Калевала (32) (Фински народен епос)

Тридесет и втора руна

Семката на Калервойнен,

Кулерво, че Кулервойнен,

русоглав, с чорапки сини,

с кожени обувки влезнал

в къщата на Илмаринен,

бързал работа да почне,

вечер все край Илмаринен,

а в зори все край жена му:

„Казвайте какво да правя,

казвайте какво да върша,

че да почвам да работя,

свястна работа да свърша!“

 

Булката на Илмаринен

мислила, че да измисли

работата на слугата,

на платения наемник.

И го пратила овчарче,

стадото да понаглежда.

 

Но нали била мръсница,

за да му се подиграе,

едра пита му опекла,

бухнал хляб за път му дала:

горе — житен, долу — ръжен,

а и с камък по средата.

 

С масло мазаната питка,

лъскавия хляб му дала,

та овчаря да похапне,

глад да утоли пастира,

но преди да го изпрати,

строго го предупредила:

„Питка се яде в гората,

стадото като пладнува!“

* * *

Булката на Илмаринен

стадо пратила на паша,

но преди да го изпрати,

срещу уроки шептяла:

„Пускам кравите в полята,

пускам дойните на паша,

виторогите — в брезака,

праворогите — в шубрака,

тлъстинка да понатрупат,

кожата да позагладят

в новата трева висока,

в слънчевите храсталаци,

край брезите белокори

и край кленовете ясни,

край златистите елхички

и сребристите тополи.

 

Опази ги, Уко, Боже,

понаглеждай ги, Пастирю,

глад и мор да ги не хваща,

зло око да ги не стига,

да не бягат, да се губят,

вкъщи вечер да се връщат!

 

Щом в обора ги опази

и в кошарата отгледа,

опази ги и навънка,

сред горите, сред полята,

тлъстинка да понатрупат,

кожата да позагладят,

на достойните — за радост,

на невежите — за злоба!

 

Щом пастирите са лоши,

щом пастирките не струват,

дай им за пастир — топола,

за пастирка — трепетлика,

берекина да ги гледа,

песекиня да ги гони,

да не бягат, да се губят,

вкъщи вечер да се връщат!

 

Щом топола ги не спастря,

трепетлика — не опазва,

берекина — недоглежда,

песекиня — недогонва,

изпрати ми най-добрата

от чудесните си щерки

да наглежда тя стадата,

да опазва тя чердата!

Щерките при Теб са много,

в Твоите уста се вслушват

сто девици плодоносни,

сто вълшебни, чудни деви.

 

Суветар, Богиньо лятна,

Етелетар, южна дево,

Хонгатар, елхице златна,

Катайатар, хвойна дево,

Пихлайатар, берекиньо,

Гуометар, песекиньо,

Мелики, невесто горска,

Гелерво, от Тапиола,

понаглеждайте стадата,

нека да расте чердата,

докато навън е лято,

докато растат тревите,

докато шумят листата

и горите зеленеят!

 

Суветар, Богиньо лятна,

Етелетар, южна дево,

леко повдигни полата,

с крайчето й да покриеш

моето чудесно стадо,

моята черда прекрасна,

ако вятърът се вдигне,

ако забушува буря!

 

Глад и мор да го не стига,

зло око да го не хваща,

да не го влече пороя,

да не гази през блатата,

да не го калта подяжда

и върти — водовъртежа,

да не се погубва леко,

тежко да не се затрива,

от тресавища да бяга,

от мочурища — далече,

божия си път да следва,

хубавия път на Уко!

 

Донеси, Богиньо лятна,

рог пастирски от небето,

онзи — с меденото гърло,

онзи — с хубавите звуци!

Дай на този рог дъха си,

дай му младата си сила,

лист горите да развият,

цвят в полята да напъпи,

клон от пънче да покара,

а от буца пръст — тревица,

медни чашки да се вдигнат,

меден сок да се разлее!

 

Нахрани добре стадата,

напои добре чердата,

изведи ги в медна паша,

окъпи ги в меден извор!

Вкарай ги в тревите златни,

в сребърните водоструи,

в кротките треви високи,

в чистите води студени,

на брега, загърбил сипей

и загърбил водопада,

бряг на хълмчетата златни

и на сребърната паша!

 

Бистър извор ми е нужен,

светъл чучур с две корита,

стадото ми там да пие,

там да утолява жажда.

С медна паша, с медна струя,

медно виме се налива,

медно млякото потича,

мляко, капнало от капка,

мляко, шурнало от струйка,

мляко, бликнало в поточе,

мляко, плиснало в рекичка,

мляко, цели водопади,

мляко, дето не пресъхва,

дето лее, та прелива

в шепите и на мръсника,

между пръстите — на злия,

Манала да напоява,

чуждата земя отвъдна!

 

Има ги мръсници много,

Мана, с млякото те канят,

на Туони го предлагат,

гледат как да го прахосат.

По-добрите, те са малко,

даденото те си търсят,

писаното те си искат,

своето си пак да вземат.

 

Майка ми отдавна вече

в селото съвет не търси,

ум от другите не иска,

но от Мана взе млекцето,

от Туони взе подкваска,

даденото си потърси,

писаното си поиска,

своето успя да вземе

и от тъмна Туонела,

и от Манала отвъдна.

Тихо, кротко го донесе,

тайно влезе вкъщи с него,

подличките да не чуят,

злобните — да не узнаят,

вражи пръст да я не стигне,

прост човек ако разкаже.

 

Пак от майка си научих

туй, което ме вълнува:

млякото къде се губи,

млякото къде отива?

В чужда къща ли изтече,

в край далечен ли потече

между курвенски прегръдки

и очички завистливи,

сякаш пада от горите,

та да капне сред тревите,

храстите да го покрият

и пръстта да го поеме?

 

Млякото не е за Мана,

в чужда къща да потича

между курвенски прегръдки

и очички завистливи.

То не пада от горите,

та да капне сред тревите,

храстите да го покрият

и пръстта да го поеме.

Млякото е нужно вкъщи

и за сутрин, и за вечер,

затова доят жените

с тънки пръсти едро виме.

 

Суветар, сега е лято,

Етелетар, плода наливай:

гладното да се нахрани,

жадното да се напие,

мляко наспори, да има,

да прелее всяко виме,

дай на шаренките мои,

дай на моите пъструшки

мляко от тревица остра,

мляко от листо зелено,

мляко от високи храсти,

мляко от златисто биле.

Загреби го от земята,

хубава богиньо земна,

от медеца на цветята,

от водицата в стъблата,

че от облаците млечни,

от вълшебните потоци,

с мляко гръд да се налее,

с мляко виме да едрее,

бебе да дои навътре,

а пораслото — навънка!

 

Дева броди ли в полята,

нека в ручей се превръща:

чувай, миличко, прииждай

чистичко и непознато!

Събери се ти с потока,

стадото ми да окъпеш,

беличко да го измиеш,

здравичко да го изпратиш,

че сама да си отидеш

като миличка пастирка,

като хубава овчарка,

като късна хубавица!

 

Мелики, невесто горска,

нежна майко на стадата!

Изпрати ми дъщеря си,

най-красивата от всички,

стадото ми да наглежда,

да се грижи за чердата,

в тази засуха голяма,

дето Уко ни изпрати,

щом е засуха от Бога

за човека и стадата!

 

Телерво от Тапиола,

щерко на горите славни,

дето ходи с тънки дрехи,

дето вее с руси къдри,

дето живото предпазва,

ако влезе сред гората,

дай подслон на мойто стадо,

пъстра сянка на чердата,

в твойта Метсола радушна,

в твойта Тапиола славна!

 

Погали го с нежни длани,

с нежни пръсти го помилвай,

косъмчето му да лъсне,

като люспичка да блесне,

като кожичка тюленска,

нищо, че е проста вълна!

А когато свечерява,

здрач когато се сгъстява,

вкъщи изпрати стадата,

вкъщи проводи чердата,

с пот на чело да се върне,

с пълно виме да прекрачи!

 

Слънце тръгне ли към залез,

прозвучи ли нощна птица,

ти кажи на мойто стадо,

на чердата ми голяма:

«Тръгвайте си, виторожци,

тръгвайте си, праворожци!

И да е добре навънка,

дваж по-хубаво е вкъщи!

Дива е гората чужда,

чуждото поле е страшно.

Стигнете ли си до вкъщи,

там огнището ще грее,

медното сено ще лъха

като хубава постеля!»

 

Нюрики, син тапиолски,

пременен със синя куртка!

Нареди елови стволи,

трупи борови наслагай

върху кипналите локви,

върху зиналата тиня,

над реките, над блатата,

над тресавищата мрачни —

виторожците да минат,

праворожците да стигнат

старичкото си оборче,

вехтичката си кошара,

да не тънат сред блатата,

да не се изгубят в мрака!

 

Стадото ако не слуша

и от дума не разбира,

Пихлайатар, берекиньо,

Катайатар, хвойна дево,

клонче брезово сечете,

пръчка върбова правете,

берекиново остенче,

хвойнова тояжка лека,

стадото ми подберете,

все към къщи го водете,

през горите на Метсола,

през леса на Тапиола,

дивото е за гората,

питомното — за къщята!

 

Отсо, мечко преголяма,

давай медната си лапа,

хайде да се договорим

в мир и дружба да живеем,

докато сме с теб съседи,

докато светът светува!

Не подгонвай виторожци,

не преследвай праворожци

в тази засуха голяма,

дето Уко ни изпрати!

 

Ако те звънче догони,

рог пастирски ако чуеш,

задничето си налягай

върху своята полянка,

в стръкчето добре се вслушай,

в буцата, родила стръкче,

или вдън гора отивай,

в своята хралупа мрачна,

полегни на друго хълмче,

друга купчинка ровичкай,

дето се звънче не чува,

рог пастирски — не познава!

 

Слушай, Отсо, слушай, драги,

слушай, хубчо с медна лапа!

Вей опашка както искаш,

но не пипай мойто стадо,

устните си не облизвай,

зъбчето си не показвай,

лапата си не протягай,

гърлото си не отваряй!

 

Отдалеч го обикаляй,

в пасбищата не навлизай,

бягай, крий се от звънчето,

бой се от рога пастирски!

Ако то е сред поляна,

бягай, крий се сред блатата;

ако то е сред блатата,

бягай, крий се сред горите;

ако то на хълм възлезе,

лазешком под него бягай;

ако то под тебе легне,

изпрати го върху хълма!

Стадо видиш ли в полето,

не излизай от гората;

стадо видиш ли в гората,

остани си там, в полето!

Ставай златна кукувица,

ставай гълъбче сребристо,

стрелкай се като пъстърва,

като снопче се снишавай,

изтъней като къделя,

като нишка се усуквай,

само лапи не протягай,

само зъби не показвай,

стадото ми да не плашиш,

да не се бои чердата!

 

Дай покой на мойто стадо,

остави го ти на мира,

кротко да пасе в полята,

тихите треви да гази

през лъки и през ливади,

през полянките в гората —

лапи само не протягай,

зъби само не показвай!

 

Клетвата си не забравяй,

думите си в Туонела,

там — пред водопада страшен,

пред самия праг на Бога!

Там ти бяха обещали,

три пъти ако е лято,

до звънче да приближаваш,

в рог пастирски да се вслушваш.

Но и там не обещаха,

но и там не разрешиха

лапите си да протягаш,

зъбите си да показваш!

 

Ако злоба те обхване,

ако искаш да ухапеш,

обърни се към гората,

силно захапи елхата!

Дънерчетата захапвай,

впивай в пънчетата зъби,

гнили стволове събаряй,

преобръщай малинака!

 

Ако искаш да похапнеш,

нещичко в уста да сложиш,

захапи ръждива гъба,

оближи с език мравуняк,

коренче дъвчи в Метсола,

в Тапиола чам преглъщай —

само стадото не пипай,

не посягай на чердата!

 

Метсолската медна каца,

буренцето в Тапиола

нещо взе да захаросва,

нещо почна да нагарча.

Там иди да се наплюскаш,

там иди да се нашльокаш,

там опитай с нож да мажеш,

чашата си да доливаш!

 

Давай медната си лапа,

хайде да се договорим

в мир и дружба да живеем,

докато е още лято,

всеки върху своя паша

свое стадо да отглежда!

 

Ако искаш да се биеш,

в бой да влизаш, да воюваш,

битките ще водим зиме,

в сняг когато е земята!

Но ако настъпи лято

и водите заклокочат,

остави ме рог да чуя

с медните звънци в полята!

 

Знай, че ако пак пристъпиш

в нашите гори, дъбрави:

тук са свикнали да стрелят!

Щом ловецът не е вкъщи,

вкъщи ще си е жена му,

тя, грижливата, ще види

как съвсем да те отпрати,

че да ти вгорчи живота,

друг път да не се закачаш,

думички да не подмяташ

срещу Божията милост,

срещу Божията воля!

 

Мили Уко, мили Боже!

Видиш ли смъртта да идва,

стадото ми не оставяй,

погрижи се за чердата:

превърни ги, Боже, в камък,

замрази ги в пън край пътя,

злобното когато иде,

дивото когато бяга!

 

Дивеч ако бях в гората,

с медни лапи бих се тътрил,

нямаше да мъркам вкъщи,

в топлото кьоше да дремя.

Има и места по-други,

и огради — по-далечни,

та ленивците — да плещят,

празнодумците — да ходят.

Цапай, хубава петичке,

та прасците да оголиш

в синкавата си горичка,

в лудото си Лудогорие!

 

В пясъка заривай стъпки,

в дюните извий пътечка,

пътят е до края опнат,

ако през морето бягаш

в пуста Похьола мъглива,

че в Лапландия студена.

Там животът е по-лесен,

там съдбата е по-лека,

там ботуш не ти е нужен,

там чорап не ти е нужен,

щом затъваш сред блатата,

щом те кал и смрад поглъща.

 

Но дотам ако не стигнеш,

ако позатънеш в пътя,

има и пътечка близка,

кратък път до Туопела,

през зорите на Туони,

през поляните на Калма!

И ели са там елите,

и блата са там блатата,

и Сивушка е Сивушка,

и Чернушка е Чернушка,

с гривна на врата, желязна,

с гривна на крака, челична,

костичките да набъбват,

живото да се вкостява!

 

Укротете се, горички,

усмирете се, дъбрави!

Дайте мир на мойто стадо,

дайте паша на чердата

в тази засуха голяма,

дето Уко ни изпрати!

 

Куйпана, горски царю,

вей брадичка посивяла,

но си кучето придърпвай,

песовете дръж откъсо!

Дай им в ноздричката гъбка,

запуши я с нещо друго,

стадото да не подушват,

да не хвърлят в смут чердата!

Дай им ленти от коприна

през очите, през ушите,

да не виждат, да не чуват

моя скот как приближава!

 

Ако и това не стига,

че да разберат от дума,

отпрати ги по-далече,

по-встрани да са от пътя!

Да се махат от горите,

заливите да очистят,

от кошарите да бягат,

от пастирските огньове!

В кучи къщи да се скрият,

в пещерите да потънат,

гривните си да подрънкват,

сребърните си вериги,

но до подлост да не стигат,

злобно да не се закачат!

 

Ако и това не стига,

че да разберат от дума,

чуй ме, Уко, чуй ме, Боже,

Повелителю небесен,

вслушай се в добрите думи,

дето идват от сърцето!

Пръстенче от берекина

надени на тези морди:

не търпят ли берекина,

надени им меден пръстен;

не търпят ли меден пръстен,

надени им го — железен!

 

Ако и това размекнат,

ако и това съсипят,

надени им златен колец

в ноздрите закостенели,

завържи там златен възел,

притегни го, че да стегне

затрептялата брадичка,

пооголените зъбки,

ножът да не ги отваря,

сабичката — поразвързва,

копийцето — пораздумва,

брадвичката — дай да кажа!“

 

Булката на Илмаринен,

умната жена ковашка,

стадо пуснала на паша,

пуснала в поле чердата,

с млад пастир, да ги наглежда,

с млад овчар, да ги завръща.