Калевала (37) (Фински народен епос)

Тридесет и седма руна

Всяка вечер Илмаринен

своята жена оплаквал,

нощите без сън прекарвал,

денем нищичко не хапвал,

утрото с въздишка срещал,

дните — с мъка неизменна

по жената хубавица,

по умрялата съпруга.

Нито се до чук докосвал,

нито работа подхващал,

черната му наковалня

цели месеци мълчала.

 

Илмаринен проговорил:

„Боже, колко съм нещастен!

Как нататък ще я бъде:

и да седна, и да легна,

сън не може да ме хване,

изсуши ме тази мъка.

 

Тежки, вечерите идват,

утрините — без надежда,

нощите са тъй горчиви,

тъй безрадостни са дните!

Не за вечерите плача,

не за утрините — страдам,

не за себе си — тъгувам.

За съпругата си плача,

от кончината й страдам,

по очите й тъгувам.

 

Че и сън да ме споходи,

щом очите си затворя,

нея в сънищата виждам,

нея, милата, прегръщам,

не усещам, че я няма

и че няма да се върне.“

 

Остарял за дни ковачът,

побелял от тази мъка.

Два-три месеца поплакал,

на четвъртия, накрая,

злато от пътеки лунни

и сребро от морска пяна,

и дърва, една горичка,

с тридесет шейни извозил.

Въглища добри направил

и огнището разпалил.

 

Сипнал купчинка от злато,

купчинка сребро добавил,

купчинка като за агне,

купчинка като за зайче.

Всичко в огъня изсипал

да гори, да се стопява,

а духалото оставил

в дланите на надничари.

 

Хванали се те, слугите,

и за да задухат яко,

понавили от ръкави,

поотворили от ризи.

А ковачът Илмаринен,

вгледан в огъня, очаквал

златната си хубавица,

сребърната годеница.

 

Слабо духали слугите

с понавитите ръкави,

с поотворените ризи.

И ковачът Илмаринен

за духалото се хванал.

Дръпнал го еднажди, дважди,

трижди, като се напънал,

взрял се в огъня да види

златната си хубавица,

сребърната годеница.

 

Но — теле се появило,

изпод пламъка излязло,

златно му било влакното,

сребърни били рогцата.

Всеки би му се зарадвал,

само не — и Илмаринен.

 

Илмаринен проговорил:

„Вълк за теб! Аз друго чаках:

златната си хубавица,

сребърната годеница!“

 

Хвърлил в огъня ковачът

златното теле сребристо

и от златото досипал,

доприбавил от среброто,

а духалото оставил

в дланите на надничари.

 

Хванали се те, слугите,

и за да задухат яко,

понавили от ръкави,

поотворили от ризи.

А ковачът Илмаринен,

вгледан в огъня, очаквал

златната си хубавица,

сребърната годеница.

 

Слабо духали слугите

с понавитите ръкави,

с поотворените ризи.

И ковачът Илмаринен

за духалото се хванал.

Дръпнал го еднажди, дважди,

трижди, като се напънал,

взрял се в огъня да види

златната си хубавица,

сребърната годеница.

 

Но — жребче се появило,

изпод пламъка излязло,

имало си златна грива,

а и сребърни копитца.

Всеки би му се зарадвал,

само не — и Илмаринен.

 

Илмаринен проговорил:

„Вълк за теб! Аз друго чаках:

златната си хубавица,

сребърната годеница!“

 

Хвърлил в огъня ковачът

златното жребче сребристо

и от златото досипал,

доприбавил от среброто,

а духалото оставил

в дланите на надничари.

 

Хванали се те, слугите,

и за да задухат яко,

понавили от ръкави,

поотворили от ризи.

А ковачът Илмаринен,

вгледан в огъня, очаквал

златната си хубавица,

сребърната годеница.

 

Слабо духали слугите

с понавитите ръкави,

с поотворените ризи.

И ковачът Илмаринен

за духалото се хванал.

Дръпнал го еднажди, дважди,

трижди, като се напънал,

взрял се в огъня да види

златната си хубавица,

сребърната годеница.

 

Хубавица се явила,

изпод пламъка излязла,

имала коси от злато,

сребърно лице чудесно.

Другите се ужасили,

само не и Илмаринен.

 

Илмаринен се потрудил,

чуковете взел в ръцете,

цяла нощ ковал, не мигнал,

през деня ковал, не спирал.

Изковал нозе чудесни,

изковал ръце прекрасни,

но — нозете не вървели,

не прегръщали ръцете.

 

Изковал уши, да чува,

но не чували ушите.

Изковал очи, да вижда,

но не виждали очите.

Изковал уста, да дума,

но не думала устата.

 

Илмаринен проговорил:

„Може ли едно момиче

дума да не ти отрони,

поглед да не ти отправи?“

* * *

Искал той да си я гушне

под юрганче, одеяло,

сред възглавници от свила

и чаршафи от коприна.

 

Банята добре запарил,

топла сауна приготвил,

дъхав бял сапун потекъл

върху брезова метличка.

Три ведра вода разплискал

баш ковачът Илмаринен

милата си да измие

от нагарите й златни.

 

Сам ковачът се изкъпал,

трил се, розово проблеснал,

тъй момичето загърнал

под юрганче, одеяло,

сред възглавници от свила

и чаршафи от коприна.

 

Вярно е, че Илмаринен

още през нощта си първа

към постелята прибавял

нещо, че да се наметне:

мечи кожи — две ли, три ли,

овчи кожи — пет ли, шест ли,

хладничко се спи до злато,

до сребро се понастива.

 

Но и меча кожа грее,

но и овча кожа топли,

ако ще лежиш до злато,

до сребро ако ще мръзнеш,

че каквото си е хладно,

хладничко докрай остава,

камъчето си е камък,

лед си е ледът в кревата.

* * *

Илмаринен се замислил:

„За жена това не става!

Бих я всекиму отстъпил,

ще я дам на Вайнемойнен,

нека той да се помъчи,

нека той да постудува!“

 

От сърце я той отстъпвал,

давал я на Вайнемойнен.

Казал му ей тези думи:

„Чуй, старико Вайнемойнен!

Ето ти жена от злато,

чудно сребърно момиче!

Виж я: хем окото хваща,

хем устица не разтваря!“

 

Доблестният Вайнемойнен

хубавицата разгледал

от главата до петите.

И попитал, да научи:

„Я кажи, защо харизваш

чудо сребърно, та златно?“

 

Илмаринен отговорил:

„Ами — да си имаш някой,

да не си самичък вкъщи,

някой да те понаглежда.“

 

Чул го Вайнемойнен, казал:

„Дръж си я за теб, ковачо!

Можеш в огън да я хвърлиш

по-добра да си намериш!

Или — дай я на Русия,

дай я в Немско — да се фука,

с по-богати да общува,

с по-известни да се среща!

Тук, у нас, не ще прокопса,

никой няма да си вземе

хладно злато — за съпруга,

сребърен лед — за невеста!“

 

Доблестният Вайнемойнен,

син на небеса, морета,

с думи земни посъветвал

поколенията идни

злато другаде да търсят,

другаде — сребро, парици.

С тези думи се обърнал,

с тези мисли проговорил:

„Чуйте ме, момчета бедни,

чуйте, утрешни герои!

И охолство да ви стигне,

и в недостиг да растете,

докато светът светува,

гледайте света в очите:

Златото не е за сватба,

за годеж не е среброто,

хладно златото проблясва,

ледено блести среброто!“