Калевала (30) (Фински народен епос)

Тридесета руна

Щуравият Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

станал този път по-рано,

станал тъкмо със зората,

че на пристана отишъл

при любимата си лодка.

 

Скръцнала добрата лодка,

чамовата платноходка:

„Дълго ли ще чакам още,

дълго ли ще се разсъхвам,

пет ли, шест години вече

не воюваш, драги Ахти,

не жадуваш за жълтици,

ни за сребърни парици!“

 

Щуравият Леминкайнен

нежно лодката докоснал

с тежката си ръкавица

и отвърнал, да се чуе:

„Лодке моя, платноходке!

Няма дълго да ме чакаш,

скоро пак ще влезем в боя,

люти битки пак ще водим,

със стрелци ще те напълня

още днеска, още утре!“

 

Върнал се при свойта майка,

Ахти казал, да се чуе:

„Не плачи, рождена моя,

ако се от теб откъсна,

ако ида да се бия,

ако влезна в люта битка!

Само за това си мисля,

само за това копнея:

похьолците да размажа,

северняците да стрия!“

 

Искала добрата майка

от беда да го предпази:

„Не отивай, мили синко,

с похьолците да се биеш,

там и смърт ще те настигне,

а и гибел ще намериш!“

 

И това не спряло Ахти,

щом е казал, значи тръгва,

ясно е, че заминава,

щом започнал да се пита:

„Откъде другар да взема,

нужен ми е мъж със сабя,

че да ми помага в боя,

да ме пази в люти битки?

 

Ето, тука е Тиера,

с Кюра сме добри съседи,

него трябва аз да взема,

втора сабя да размахва,

че да ми помага в боя,

да ме пази в люти битки.“

 

Влезнал в двора на Тиера,

в тесничкия дом на Кюра.

Както влезнал, тъй попитал,

с тези думи заговорил:

„Стари друже мой Тиера,

Кюра, мой сърдечен братко!

Помниш ли доброто време,

битките ни по махлите,

двама бяхме вечно в боя,

ти — до мене, аз — до тебе!

Нямаше селце такова,

че да няма десет къщи.

Къща нямаше такава,

че да няма сто героя.

Но един не се намери

срещу нас да се изправи:

всички бягаха от боя

или паднаха сред битка.“

 

На прозореца бащата

копието си подострял.

Майката отвъд стената

биела от мляко масло.

Братчетата зад вратата

нещо кърпели шейната.

А под мостчето сестрите

нещо белели платната.

 

От прозореца — бащата,

майката — иззад стената,

братчетата — от вратата,

а сестричките — от моста,

всички казали веднага:

„Времето не е за битки!

Спазарил се е Тиера,

Кюра се е вече врекъл,

скоро и жена ще влезне

в нашата задружна къща,

кой тогава ще я срещне,

в пазвата й кой ще бръкне?“

 

Иззад печката Тиера,

Кюра бил ботуш нахлузил.

Втория ботуш добавил

някъде в самата стая.

Пояса когато слагал,

вече бил отвън, на двора.

Че и копие нарамил:

е, не бил голям маждракът,

но не бил и толкоз малък,

бил какъвто се полага,

с медно конче по средата,

с две бакърени от края,

вълк от ремъка му виел,

че мърморела и мечка.

 

Копието той поклатил,

поразтърсил, па го хвърлил

от далече по-далече,

тъкмо в глинеста орница,

кално място без тревица,

в пустото поле широко.

 

Точно там, където Ахти

копието си бил пратил.

Две се копия събрали,

в път поели двама души.

 

Ахти, този островчанин,

тласнал лодка към водата,

сякаш пуска пепелянка,

зла змия, че да ухапе.

Тръгнали така на север,

в пуста Похьола мъглива.

 

Похьолската господарка

викнала сина си Мразко,

с лед морето да обгърне,

че да вкамени вълните.

Дала злата си поръка,

кавала му, че да чуе:

„Мили Мразко, малък синко,

чедо хубаво на мама!

Отиди, ще те изпратя

още нещо да направиш:

Замрази онази лодка,

Кауковата платноходка,

в сините простори морски,

в ширините необятни!

В нея замрази и Ахти,

вкамени го там, мръсника,

жив оттам да не излезе,

да не ми се приближава,

докато не го поискам,

докато не ми притрябва!“

 

Мразко бил момченце лошо,

мръсничко и непригодно,

бързо той сковал морето,

бързо вкаменил вълните,

а по пътя си направил

най-различни поразии:

взел листата на горите,

семената на тревите.

 

Че отишъл по на север,

че пошетал в езерата,

в разливите на реките.

Още в първата си вечер

лед натрупал в езерата,

в разливите на реките,

само залива оставил

да се пенят там вълните.

Чинка имало в морето,

в пяната била гнездила

пърхала си тя чудесно,

не била се заледила.

 

Мразко втората си вечер

почнал по-добре да пипа,

станал още по-безсрамен,

по-безмилостен към всичко.

Вледенил докрай цветята,

замразил докрай тревата,

първо с ледче като нокът,

сетне с преспа като къща,

най-накрая с лед обгърнал

платноходката на Кауко.

 

Мразко с пръстчетата ледни

почнал Ахти да смразява,

лазил първо по краката,

пропълзял по коленете.

Леминкайнен се разсърдил,

здравата се разядосал,

пипнал Мразко да го хвърли

в още топлото огнище.

 

Пипнал го с петте си пръста,

с цялата си длан го хванал

и ей тези думи казал,

казал му ги, че да чуе:

„Сине майчин северняшки,

Пухур, той те е изпратил

по краката ми да лазиш,

да пълзиш по коленете,

да посягаш към ушите,

да ме дърпаш за косите!

Сто бели със сняг направи,

с лед — хиляда поразии,

но послушай: мен не пипай,

сине майчин северняшки!

Духай в пясък, дишай в тиня,

рий се в хладни камънаци,

сплитай плитки на брезите,

ледни плитки на върбите,

вледенявай дървесата,

вкаменявай трепетлики,

но не смей да ме докосваш,

сине майчин северняшки!

 

И това ако не стига,

поразиите са много:

смръзвай камъни горещи,

смръзвай канари отвесни,

смръзвай подстъпи железни,

смръзвай лесове челични,

смръзвай Вуокса пенлива,

смръзвай Иматра бурлива,

в лед сковавай всички вади,

вкаменявай водопади!

 

Зная твоето начало,

мога да ти го разкажа,

до деветото коляно

всичко мога да ти кажа!

От тополата се пръкна,

от върбата се изтърси,

от безмилостен бащица

и от майчица безсрамна

в пуста Похьола мъглива,

в мрачна Сариола хладна.

 

Цицка кой ти е подавал,

гръд кога те е люляла?

Ялова бе твойта майка,

суха беше й гърдата!

 

 

Змийско мляко ти засука,

с гадно мляко се изхрани

и го сука не от пъпка,

а от коренче изгнило.

 

Бурята те е люляла,

преспата те е приспала

по тополовите клони

и по върбовите вейки.

 

Затова мръсник порасна,

затова си нямаш милост,

както нямаше и име,

че те назоваха Мърльо.

Мразко е по-ново име,

тъй отскоро те наричат.

 

В буренаците заченат,

по оградите — пораснал,

черен извор те изхвърли,

че да бликаш сред блатата,

лете с бора да се вееш,

зиме да трещиш с елите,

над косеното да тичаш,

над горялото да трепкаш,

всичко живо да смразяваш,

лесове да вкаменяваш,

пъпките им да обираш,

клоните им да събличаш,

стволовете да оголваш,

голички да ги оставяш!

 

Гледам колко си израснал,

виждам колко си пораснал,

щом посягаш към ушите,

щом ме дърпаш за косите,

лазил вече по краката

и пълзял по коленете.

 

Мръзнал, няма да замръзна,

няма да се вкаменявам!

Жар в навущата ще сипя,

едри въглени — в цървула,

връв от пламък ще затегна,

стяг от огън ще навървя,

че студът да не прониква,

мразът да не ги докосва!

 

С клетва аз ще те прокудя

да се махаш в твоя Север,

а когато там си идеш,

в къщата си като влезеш —

там гаси добрия огън,

въглените там обливай,

там погачите смразявай,

пазвичките заледявай,

вкаменявай овче виме,

конче в конската утроба!

 

Но ако не ме послушаш,

по-далеч ще те отпратя,

при огнището на Хийси,

при коминчето на Лемпо.

Зарови се там в жарава,

че седни на наковалня,

с клещи да те поприхванат,

с чукче да те поочукат,

с едрия си чук накрая

хубаво да те одрусат!

 

Но ако не ме послушаш,

по-далеч ще те отпратя,

там, където си се пръкнал,

откъдето си излезнал,

топъл юг да помиришеш,

зной с езика си да близнеш,

там навеки да потънеш,

там навеки да останеш,

докато не те повикам,

докато не ми потрябваш!“

 

Пухуровското синченце

поусетило нещата,

милост почнало да моли,

казало ей тези думи:

„Хайде да се договорим —

зло докрай да си не сторим,

ти — на мене, аз — на тебе,

докато светът светува!

 

Пакост ако ти направя,

някаква беля, да кажем,

захвърли ме в твоя огън,

в пламъците да се вия,

върху жар да се припичам,

Илмаринен да ме бие!

Нека юг да помириша,

зной с езика си да ближа,

докато не ме повикаш,

докато не ти потрябвам!“

* * *

Щуравият Леминкайнен

лодката си изоставил

да стои сред ледовете.

А самият се отправил,

тръгнал заедно с Тиера,

с Кюра — все към бреговете.

 

Крачили през ледовете,

крачили през снеговете,

ден така, а сетне втори,

чак на третия, накрая,

гладната земя възлезли,

стигнали до гладна крепост.

 

Щуравият Леминкайнен

отдалече се провикнал:

„Имате ли тук пържоли,

имате ли прясна риба

за преследвани моряци

и за уморени хора?“

Както нямало пържоли,

нямало така и риба.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, се провикнал:

„Огън нека да ви вземе,

да ви отнесе водата!“

И отминал по-нататък

през горите оскрежени,

през полетата безпътни,

през земите непознати.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, веселякът,

вълна от скали събирал,

мъх от камъни събличал.

Вълничката — за чорапи,

мъхчето — за ръкавички,

от студа да се отскубне,

от леда да се избави.

 

Търсил пътя да намери,

търсил вярната посока.

Пътят водел към гората,

а посоката — в трънака.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, проговорил:

„Хич не ни върви, Тиера,

Кюра, скапахме се в пътя,

а пък по звезда вървяхме

все до края на земята!“

 

Думи задържал Тиера,

Кюра бавно проговорил:

„Мъст ме среща, мъст изпраща,

мъст ме гони по петите,

тръгнал, уж война да водя,

уж да влизам в люти битки!

Сякаш че на смърт ме канят,

гибел сякаш ме очаква

в тези краища мъгливи,

в тази Похьола неясна.

 

Питам, искам да узная,

но не зная, не разбирам:

изход има ли от всичко,

има ли добра пътека,

или тук ще си загина,

в пустото ще се затрия,

в тези краища мъгливи,

в тези пътища неясни.

 

Гарваните ще ме грабят,

враните ще ме разнасят

с преизпълнените гушки,

с преизпълненото гърло.

Гарвани меса ще късат,

врани топла кръв ще пият,

костите ми ще разнасят

по баири и по урви.

 

Майка ми не ще узнае,

милата ми родна майка,

где месата ми се влачат,

костите ми где подскачат,

битка ли се още води,

кървава бойна ужасна,

или чедото й броди

през пустинята неясна,

в гъстата гора човешка,

в ширината необятна.

 

Майка ми не ще узнае

где съм бил и как — загинал,

за умрял ли да ме смята,

или за беглец от боя,

дълго има тя да плаче,

дълго има тя да страда:

«Черната земя погълна

моето добро бастунче,

оран — в Манала да има,

щедър посев — в Туонела.

Даде милото момченце,

даде златното накрая

на лъка си да отдъхне,

на стрелите да починат,

на летящото да литне,

на пълзящото да живне,

лосът весело да скача,

мечката да поиграе.»“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, проговорил:

„Тъй е, майчице нещастна,

дето ни роди, износи,

дето пиленца измъти,

дето лебеди отгледа

да ги блъскат ветровете

ту наляво, ту надясно,

бурята да ги отнася

в тъмни краища далечни.

 

Помня миналото време,

хубавите дни чудесни,

през които бяхме пъпки,

бяхме весели цветчета.

Кой по нас не се загледа,

кой по нас не се захласна!

Преобърна се животът,

други времена нахлуха:

с ветровете сме другари,

слънцето ни е приятел,

ако не заспи зад облак,

ако дъжд не го покрие.

 

Хич не бих се огорчавал,

хич не бих се натъжавал,

стига да са в крак момите,

стига да са бол жените,

леко да се приближават,

хубаво да се усмихват:

мъките си бих оставил,

грижите си бих забравил.

 

Няма срещу мене клетва,

няма срещу мен магия,

че да си остана с клетва,

да погина от магия,

ранна гибел да ме стигне,

грозна смърт да ме догони.

 

Вещици ако прелитат,

врачки ако ме одумват —

нека им се сбъдне вкъщи

туй, което ми предсказват!

Нека себе си съсипват,

близките си — съкрушават,

собствени деца — погубват,

собствения род — затриват!

 

Татко, хубавият старец,

беловласият комита,

с вещиците не дружеше,

длан не даваше на врачка.

 

Тъй отхвърляше баща ми

и магиите лапландски:

«Вярвай, казваше, в Твореца,

в Повелителя небесен,

вдън сърцето си сложи Го,

имаш две ръце, пази Го

от словата богохулни,

от жените присмехулни,

от брадатото бръмчило,

от безбрадото гъмжило,

както искаш Му помагай,

както можеш Го предпазвай,

старото да се не мае,

младото да се не губи

по пътеките към Него,

към Всевишния, Твореца!»“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

кон си сътворил от грижа,

хубаво жребче — от мъка,

хубава юзда — от горест,

хубаво седло — от болка.

Яхнал чудното си конче,

славословно вихрогонче,

взел до себе си Тиера,

Кюра качил на седлото,

че направо — през горите,

че направо — през вълните,

върнали се двама вкъщи

при любимите си майки.

 

Кауко нека го оставим,

времето му пак ще дойде,

ще оставим и Тиера,

Кюра да си кюти вкъщи!

Други пътища ни чакат,

нови хора, нови срещи.