Калевала (3) (Фински народен епос)

Трета руна

Старият наш Вайнемойнен

тихо, кротко си живеел

там, сред Вайнола далечна,

сред горите в Калевала.

С мъдри мисли, с чудни звуци,

пял той своите си песни.

 

Пял ги в ден недоотминал,

пял ги в нощ недоизтекла,

спомнял си какво било е,

как е произтекло всичко,

дето днес и за дечица,

и за старци е неясно,

че потъват времената,

губят се едно след друго.

 

Славата му се разнесла,

Заговорила мълвата,

че певецът на певците

си остава Вайнемойнен.

Чутото дошло от юга,

но и в Похьола навлязло.

* * *

В Похьола, там Йокахайнен,

мършаво момче, лапландче,

бил на гости у съседи

и дочул да се говори,

че най-хубавите песни

най-добре сега се пеят

там, във Вайнола далечна,

сред горите в Калевала.

Хайде де! Нима на него

всичко туй ще му разправят!

 

Гняв разтърсил Йокахайнен,

пламнала у него завист:

кой е този Вайнемойнен —

хвален вече, та прехвален!

Недовлезнал още вкъщи,

той на майка си разказал,

че се е решил да тръгне,

да отиде, да намери

този старец Вайнемойнен,

двамата да се надпяват.

 

Майката не разрешила,

старият, и той не давал

чак до Вайнола да иде,

че да се надпява с Вайне:

„Синко, ще те омагьосат,

ще потънеш в снеговете,

виждам те в дълбока преспа,

лед захапал и замръзнал:

крачка няма да направиш,

пръсти няма да разтвориш!“

 

Йокахайнен не отстъпил:

„Татко своето си знае,

майка ужким ме разбира,

но от мен по-умен няма!

Стига да реша да пея,

с някого да се надпявам,

лесно ще го омагьосам,

в чудото ще го надвия,

тъй ще пея аз, че сетне

първият да е последен!

Камък ще му дам за ложе

чамова дъска за покрив,

вдън земя ще му постеля,

че да го завия с плоча,

лед ръцете да нахлузват,

студ главата да нахлупва.“

 

Непослушен, Йокахайнен

взел кобилата си руса:

пламък в ноздрите й пърхал,

кремък чаткала с копита.

Обюздил я, натъкмил я,

впрегнал я в шейната златна,

скочил в нея, настанил се

върху предната й капра,

с бисерен камшик замахнал,

силно изплющял камшикът,

тръгнало доброто конче,

юрнало се като вятър.

 

Литнала шейната леко,

ден летяла, после — втори,

после — трети ден по пътя.

На четвъртия навлязла

в пуста Вайнола далечна,

в Калевала сиромашка.

 

Старият наш Вайнемойнен,

вечният певец вълшебен,

сам по този път се носил,

сам по този път препускал

в пуста Вайнола далечна,

в Калевала сиромашка.

 

И не щеш ли, Йокахайнен

бурно връхлетял отгоре:

вцепил се плъзгач в плъзгача,

храснала шейна в шейната,

вкопчил се ярем в ярема,

оплела се юзда с юздата.

 

Сблъскали се и замрели,

сетне скочили да видят:

капки капят от теглича,

от такъма — пара блика.

 

Че попитал Вайнемойнен:

„Кой си ти, чия издънка,

луд ли си така да караш,

тъй безумно да връхлиташ?

Виж, ярема си почупил,

скършил си, момче, теглича,

сцепил си на две плъзгача,

цялата шейна — съсипал!“

 

Млад и буен, Йокахайнен

най-нехайно отговорил:

„Кой да бъда? Йокахайнен!

Ти кажи сега да чуя

кой си, що си, откъде си

пръкнал, толкова загубен!“

 

Старият наш Вайнемойнен

първо името си казал,

сетне тихичко добавил:

„Млад си още, Йокахайнен,

отстъпи сега да мине

старият човек по пътя!“

 

Невъздържан, Йокахайнен

през зъби му отговорил:

„Млади, стари — кой те пита,

друго е по-важно днеска:

кой от двама ни по̀ знае,

кой от двама ни по̀ може,

че на пътя да остане,

другият да му отстъпи!

Щом те викат Вайнемойнен,

вечния певец вълшебен,

хайде, избери си песен,

приготви се да попеем,

да се чуем, че да видим

кой от пътя ще отстъпи!“

 

Старият наш Вайнемойнен

отговорил на хлапака:

„Пял съм, ако е до песни,

но певец да съм — не знаех.

Цял живот живях самичък,

сред полетата пладнувах,

сред горичките кукувах,

пееха ми кукувички.

Тъй да бъде, както искаш,

само дай сега да видя

как си другите надминал

и с какво ги превъзхождаш!“

 

Забърборил Йокахайнен:

„Зная аз неща различни,

всичко ми е много ясно.

Покривът си има дупка,

пушеци оттам излитат,

а огнището е вътре.

 

Друго нещо е тюленът

и чудесно си живурка:

както плава, тъй похапва

разни сьомги и лакерди.

 

Спи лакердата на светло,

сьомгата — на тъмно дъно.

Щуката се въди зиме,

в студ изхвърля си хайвера.

Есен ли е, вдън морето

чезнат плахите костури,

а през лятото на плитко

пляскат, снасят си хайвера.

 

Казвай, ако ти е малко,

страшно много съм научил,

дълго мога да разказвам!

С лосове орат на север,

по на юг орат с кобили,

а в Лапландия — с елени.

Знам с какво се слави Писа

и с какво се помни Хорна:

славни са горите в Писа,

стройни — боровете в Хорна.

 

На земята, под небето,

три са водопада силни,

три са езера дълбоки,

три са прагове високи:

в Хяме, там е Халапьора,

а в Карела — Катракоски,

Вуокса е реката видна,

водопадът е — Иматра.“

 

Вайнемойнен проговорил:

„Детски приказки приказваш,

женска памет обладаваш.

Мъж по̀ иначе говори:

Знае той какво било е,

как е произтекло всичко!“

 

Пак избързал Йокахайнен,

забърборил, задърдорил:

„За синигера се сетих,

той е от порода птича,

пепелянката — от змийска,

а змиорката — от рибя.

Огънят желязо стапя,

има кисел вкус земята,

пари, кипне ли водата,

за жарта — да не говорим!

 

И за цяр водата става,

пяната й — за магия,

пръв вълшебник е Творецът,

той е и добър целебник.

 

Блика от земя водата,

огънят — от небесата;

от ръждива пръст — челикът,

а бакърът — от скалата.

 

Блато е земята стара,

ива — първото дръвченце,

борче — първата ни стряха,

глина — първата паница.“

 

Старият наш Вайнемойнен

сребърна глава поклатил:

„Плещиш врели-некипели,

няма ли да млъкнеш вече?“

 

Но не млъкнал Йокахайнен:

„Чакай, сетих се за нещо!

Бе отдавна то, когато

разоравах аз морето,

дъното му изкопавах,

рибни ями издълбавах,

равно дъно доизглаждах,

стръмни брегове изсичах,

струпвах хълмове подводни,

рифове накамарявах.

 

Сред юнаците бях шести,

седми между най-добрите,

сътворихме я земята,

извисихме го небето,

сложихме му стълб небесен,

сетне свод му изковахме,

дадохме му ясен месец,

светло слънце завъртяхме,

звездната кола небесна

пуснахме да сочи пътя!“

 

Вайнемойнен го прекъснал:

„Лъжеш ти, момче, без мяра!

Теб те нямаше, когато

разоравахме морето,

за да му копаеш дъно,

рибни ями да дълбаеш,

равен пясък да оглаждаш,

стръмни брегове — отсичаш,

хълмове подводни — струпваш,

рифове — накамаряваш.

 

Никой теб не те е виждал,

никой с теб не се е срещал,

докато земя градихме,

докато небе творихме,

стълб преди да му поставим,

свод преди да му направим,

че и месец да разпалим,

че и слънце да разжарим,

Звездната кола небесна

път преди да ни посочи!“

 

Щуравият Йокахайнен

отговорил, без да мисли:

„Щом умът не ми помага,

помощ ще потърся в ножа!

Гиди, дърти Вайнемойнен,

имаш ти уста за двама,

я да видим как си с ножа,

можеш ли да си помогнеш!“

 

Вайнемойнен отговорил:

„С дума щом не ме настигна,

как ще ме достигнеш с ножа,

че да се боя от тебе?

Няма с теб, момче нещастно,

с теб, хлапако лекомислен,

нито дума да обеля,

нито да кръстосам ножа!“

 

Озлобил се Йокахайнен,

гневно устните прехапал,

с трескава брада изрекъл

ей такива страшни думи:

„Свинска зурла е за мене,

глупаво прасе е всеки,

който се бои от ножа

и не иска да се бие.

Гадно място съм намерил

за такива гадни хора:

в кочина ще ги натикам,

на торище ще ги хвърля!“

 

В мрак потънал Вайнемойнен,

гняв и срам го обладали,

и преди да каже нещо,

с песен думите се сляли.

Песента, далеч от детска

и от женска, за отмора,

си била юнашка песен,

дето я дете не пее,

юноша — недоразбира,

млад човек — недонамира

в тези времена безпътни,

чер комат след черни жътви.

 

С песента си Вайнемойнен

цялата земя разтърсил,

езерата развълнувал,

планините разлудувал,

та скалите полетели,

изпод върховете бели.

 

С тази песен от ярема

почнала трева да никне,

от хамута — храст ракитов,

клонче върбово — от плаза.

Троскот по шейната златна

плъзнал, в бурен да я скрие,

чудният камшик от бисер

в стрък тръстиков се превърнал

и в скала край водопада

кончето се вкаменило.

 

Ножът с чирени от злато

станал мълния в небето,

а лъкът, изписан пъстро —

весела дъга в морето,

леките стрели лапландски

в ястреби се разлетели,

кучето с лапландска морда

в морски нос се вкаменило.

 

Шапката на Йокахайнен

отлетяла като облак,

мокрите му ръкавици

разцъфтели като блато,

пеш размятал ямурлукът

като птица сред небето,

рой звездици затрептели,

пръснати от везан пояс.

А самият Йокахайнен

в тинята до кръст затъвал:

сред тръстиките — до рамо,

сред блатата — до брадичка.

* * *

Чак тогава Йокахайнен

почнал бавно да разбира,

че е мислил-недомислил,

че е сбъркал, щом е тръгнал

Вайнемойнен да надпява,

първия между певците.

 

С крак понечил да пристъпи,

но кракът не се помръднал;

после с другия опитал —

сякаш бил нахлузил камък.

 

Йокахайнен се стъписал,

ужасил се, като гледал

туй, което го очаква.

Стреснат, на молба ударил:

„Жив да си ми, Вайнемойнен,

ясновидецо, певецо,

спри да ме съсипваш с думи,

с песни — да ме омагьосваш!

Съжали ме, остави ме,

избави ме от бедата!

Ще ти дам аз щедър откуп

нищо няма да пожаля!“

 

Вайнемойнен го попитал:

„А с какво ще се откупиш,

ако, да речем, обърна

заклинанията свои,

ако те от смърт избавя

и на воля те оставя?“

 

Йокахайнен бързо казал:

„Имам два чудесни лъка,

работа на сръчен майстор:

първият е страшно пъргав,

вторият е страшно точен

Избери си който искаш!“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Твоят лък не ми е нужен —

бърза работа през пръсти!

Имам лъкове в излишък,

място нямам по стените,

дето вече да ги слагам:

те сами в гората ходят,

сам-самички лов ловуват.“

Рекъл той, а Йокахайнен

още по-дълбоко хлътнал.

 

Както хлътнал, проговорил:

„Имам две чудесни лодки,

работа на сръчен майстор:

първата е страшно бърза,

втората е страшно лека.

Избери която искаш!“

 

Вайнемойнен отговорил:

„За какво ми е черупка,

дървено корито гнило!

Лодки имам аз в излишък —

в залива ми се люлеят,

по брега съм ги извадил:

духне ли, сами се носят,

но и срещу вятър плават.“

Рекъл той, а Йокахайнен

още по-дълбоко хлътнал.

 

Както хлътнал, проговорил:

„Имам два чудесни коня,

две кобили бързоноги:

първата е — дай да гони,

втората е — дай да носи.

Избери която искаш!“

 

Вайнемойнен отговорил:

„За какво ми е кобила,

кранта, дето се препъва!

Имам си коне в излишък —

дорести жребци на двора,

а в конюшнята — жребчета:

гривите им — меки, гладки,

хълбоците — закръглени.“

Рекъл той, а Йокахайнен

още по-дълбоко хлътнал.

 

Както хлътнал, проговорил:

„Моля ти се, Вайнемойнен,

пожали ме, остави ме,

избави ме от бедата!

Ще ти дам котле жълтици,

медник сребърни парици,

с кръв ги е платил баща ми,

от война ги е донесъл.“

 

Вайнемойнен отговорил:

„За какво ми е златото,

че отгоре — и среброто?

Имам си ги аз в излишък —

от сандъците се ронят,

по килерите — търкалят,

сребърен е моят месец,

златно, слънцето ме грее.“

Рекъл той, а Йокахайнен

още по-дълбоко хлътнал.

 

Както хлътнал, проговорил:

„Моля ти се, Вайнемойнен,

спри да ме убиваш с думи,

с песни да ме омагьосваш!

Вземай пасбища и ниви,

целия имот ти давам,

давам вече мило-драго,

за да си спася главата!“

Вайнемойнен отговорил:

„За какво са ми имоти —

пущинаци и трънаци?

Имам си мера в излишък —

пасбища покрай горите,

край дъбравите — орнища:

няма по-богати ниви,

нито по-добри ливади.“

Рекъл той, а Йокахайнен

още по-дълбоко хлътнал.

 

Че се вгледал Йокахайнен

вече в жалката си гибел:

в тиня потопен до шия,

сред блатата — до брадичка,

в устните му — ситен пясък,

в зъбите му — кален корен.

 

Хлътналият проговорил:

„Моля ти се, Вайнемойнен,

ясновидецо, певецо,

пощади ме, избави ме,

спри да ме убиваш с думи,

с песни да ме омагьосваш!

Пясък ми очите гложди,

блато с две ръце ме дърпа.

 

Ако си словата върнеш,

Заклинанията страшни,

Айно ще ти дам, сестра си,

свидното дете на мама,

то в дома ти да домува,

то да бърше, да почиства,

мръсни подове да трие,

да пере постели мръсни,

да тъче платна от злато,

медни питки да замесва.“

 

Старият наш Вайнемойнен

засиял, развеселил се,

че му дава Йокахайнен

за жена сестра си, Айно.

Седнал върху синкав камък,

на скала неръкотворна,

пял каквото пял, а сетне

недопятото оставил,

с нова песен преобърнал

Заклинанията свои.

* * *

Тъй повдигнал Йокахайнен

изпод блатото брадичка,

сетне сам оттам изскочил,

конче станала скалата,

хубава шейна върбата,

а тръстиката — камшиче.

 

Скочил бързо на шейната,

свил се в дъното й, ниско,

с мъката си той потеглил,

с болката си той заминал,

че да види мила майка,

стар баща да го посрещне.

 

С бяс и злоба запрепускал,

че да стигне с гръм и трясък:

в плевнята шейна ударил,

плазове разбил о прага.

 

Чудом чудила се майка,

виком викал стар бащица:

„Бе защо разби шейната,

плазове защо почупи!

Като луд защо се носиш

и защо налиташ бесен?“

 

Йокахайнен не продумал,

а горчиво се разплакал,

свел глава, прекършил рамо,

две очи забил в земята,

тъжно устните прехапал,

нос провесил до брадата.

 

Питала горката майка,

почнала да го разпитва:

„Тъжен ми се виждаш, синко,

кой те, мама, разтревожи,

устните защо си стиснал

и защо си нос провесил?“

 

Проговорил Йокахайнен:

„Майко моя, свидна майко,

сполетя ме страшна болка,

срещна ме голяма мъка,

плакал ли съм аз за нищо,

че от нищо да заплача?

Жаля аз и пак ще жаля,

цял живот ще се измъчвам,

че съм се откупил с Айно,

с моята добра сестрица!

Свидното ти чедо дадох

за тояжка на певеца,

за бастунче на чудака,

за опора на старика!“

* * *

Ахнала от буйна радост,

плеснала с ръце щастливо,

майката на Айно рекла:

„Успокой се, мили сине,

няма за кого да плачеш,

нито за какво да жалиш!

Дълго чаках аз, горката,

от години се надявах

смел юнак да ни споходи,

пръв певец да ни гостува,

славен зет да влезне вкъщи,

да се породим със Вайне!“

 

Айно чула, заридала,

ден ридала, сетне — втори,

че и трети ден ридала,

свита вън, върху чардака,

свила колене на пруста,

жегната от страшна мъка.

 

Питала горката майка:

„За какво тъгуваш, Айно,

давам те на мъж прославен,

в знатна къща да домуваш,

от висок чардак ще гледаш,

отвисоко ще говориш?“

 

Казала в сълзите Айно:

„Мъка, майчице, ме мъчи!

Плача, себе си оплаквам:

жал ми е за руси плитки,

жал ми е за светли къдри,

за косата ми моминска —

рано ми е да я скривам,

под забрадка да я нося!

 

Детството си аз оплаквам,

щедрото голямо слънце,

хубавата месечина,

веселите дни и нощи —

искам мъничка да бъда,

мъничка да си остана

в заплесиите на батко,

в залисиите на татко!“

 

Хокала горката майка

щурата си дъщеричка:

„Хайде, стига си ревала,

стига си сълзите ляла!

Няма за какво да плачеш,

нито за какво да жалиш!

Там, където слънце грее —

цялата земя огрява,

там, където месец свети —

всички къщи озарява.

Сладко ягодите зреят

и по чуждите поляни.

 

Не мисли, любима дъще,

че са ягодите сладки

само в батковата паша,

само в татковата къща!“