълшебни,

чудотворните глаголи.“

 

Маналската господарка,

туонелката, му рекла:

„Думи Мана не раздава,

силата си не предава!

Път оттук за тебе няма,

няма изход към живота

вкъщи няма да се върнеш,

мило-драго да прегърнеш!“

 

Сетне го добре приспала,

дала сън на пришълеца

под туонската постеля.

Сладко си заспал човекът,

и да гледаш — не помръдва,

само ризата му трепка.

 

Имало си там и бабка,

с поиздадена брадичка,

прела тя желязно руно,

теглила железни нишки,

нишки все за ловни мрежи,

за преграждащи решетки.

Сто чекръка навъртяла,

а до полунощ — хиляда.

 

Имало си там и старче,

старчето било трипръсто,

с трите пръста като с куки

сплело то железни мрежи,

ситно сплетени решетки,

плело по кубик на вечер,

а на нощ — по сто кубика,

плетката вървяла бързо.

 

Имало си там и момък

с палец — въдица желязна,

той наслагал всички мрежи,

вплел решетката с решетка

над реката, над скалата

в мрачното отвъдно царство:

да не може Вайнемойнен,

увантолецът нечакан,

да преплува през водите,

да излезе от скалите,

вечен пленник да остане

на Туони и на Мана.

* * *

Доблестният Вайнемойнен

казал, просто проговорил:

„Ето, в пустото потънах

и животът ми изтича

в сипеите на Туони,

в тъмните скали на Мана.“

 

Чудо сътворил певецът,

в плът плътта превъплъщавал,

станал птица вдън морето,

риба горе в небесата,

станал червейче в скалата

и воднянка под земята,

но преплувал през реката,

през решетките преминал.

 

Малкото синче на Мана,

с палец — въдица желязна,

на разсъмване излязло

мрежите си да огледа:

имало там сто пъстърви,

хиляди по-дребни рибки,

нямало го Вайнемойнен,

увантолецът — избягал.

 

Доблестният Вайнемойнен,

Манала недонапуснал,

вдигнал глас от Туонела,

с ясни думи проговорил:

„Мили Боже, не създавай,

не създавай този, който

жив към Манала ще тръгне,

здрав ще слезе в Туонела!

Леко се дотам достига,

трудно се оттам завръща,

от реката на Туони

и от сипея на Мана.“

 

Мислите си той събирал,

словото си продължавал,

че да каже още нещо

на прииждащите хора:

„Никой никога не бива

стрък невинен да пречупва!

Никой никога не бива

цвят безгрижен да настъпва!

Сипеите на Туони,

тъмната река на Мана,

те ще приютят вината,

там да иде за разплата

този, който стрък пречупва,

този, който цвят настъпва!

Скрий се, изроде, в змията,

изтъкана от Туони!“