Калевала (46) (Фински народен епос)

Четиридесет и шеста руна

В Похьола се поразчуло,

в Сариола се мълвяло,

че са вече живи-здрави,

че са бързо оздравели

от нахлулите зарази

калевалците омразни.

 

Похьолската господарка,

редкозъбата старица,

чула и се поболяла,

но съвсем не се предала:

„Знам какво да им направя,

че съвсем да ги затрия:

руса мечка ще им пратя,

медна лапичка задгорска,

Вайнола да пообхожда,

да пирува в Калевала!“

 

Пратила им руса мечка,

медна лапичка задгорска

Вайнола да пообхожда,

да пирува в Калевала.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Баш ковачо Илмаринен!

Изкови ми яка пика,

чудно копие желязно

с медножълта ръкохватка,

че ще гоня руса мечка,

медна лапичка задгорска,

дето на жребци посяга

и на пръчове налита,

на овните се нахвърля,

че и бикчета намира!“

 

Пика изковал ковачът,

нито дълга, нито къса,

нещо — тъкмо по средата:

връхче — като за вълченце,

шийка — като за меченце,

тяло — като за еленче,

дръжка — като за юначе,

цялата от мед обляна.

 

Сутринта понаваляло,

заснежил снежец на двора:

бял като влакно на зайче,

рус като кожухче овче.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Днес ми е мерак да ида

в Метсола, гори да видя,

а в горичките — девойки,

синеоки хубавици.

 

От мъжете — ще избягам,

от юнаците — най-вече,

мъж да влезне вдън горите,

Тапио — юнак да види!

Ако и късмет извадя,

фея може да ме срещне!

 

Мелики, стопанке горска,

Телерво, момиче горско!

Кучетата си хванете

и добре ги завържете,

ако е тревата мека,

гъста ако е гората!

 

Мечко руса, горско чудо,

медна лапичке задгорска!

Ноктите си не показвай,

само гледай кой пристига!

В медна лапа нокти свивай,

в медни устни свивай зъбки,

знам аз мечата прегръдка,

знам и мечата целувка!

 

Мечко руса, горско чудо,

медна лапичке задгорска!

Ако легнеш на тревата,

ще намериш в небесата

бора, дето се люлее

между буйналите храсти!

Скачай, чудо, върху него,

там да завъртиш опашка,

там да цвъркаш над гнездото,

като пуйка над яйцата!“

 

Вайнемойнен се постреснал,

кучето си чул да лае,

че и чужди да разлайва

срещу неговата порта,

срещу тихото му дворче.

 

Проговорил, че да каже:

„Бях захласнат в кукувица,

в песен някаква на птица,

рипнах — нито кукувица,

нито песен, нито птица.

Само кучето ми лае,

кучетата да разлайва,

сякаш е дошла при мене

медна лапичка задгорска!“

 

Мечката била на прага,

Вайнемойнен я катурнал,

лекичко той взел на мушка

русичкото й кожухче.

Сетне казал, да си каже,

своето си да изкаже:

„Вечна слава на Твореца,

винаги ще го прославям

за такава руса мечка,

за кожухчето й русо!“

 

Вгледан в русото кожухче,

Вайнемойнен проговорил:

„Мечко руса, горско чудо,

медна лапичке задгорска!

Ти не се сърди на мене,

твоя е докрай вината:

ти се свлече от дървото,

ти от бора се отскубна,

мъхчето си да разнасяш

по пътечки, по трънаци,

русичкото си кожухче

да разнищваш сред мъглата!

 

Мечко моя, горско чудо,

мъхчето си щом потръскваш,

хайде — клончето оставяй,

пустото гнездо — забравяй,

остави го сред брезите

и сред върбовите вейки!

Тръгвай, чудо, да учудиш

цялата гора голяма

с лачените си обувки,

с гълъбовите чорапки!

 

Тръгвай, тук ще ти е тясно,

камъните ще те спъват,

път поемай — героичен,

та с тълпите да се слееш!

Там добре ще те посрещнат,

ще те нагостят богато:

горски мед ще ти насипят,

медовина — ще налеят.

Там обичат чужденеца,

благославят — придошлия.

 

Тръгвай, щом за път е време,

изоставяй си гнездото

за гнезденце по-високо,

за гредичка — по-голяма!

Тръгвай, бляскай в снеговете,

както лилия — в блатата,

бели преспички прескачай,

както катеричка — клонче!“

 

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

тръгнал с русата си мечка,

с гостенката си задгорска,

през полята, през горите,

шубата й да показва,

русичкото й кожухче,

че да го опипват всички.

 

Чул народът, проговорил,

казали добрите хора:

„Шум се носи от полята,

от дъбравата нахлува

звук, като от кръсточовка,

смесен с рог на горска фея.“

 

Доблестният Вайнемойнен

влезнал в къщичката селска.

Спуснали се да го срещат,

да го питат и разпитват:

„Злато ли сега намери,

или е сребро — до тебе?

Скъп кожух ли си подхванал

или кюлче със жълтици?

С мед гора ли те нахрани,

в тръс кобилка ли те носи,

че нахлуваш като песен,

като празник неочакван?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Видра взех за песента си,

златен рис — за стиховете,

затова нахлувам с песен,

като празник неочакван.

 

Но не водя тази видра,

този рис не е до мене,

руса мечка ви доведох,

медна лапичка задгорска,

горско чудо, знаменитост,

най-безценното в гората!

Виждате ли как потръсква

русичкото си кожухче:

или — път й направете,

или — порти залостете!“

 

Дали път на чужденката,

срещнали я с тези думи:

„Жива да си, медна лапо,

Бог те е довел дотука,

до пометеното дворче,

до копаната градинка!

 

Цял живот живях с надежда,

цяла младост аз очаквах

рог на Тапио да чуя,

глас добър от лесовете,

че да разпилей гората

наниза си от жълтици

върху малкото ни дворче,

върху тясната пътечка.

 

Като лято те очаквах,

като жътва пребогата.

Ските тъй за сняг жадуват,

кончето — за път по-гладък,

годеник така очаква

милата си годеница.

 

На прозореца замръквах,

а осъмвах на вратата,

на оградата — в неделя,

на баирчето — на празник.

Първо газих снеговете,

докато потънат в киша,

сетне кишата нагазих,

докато се стегне в буца,

сетне буците нагазих,

докато се разпилеят.

 

Сутрин-вечер аз си мислих,

все това ми бе в главата:

где е русата ми мечка,

лапичката ми задгорска,

по Естония ли скита,

че ни тука изостави?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Гостенката где да сложим,

имате ли място вкъщи,

или да вървим в обора,

сламичка да й подложим?“

 

Казали добрите хора,

отговорили веднага:

„Гостът тук е гост на всички,

въведи го у дома ни,

под широкия ни покрив,

под високите тавани!

Тенджерите са сварени,

бъчвичката е налята,

подовете са измити,

а полиците — изтрити,

спретнати са и жените,

нови дрехи са облекли,

нагласили са косите,

сложили са бял косичник.“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Заповядай, руса мечко,

медна лапичке задгорска,

имаш път, че да го минеш,

имаш двор, че да го видиш!

Припкай, мое горско чудо,

стъпвай ситно по земята

с лачените си обувки,

с русичкото си кожухче,

пристъпи като синигер

в тази врабчова пътека,

дом те чака с пет гредички,

покрив — върху шест мертека!

 

Понаглеждайте, женици,

питомното да остане,

стадото да не побегне,

скотът да не се изплаши,

като влезе руса мечка,

медна лапичка задгорска!

 

Отдръпнете се от пруста,

и момчета, и девойки,

че да влезе руса мечка,

медна лапичка задгорска!

 

Хайде, влизай, руса мечко,

медна лапичке задгорска!

От жените ли се стряскаш,

от косите им събрани,

от девойките ли бягаш,

от разпуснатите плитки?

Тук жените се изправят,

гръб опират на стената,

мъж когато влиза вкъщи,

мъж ако прескочи прага.“

 

Влезнал Вайнемойнен, казал:

„Бог да ви даде сполука

под широкия ви покрив,

под високите тавани!

А сега — къде да сложим

гостенката ни задгорска?“

 

Казали добрите хора:

„Бог те е довел в дома ни!

Щом си тука с руса мечка,

с важна гостенка задгорска,

ще я сложим там, начело,

на желязната скамейка,

тъй зачитаме по място

скъпоценното кожухче!

 

Мечко руса, ти прощавай,

но не бива да се сърдиш,

че на сглеждане ще пипнем

русичкото ти кожухче!

Никой няма да го скубе,

няма и да го подхвърлим

дрипльото да го навлича,

парцаливкото — облича.“

 

Доблестният Вайнемойнен

шуба снел от руса мечка,

че я скътал там, в килера.

А пък другото месенце

сложили в добро котленце

върху хубавия огън.

 

Дълго се месце варило,

доварявало в котлета,

доизпържвало в тигани,

доизпичало на огън.

Сложили му и солчица,

дето отдалеч се носи,

чак от бреговете немски,

от водите беломорски,

солни пътища минава

с едри лодки-платноходки.

 

Дивото било сварено,

едрото котле — свалено.

Гозбата си те поднесли

върху масата, начело,

върху цялата трапеза,

дето златото блестяло

в халбите, налети с пиво,

дето пяната шумяла.

 

Борово било дървото,

чамова била дъската,

сребърно проблясвал ножът,

златно святкала лъжица,

пълни, халбите кипели,

щедрите блюда цвърчели

с тази тлъстичка добича —

руса мечка, горско чудо.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Стар юнако тапиолски,

господарю на горите!

Медна майко тапиолска,

господарке на горите!

Славен сине тапиолски,

с боровинковата шапка!

Дъщеричке тапиолска,

хубава като малинка!

Хайде, сватбата започва,

сватбата ми с руса мечка,

Заповядайте, вземете,

хубавичко си хапнете,

бол е всичко, ще остане

и за хората навънка!“

 

Празник е — убита мечка,

питали добрите хора:

„Руса мечка как намери,

как догони руса кожа?

Като нас ли лук е яла,

върху слама ли е спала?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Нито лук сред нас е яла,

нито е на слама спала!

Тази мечка, горско чудо,

медна лапичка задгорска,

е дошла иззад луната,

иззад слънцето насъщно,

иззад пътя, в който гази

звездната кола небесна.

 

Крачила е все по въздух,

бродила е в небесата,

стъпвала е върху облак,

газила е синевата

в синкавите си чорапки,

в кожените си ботушки,

с козя вълничка в ръката,

с руси космички — на рамо.

Сетне дала на потока

козя вълна, руси косми.

 

Че се влял в море потокът,

ветрове вълни разнесли,

козя вълна, руси косми

стигнали до бреговете,

дето са горите сладки,

а полята — плодородни.

 

Мелики, жената горска,

тапиолската стопанка,

взела кичура от вълна,

снопчето от руси косми.

 

Хубаво събрала всичко,

скътала го както трябва,

в яворово малко кошче,

в най-добрата малка люлка.

Връв навървила от злато,

кошчето си да завърже

върху клоните зелени,

върху вейките сребристи.

 

Милото си тя люляла,

нежни песнички му пяла

между борове високи,

между борчета крилати.

Русото мече порасло,

рипнало кожухче русо

в медоносните полянки

и горите медоносни.

 

Хубавичко си живяло,

веселичко и безгрижно:

нищо, че е кривокрако,

нищо, че е тъпоносо,

нищо, че е вироглаво,

щом си има руса шубка!

Нямало си само зъбки,

както нямало и нокти!

 

Мелики, жената горска,

проговорила да каже:

«Ноктите му аз подрязах,

Зъбките му аз извадих —

да не драска, да не хапе,

никого да не подхваща!»“

 

Вайнемойнен доразказал:

„То пред Мелики се клело,

паднало й на колене,

с клетва пред добрия Господ,

нищо лошо да не прави,

кротичко да си мирува.

 

Мелики, жената горска,

тапиолската стопанка,

тръгнала, че да намери

мечи зъби, мечи нокти.

Търсила ги по брекини,

по корави песекини

и по корени по-твърди,

и по стволове по-яки:

нямало там мечи зъби,

нямало там мечи нокти.

 

Бор намерила в гората,

едро борче над скалата,

цялото в сребро облято,

че и златно сред листата.

Взела нещо от среброто,

че и малко от златото,

тя направила набързо

мечи зъби, мечи нокти.

 

Сетне пуснала мечето,

русата си хубавица,

да си тича по полята,

да си плува из блатата,

по поляните да скача,

по дъбравите да броди.

 

Но — да се държи прилично,

кротко да се подвизава,

весела да е до края

в дните си, до края златни,

сред полята, сред блатата,

сред чудесните дъбрави.

Да не е в ботушки лете,

с токче есен да не гази,

в зимата да се укрива,

кротко да си спи в гората,

в дънерите на скалите,

в пещерите на елите.

Под покров от берекини,

под саван от песекини,

в шест кожуха да се свива,

в седем козини — прикрива.

 

Дивото аз там намерих

и оттам ви го доведох.“

 

Старо-младо като чуло,

проговорило веднага:

„А гората как те пусна,

как ти разреши да вземеш

нейно хубаво животно,

русичката нейна мечка?

Тапио ли ти помогна,

той ли укроти гората,

мечката като прониза

с копието, със стрелата?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Тапио, и той помогна,

милостива бе гората,

мечката като пронизах

с копието, със стрелата.

 

Мелики, тя ме насочи,

Телерво, тя ми показа —

тази хубава девойка,

мила щерка на горите —

път, по който да премина,

път, по който да достигна.

 

Знаци сложи тя по пътя,

тъй докрай ме изпроводи

чак до дънера в скалите,

до бърлогата в елите,

до самата руса мечка,

медна лапичка задгорска.

 

А когато там пристигнах,

там, в самия край на пътя,

нямаше защо да хвърлям

копието и стрелата:

мечката сама се свлече

по коричката на бора,

с русичкото си кожухче,

малко нещо пораздрано.“

 

Доблестният Вайнемойнен

продължавал да говори:

„Руса мечко, горско чудо,

медна лапичке задгорска!

Я си наведи главата,

я си затвори устата!

Дай ми редките си зъби

и широката си челюст!

Хич недей да ми се цупиш,

хич недей да ми се мусиш,

хубавичко ще те стресна,

своето си да получиш!

 

И носленце ще отчупя

за отчупено носленце,

но това не ми достига,

то за мен е още малко.

 

И ушенце ще откъсна

за откъснато ушенце,

но това не ми достига,

то за мен е още малко.

 

И оченце ще извадя

за извадено оченце,

но това не ми достига,

то за мен е още малко.

 

И косичка ще отскубна

за отскубната косичка,

но това не ми достига,

то за мен е още малко.

 

И вратленце ще отрежа

за отрязано вратленце,

но това не ми достига,

то за мен е още малко.

 

И езиче ще изтръгна,

за изтръгнато езиче,

но това не ми достига,

то за мен е още малко.

 

За герой от днес ще смятам,

за достоен юначага —

всеки, който се захване

остро зъбче да изтръгне

от желязната ти челюст,

дето всекиго захапва.“

 

Като нямало герои

работата си да свършат,

той се хванал зъб по зъбче

от желязна паст да вади.

Яка му била ръката

и подвити — колената.

 

Зъбките като извадил,

проговорил, че да каже:

„Руса мечко, горско чудо,

медна лапичке задгорска!

Хайде, раздвижи се малко,

време ти е да напуснеш

къщата, за тебе тясна,

покрива, за тебе нисък,

славна къща да намериш,

стряха — силна и могъща!

 

Хайде, миличка, излизай,

гледай да се поразтъпчеш —

там, по свинските пътеки,

там, сред гладните прасета,

там, под хълма на цветята,

под скаличката с елата,

че листенца да ти пеят,

сто иглички да се веят!

Там — добре ще се усетиш,

там — добре ще се намериш,

звънко хлопки ще ти пеят,

сто камбанки ще се веят!“

 

Доблестният Вайнемойнен

тръгнал, вкъщи се завърнал.

Там пък — питали да питат,

нещичко да понаучат:

„Мечката къде отнесе,

своята достойна плячка?

На леда ли я остави,

в преспите ли я захвърли?

Тинята ли я погълна,

пясъкът ли я затрупа?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Нито я на лед оставих,

нито я захвърлих в преспи,

песовете да я ръфат,

птичи човки да я човкат.

Тинята не я погълна,

нито пясъкът — затрупа,

червеите да нахрани,

мравките да я разнасят.

 

Мечката си аз оставих,

своята достойна плячка,

на самия връх на хълма,

на върха на планината.

На дърво я там положих,

върху бора я оставих,

върху клончето най-яко,

най-добро, най-многолисто,

че да радва който мине,

който мине и отмине.

 

Сложих я с уста на изток,

сложих я с очи на запад.

Гледах да не е високо,

ветрове да не прегражда,

покрай нея да минават,

без да ги възпира нищо.

Ниско да не е — пак гледах,

да не стига до земята,

че свинете да я ръфат,

да я дъвчат мръсни зурли.“

* * *

Доблестният Вайнемойнен

млъкнал, че да почне с песен,

тя да украси до края

този ден и тази вечер.

 

Старият певец вълшебен

тъй запял, така започнал:

„Запламти, треска-тресчица,

че нощта си да разпаля

с неочакваната песен,

дето ми е на езика!“

 

Дълго пяла песента му,

дълго думите звучали.

Като свършил, най-накрая

казал, че да го запомним:

„Дай ни, Боже, меча сватба,

дай ни пир с убита мечка,

дай ни хубавия празник

и усмивката човешка,

мечешка уста видяла,

че от нея да си резне!

 

Дай ни, Боже, дай, Всевишний,

дай, Творецо на творците,

знак да имаме по пътя,

знак да имаме в гората,

там — юнаци да отиват,

сладък дивеч да добиват!

 

Дай ни, Боже, дай, Всевишний,

дай, Творецо на творците,

рог да чуем от гората,

зов за пролет, зов за лято,

в дворовете наши малки,

в малките градинки наши!

 

Пял бих денем аз, и — нощем,

пял бих — докато разсъмне,

на тревата, дето расне,

на Финландия прекрасна,

на момчетата на двора,

на прииждащите хора!“