Калевала (42) (Фински народен епос)

Четиридесет и втора руна

Доблестният Вайнемойнен,

а до него — Илмаринен,

че и още — Леминкайнен,

хубавецът и щуракът,

тръгнали на път далечен,

Заорали през вълните,

все към Похьола мъглива,

мрачна Сариола хладна,

дето и герой се губи,

камо ли добра душица.

 

Кой седял там, зад греблото,

че да блъска на веслото?

Ясно е, че — Илмаринен,

кой друг, ако не ковачът!

Колкото до Леминкайнен,

той се впрегнал да помага.

 

Доблестният Вайнемойнен

взел кормилото в ръцете,

че да води все по гребен,

в пяната навръх вълните,

сред прииждащата напаст

и под ледените пръски,

все към Похьола мъглива,

мрачна Сариола хладна.

 

Стигнала добрата лодка,

шарената платноходка.

Дръпнали я от водите

върху северната суша,

с камъни я подкрепили,

с пънчета я нагласили.

Влезли в похьолската къща

и момчета, и мъжаги.

Похьолската господарка

ги попитала веднага:

„Кой ви е довел, момчета,

и защо сте тук, мъжаги?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Тука сме дошли за Сампо,

шарената воденица!

Трябва своя дял да вземем,

след като сме я строили!“

 

Похьолската господарка

казала, че да се чуе:

„Който и да се напъне,

няма да разчупи Сампо,

шарената воденица!

Целичка ще си я имам,

скътана в скали високи,

в медни сипеи дълбоки.

Пазила, ще я опазя,

моичка да си я виждам!“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Ако своя дял не вземем,

след като сме я строили,

целичка ще я приемем —

лодката ни е голяма!“

* * *

Похьолската господарка

кипнала от гняв бездънен.

Цяла Похьола събрала,

всичко живо призовала

сабичката да извади,

Вайнемойнен да прогони.

* * *

Доблестният Вайнемойнен

сложил кантеле на скута,

че започнал с десет пръста

чудотворната си песен.

Всеки в нея се заслушал,

всичко живо омагьосал,

и мъжете истукани,

и жените дългополи,

и юнаците събрани,

и момчетата смълчани.

 

Вайнемойнен пял вълшебно,

целия народ разнежил,

свити мускули отпуснал,

вдигнати клепачи спуснал,

с чудни струни, с чудни звуци,

с чудни думи, с чудна песен.

 

Доблестният Вайнемойнен,

вечният певец вълшебен,

бръкнал в джоба да намери

кожената си кесийка:

четчица оттам извадил,

всички по очите мазнал

мигла с мигличка да свърже,

да спои клепач с клепача,

в сънищата да останат

и мъжете, и жените,

дълго-дълго да си спинкат,

кротко-кротко да сънуват

войнствените похьоланци,

сариолските комити.

 

Сетне тръгнали за Сампо,

шарената воденица,

скътана в скали високи,

в медни сипеи дълбоки,

скрита с девет катинара,

десет сигурни ключалки.

 

Стигнали скали високи,

медни сипеи дълбоки.

Доблестният Вайнемойнен

нова песничка подхванал,

че да паднат катинари

и ключалки да изщракат.

 

Илмаринен, баш ковачът,

втори там се поизправил

с мас вратата да намаже,

тежката желязна порта —

да не скръцне, да не шумне,

тихичко да се разтвори.

С палчето си преобърнал

и последната ключалка.

Без да скръцне, без да шумне,

път им сторила вратата.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Лемпов сине, Леминкайнен,

храбростта ти е известна,

ти иди да вземеш Сампо,

шарената воденица!“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

и без думичка би тръгнал,

стига той да е човекът,

който е донесъл Сампо,

шарената воденица.

Рипнал той, но се замислил

като как да го измисли:

„Ако съм момче на място,

ако съм добро юначе,

трябва да откъртя Сампо,

шарената воденица,

само с дясното краченце,

само с дясната петичка!“

 

Че и ритнал той за Сампо,

шарената воденица,

само с дясното краченце,

само с дясната петичка.

Сампо си стоял, не мръднал,

шарената воденица

с девет корена стояла,

с девет корена в земята.

 

Имало телец в полето,

похьолски телец огромен,

с едри хълбоци могъщи,

с яки мускули корави.

По аршин били рогата,

рог до рога — два аршина.

 

Рало трябвало, намерил,

впрегнал в ралото телеца,

корените преобърнал,

яко пораздрусал Сампо,

хубавичко поразклатил

шарената воденица.

 

Доблестният Вайнемойнен,

а до него — Илмаринен,

че и още — Леминкайнен

най-накрая взели Сампо,

шарената воденица,

скътана в скали високи,

в медни сипеи дълбоки.

Натоварили я в лодка.

* * *

Като взели вече Сампо,

шарената воденица,

тръгнали, че да си ходят

с хубавата своя лодка.

Спуснали я на водата,

окачили й платната.

 

Илмаринен, баш ковачът,

питал, малко позагрижен:

„А къде ще сложим Сампо,

шарената воденица,

похьолци да я не видят,

сариолци — не намерят?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Има где да сложим Сампо,

шарената воденица:

ще я скътаме в скалите,

по-далеч от бреговете,

благоденствие да носи

и да ни изпълва с радост!

Зная аз едно местенце,

мъничко едно парченце,

твърдо и непобедимо,

гордо и непостижимо!“

 

Доблестният Вайнемойнен

тръгнал, Похьола напуснал,

весел и доволен бързал

своята страна да стигне.

Проговорил, че да каже:

„Хайде, лодке, дай гърба си,

Сариола да загърбим,

своята страна да стигнем!

 

Духай, ветре! Вей в платната

по теченията бързи!

Вей — да облекчиш греблата,

напора върху веслата

в синьото море бездънно,

в необятните простори!

 

Ако ги намираш крехки,

слабички ако ги виждаш,

вяли ако са греблата,

а кормилото — невярно:

Ахто нека да помогне,

нека Богът на морето

по-добро весло намери

и кормило — по-изправно!

Нека дойде да покаже

как да се гребе, кормува

тази полетяла лодка,

тази пъстра платноходка

в синьото море бездънно,

в необятните простори!“

 

Доблестният Вайнемойнен

все по гребените водил,

в пяната навръх вълните.

Зад греблата — Илмаринен,

а до него — Леминкайнен —

мъжки цепили водите

в синьото море бездънно,

в необятните простори.

 

Леминкайнен проговорил:

„Казвали са ми, та зная:

за гребеца е морето,

за певеца — песента е!

Но — къде е тази песен,

вдън морето ли потъна,

няма ли да я извадим,

че слуха ни да зарадва?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Сред море не е до песен,

сред вълни не е до думи!

С песен — мускулът отпада,

позабавят се греблата,

а денят върви, не чака,

нощ подире му се спуска

в синьото море бездънно,

в необятните простори.“

 

Щуравият Леминкайнен

отговорил, че да каже:

„Времето е — да изтича,

дните са — да се изнизват!

С песен или пък без песен,

от нощта не ще избягаш,

колкото и да се гушиш,

колкото и да си траеш!“

 

Доблестният Вайнемойнен

продължил да си кормува.

Ден кормувал, сетне — втори,

а на третия, накрая,

щуравият Леминкайнен

пак се вдигнал, че да каже:

„Гледам те — човек достоен:

а не искаш да запееш!

Радвай се, че имаш Сампо

и че пътят ти е верен!“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Зле е с празник да избързваш,

зле е с песен да започваш!

Празникът, и той ще дойде,

песента, и тя ще звънне,

стига да се върнем вкъщи,

портичката да открехнем!“

 

Леминкайнен отговорил:

„Де да бях и аз кормчия,

щях отдавна да запея,

с цяло гърло щях да викна,

колкото и да не пея,

както и да не умея!

Но — като не щеш, тогава

вместо тебе ще попея!“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубостникът Каукомели,

певческа уста разтворил

звуците да поопита.

Шум, подобен на гаргара,

в гърлото му забълбукал,

глас пресипнал да очисти

и на звук да го докара.

 

Викнал, ревнал Леминкайнен

вдигнал адски шум до Бога,

почнал да тресе главата,

а под нея — и брадата.

Дрезгавото му гласище

полетяло над вълните,

стигнало до пет градчета,

чуло се зад шест морета.

 

На едно мъгливо хълмче

жеравът седял на пънче,

ноктите си преброявал.

Сепнал се и се съборил

от рева на Леминкайнен,

от юнашката му песен.

 

Виком жеравът извикал,

свил душичката страхлива,

че се вдигнал да избяга,

бързо в Похьола да стигне.

Стигнал там, далеч на север,

кацнал, още недокацнал,

закрещял той от блатата,

цяла Похьола събудил,

вдигнал всичките мръсници.

 

Похьолската господарка

скочила от сладка дрямка

плевните си да огледа,

че и близките кошари.

Плевните като видяла,

че и близките кошари,

малко се успокоила:

всичко си било на място.

 

Стигнала и до скалите,

зърнала и в меден сипей.

Зърнала, какво видяла:

„Божичко! Беда голяма!

Катинарите — разбити,

портите — полуоткрити.

Няма нужда ключ да вадиш,

няма нужда да отключваш.

Сампо трябва да са взели,

шарената воденица!“

 

Помен нямало от Сампо,

шарената воденица,

скътана в скали високи,

в медни сипеи дълбоки,

скрита с девет катинара,

с десет сигурни ключалки.

 

Похьолската господарка

се разсипала от злоба:

силата й намалява,

славата й се стопява.

Молила се на мъглата:

„Терхенетар, димна щерко!

Сей мъгли през гъсто сито,

изпод облак ги натрупай,

напласти ги под небето!

Сей, до края да покриеш

синьото море бездънно,

необятните простори!

Сей, че да не се помръдне

лодката на Вайнемойнен.

 

Работа ако не свършиш,

нека Турсо, морско чудо,

да се вдигне от морето.

Изправи се, сине Айов,

срещу всички увантолци

в лодката на Калевала:

отнеси ги, помети ги,

нека вдън морето плават!

Сетне ми докарай Сампо,

шарената воденица!

 

Работа ако не свършиш —

мили Уко, мили Боже,

царю мой сред небесата,

мой владико на земята!

Буря изпрати отгоре,

вихър, огнена вихрушка,

че да помете морето,

страшните вълни да вдигне,

та под тях да се продъни

лодката на Вайнемойнен!“

 

Терхенетар ситно сяла,

струпала мъгли в морето,

да не може да помръднеш

лодката на Вайнемойнен.

Три дни лодката стояла,

три безсънни нощи бдяла,

без да може да помръдне,

да излезе от мъглата.

 

Доблестният Вайнемойнен,

престоял три дни, три нощи

сред мъглата, сред морето,

проговорил, че да каже:

„И да си моряк негоден,

мъж — за нищо недостоен,

много са три дни в мъглата,

много са три будни нощи!“

 

Сабята си той извадил

и мъгла-вода посякъл.

Мед по сабята се стекъл,

тръгнала по мед вълната,

медна струйка се разляла,

че изсмукала мъглата.

 

Разлюлели се водите,

ход набрали и вълните,

пак проблеснали простори,

хоризонти се открили.

 

Минало известно време,

време колкото е нужно;

шум ужасен се разнесъл

близко до самата лодка,

че и пяна полетяла,

платноходката обляла.

 

Илмаринен се изплашил,

глътнал си от страх езика,

бял като платната станал,

пот по челото избила.

Ниско той навел главата

и ушите си запушил,

веждите си свил надолу,

а клепачите — затворил.

 

Доблестният Вайнемойнен

гледал всичко да огледа

и видял как над вълните

морско чудо се изправя.

Турсо бил, синът на Айо,

той до лодката повдигал

и ужасната си мутра,

и стърчащата опашка.

 

Доблестният Вайнемойнен

хванал Турсо за ухото,

хубавичко го разтърсил,

че и строгичко попитал:

„Казвай, Турсо, сине бащин,

ти защо не си в морето!

Кой те е изпратил тука,

нова пакост ли замисляш?

Пак ли искаш зло да сториш

на добрите калевалци?“

 

Но чудовището Турсо

на ухото си висяло,

сякаш нищичко не чуло,

а и нищо — не разбрало.

 

Доблестният Вайнемойнен

втори, трети път попитал:

„Казвай, Турсо, казвай, чудо!

Ти защо не си в морето,

кой те е изпратил тука,

нова пакост ли замисляш?“

 

Турсо, Айовото чедо,

чак тогава се размърдал,

че да каже, както казал:

„От морето аз излезнах,

над вълните се изправих,

за да ви затрия всички,

сетне — Сампо да ви взема,

да го отнеса на север.

А сега, ако ме пуснеш,

ако ми дадеш живота,

няма вече да се мяркам

пред очите на човека.“

 

Доблестният Вайнемойнен

пуснал чудото в морето.

Проговорил, че да каже:

„Чуй ме, Турсо, сине Айов!

Повече — да те не виждам,

тука — хич да се не мяркаш,

стой си долу, под водата,

там парцала си налягай!“

 

Оттогава, че до днеска

Турсо си кротува долу,

там си кюта, под водата,

там парцала си наляга,

хич не иска да се мярка

пред очите на човека.

 

Доблестният Вайнемойнен

пак потеглил, пак заплавал.

Минало известно време,

време колкото е нужно:

Уко буря му изпратил,

вихър, огнена вихрушка,

че да помете морето,

страшните вълни да вдигне.

 

Спуснали се ветровете,

бурята се развилняла.

Вятър западен бушувал,

югозападен — пронизвал,

друг — от изтока връхлитал,

духал от североизток,

че и северен се втурнал,

в него южният се вкопчил.

 

Не останал лист на клона,

ни игличка на елхичка,

ни цветченце върху стръкче,

ни пък стръкче на тревичка,

че и дюните загребал

вятърът, нахлул в морето.

 

Бесни ветрове вилнели,

лодчицата връхлетели,

че да вземат щуча гусла,

кантеле от кост на щука,

Ахто с нея да си свири,

Веламо да се развлича.

Връхлетели, гусла взели,

чудно кантеле отнесли

вдън морето, вдън водите,

в тъмнината под вълните.

 

Вайнемойнен се разплакал,

своите сълзи заронил.

Проговорил, че да каже:

„Няма го, каквото правих,

сътвореното — изчезна,

гуслата си аз загубих.

Повече какво да искам,

има ли какво да чакам,

в гуслата бе радостта ми

и последната утеха.“

 

Баш ковачът Илмаринен

пак треперил от уплаха.

Проговорил, че да каже:

„Тръгнах, търсих си белята!

За ковач ли е морето,

дето те с води облива,

дето всичко разлюлява,

дето е дърво без корен!

Ветрове косите бяха,

бури всякакви вилняха,

расна, всичко да узнае

побелялата брадичка.

Но такава страшна напаст,

вихър, огнена вихрушка —

никъде не ме е вяла,

никога не е вилняла!

Вятърът да е на помощ,

ако ще е гроб вълната!“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Лодката сълзи не иска,

не обича тя въздишки:

плач сред буря — не помага,

не помага рев в бедата!“

 

Сетне пак уста отворил

и такива думи казал:

„Дръж, море, чедата свои,

нека си стоят в морето!

Ахто, ти не ги разплисквай,

Веламо, не ги изправяй

срещу плаващата лодка,

шарената платноходка!

 

Ветре духай в небесата,

духай в облаците горе,

духай в своите землища,

духай в своите огнища,

но не духай в мойта лодка,

в шарената платноходка,

имаш си гори далечни,

буйни лесове извечни!“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубостникът Каукомели,

казал, че и той да каже:

„Я ела орле турянско,

три перца от теб да взема,

три от тебе, две — от врана,

лодката си да потегна,

счупената платноходка!“

 

С три перца оправил лодка,

с две от врана — платноходка.

Три дъсчици заблестели

от перцата на орлето,

че отблъснали вълните,

бурята се укротила.

 

Тръгнала добрата лодка,

шарената платноходка,

пак да плава по вълните,

вятърът да я надува,

да се рее по морето

и далече да отплава.