Калевала (11) (Фински народен епос)

Единадесета руна

Време е сега за Ахти,

време е за веселяка.

 

Ахти се родил на остров,

син на Лемпи, своеволен,

мъж от сой, в голяма къща

покрай майка си пораснал,

скитал по брега, в горите,

по местата кауковски.

 

Кауко раснал като рибка,

а и рибките обичал,

затова голям пораснал,

хубав, як и червендалест.

Имал той лице приятно,

ръст какъвто подобава,

но не бил момче без грешка,

всякакви кусури имал.

Най си падал по жените,

вечно ги наобикалял,

по седенки, по сборове

тъкмо той ги забавлявал.

 

Кюлики, на този остров

имало едно момиче,

пак от сой, от знатни хора,

пак в широка къща расло,

че да седне между всички

върху столчето открая.

 

Расло, хубаво порасло,

тръгнали и годежари

с хубостта да се сватосват,

хубост отдалеч да вземат.

 

Син на слънцето я искал,

но не щяла тя да иде,

вечно отстрани да грее

в летните му залисии.

 

Син на месеца я искал,

но не щяла тя да иде,

вечно отстрани да свети

с лунните му заплесии.

 

Звезден син, и той я искал,

но не щяла тя да иде,

вечно отстрани да блеска

в зимните му олелии.

 

Сватове дошли естонски,

пратеници инкерелски,

но момичето не щяло,

казвало едно и също:

„Златото си не пилейте,

не прахосвайте среброто!

Няма никога да стъпя

в пустата земя естонска,

никога не ще преплавам

пустото море естонско,

нито рибата ви искам,

нито нейната чорбица!

 

Мъж не искам инкерелски,

инкерелски бряг не искам,

там в оскъдица живеят,

в пустош и блата линеят,

без дърво, че да се сгреят,

без зърно, че да замесят.“

 

Щуравият Леминкайнен,

Кауко, или Каукомели,

казал вече, че ще иде

островчанката да иска,

цвят чудесен да откъсне,

най-красивата да вземе.

 

Майката, да го предпази,

уговаряла сина си:

„Чуй, не се сватосвай, сине,

за мома от нас по-знатна,

няма кой да те приеме

в този род така прославен!“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът, отговорил:

„Важното е, че я искам!

Искам ли я, ще я взема

с тази мъжка моя външност,

с тази мъжка моя сила!“

 

Но и тъй не позволила

майката на Леминкайнен

знатни хора да задява,

видна къща да тревожи:

„И моми ще се присмиват,

и жени ще те одумват!“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът, отговорил:

„Дълго няма да се смеят,

дълго няма да одумват,

че с деца ще ги отрупам

от главата до петите!

Нямам вече срам от нищо,

ако ми се подиграват.“

 

Майката тогава рече:

„Толкова ме огорчаваш!

Ако някого обидиш,

я женица, я девица,

бой наистина ще пламне,

страшна битка ще започне.

Островчанските момчета

двеста ножа ще извадят,

сам си, че да ги надвиеш,

ако всички те намразят!“

 

Леминкайнен, той ли чува

майчините си съвети?

Конче доресто изкарал,

хубаво жребченце впрегнал,

и заминал ли — препуснал

към селцето най-богато,

та в онази видна къща

сам-самин да се сватосва.

* * *

Прихнали от смях девойки

и одумвали невести

как по улицата минал,

как завил да влезе в двора,

как шейната преобърнал

и се прекатурил дважди.

 

Бързо скочил Леминкайнен,

сетне понавел главата,

поогладил си брадата

и започнал да се чуди:

„Нито знаех, нито мислех,

нито можех да помисля,

че над мен ще се надсмеят

и девойки, и невести!“

 

Но това не го сломило,

Леминкайнен взел да пита:

„Има ли на този остров,

има ли такова място,

дето просто за разтуха

сладко да си поиграя

с хубавите островчанки

и с красивите им плитки?“

 

Хубавите островчанки

отговорили веднага:

„Има и на този остров,

има си такова място,

дето просто за разтуха

сладко ще си поиграеш,

ако се главиш пастирче,

ще научиш, ще узнаеш,

че децата тук са слаби,

но кобилките са яки.“

 

Без да мисли, Леминкайнен

бързо се главил пастирче:

денем скитал по полята,

нощем миткал по селата,

младичките разигравал,

гиздавите — увенчавал.

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

тъй с насмешките се справил

и с одумките приключил.

Казват, че добре се справял:

с никоя не се разминал,

без да я в прегръдка вземе,

радостна след туй — остави.

* * *

Но останала накрая

хубавата островчанка,

дето сватовете гони,

тежки годежари връща,

Кюлики — момата славна,

островното гордо цвете.

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

ходил, скъсал сто цървула,

сто весла докрай почупил,

тъкмо Кюлики да вземе,

да е там, да се навърта.

 

Кюлики, момата славна,

срещнала го, че да каже:

„Още ли си тук, мръснико,

като ястреб обикаляш

само фустите да гониш,

медни пафти да отваряш.

Няма, глупчо, да си ида

с воденичка недосмляла,

с недокълцало хаванче,

с недосчупено чукало!

 

А какво от теб да взема,

като всичко ти е взето!

Моят трябва да е снажен,

колкото и аз съм стройна;

моят трябва да е пъргав,

колкото и аз съм кръшна;

моят трябва да си струва,

колкото и аз си струвам!“

 

Минало известно време,

малко, нямало и месец,

днес, че утре, а накрая

чаканият здрач настъпил,

хубавици наизлезли

да играят, да танцуват

между белите поляни

и горите посребрени,

Кюлики била начело,

островното гордо цвете.

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът Каукомели,

с конче доресто се втурнал,

с хубавото си жребченце

връхлетял сред веселбата,

сред красивите девойки,

грабнал Кюлики в шейната,

от игрите я отскубнал,

сложил я върху козяка,

гушнал си я под кожуха.

 

Взел в ръката си камшика

кончето си да подгони,

но преди да го размахне,

на девойките извикал:

„Не разказвайте, девойки,

никому не говорете

кой оттука е преминал,

кой момата е откраднал!

 

Кажете ли, бой ще има,

а от него ще си патят

годежарите ви мили,

сватовете ви прекрасни!

Свят додето съществува,

хич не бива да се чува

кой с кого вървял по пътя,

кой с кого потънал в мрака!“

* * *

Дълго Кюлики мълчала,

проговорила накрая:

„Хайде, пускай ме, юначе,

малка съм за тебе още,

вкъщи трябва да се върна,

майка ми за мен ще плаче!

 

Пускай ме, защото имам

пет юнака у дома си,

пет са верните ми братя,

братовчедите ми — седем!

Те и заек ще догонят,

камо ли момче с девица!“

 

Но юнакът не я пуснал.

Тя заплакала тогава,

проговорила през сълзи:

„Ах, защо съм се родила!

Раснах и защо пораснах,

и защо съм още жива,

че да бъда до безделник,

до такава страшна драка,

до такъв нехранимайко,

до такъв мръсник в живота!“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът, отговорил:

„Чуй ме, Кюлики, цветченце,

чуй ме, хубава черешко,

не плачи, не се измъчвай!

Няма аз да те обидя:

двама ще сме на трапеза,

двама ще сме на разходка,

двама ще сме на постеля,

винаги ще си до мене!

 

Не плачи, не се измъчвай!

Няма аз да те оставя!

Или мислиш, че съм беден,

че си нямам къща, крава,

че си нямам хлебец, мляко

и това, което трябва?

 

Не плачи, не се измъчвай!

Много крави аз си имам

и млекце доя от всички:

край блатата — от Чернушка,

край реката — от Белушка,

върху хълма — от Сивушка,

в долчето — от Червенушка

Кравите сами се гледат,

нито вечер ги прибирам,

нито сутрин ги натирям,

скубят си сами тревата,

пият си сами водата.

 

Не плачи, не се измъчвай!

Или мислиш, че не струвам,

щом не съм от сой, от хора,

от широка, видна къща?

 

Е, не съм от сой, от хора,

от широка, видна къща,

но пък сабя аз си имам,

остра сабя, че да бляска!

Тя ми е от сой, от хора,

от широко, видно място,

Хийси ми я донаточи,

Лемпо ми я доизлъска!

С нея аз ще се изправя

край да браня, род да славя,

с нея всеки ще научи

кой съм аз и откъде съм!“

 

Хубавата островчанка

проговорила с въздишка:

„Ахти! Ахти! Сине Лемпов!

Ако искаш, ще ти стана

мила и добра съпруга,

пиленце между ръцете,

само се вречи пред мене

битки вече да не водиш,

колкото и да си жаден

за парици, за жълтици!“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът, отговорил:

„Ето, вричам се пред тебе

битки вече да не водя,

колкото и да съм жаден

за парици, за жълтици!

Но и ти пред мен вречи се:

няма в селото да ходиш,

колкото и да си жадна

с другите да потанцуваш!“

 

Тъй един пред друг се врекли,

дали вечната си дума

пред Създателя всевишен,

който гледа от небето:

Ахти няма да се бие,

Кюли няма да танцува!

* * *

Сетне тръгнал Леминкайнен,

плеснал кончето с камшика,

дръпнал весело юздите,

проговорил, че да каже:

„Сбогом, хубави горички,

сбогом, хубави полянки,

дето скитах цяло лято,

дето газих цяла зима,

дето зъзнах в дъждовете,

дето мръзнах в снеговете

пиленце да си намеря,

яребица да си хвана!“

 

Литнало доброто конче,

бързо ги отвело вкъщи,

но момичето от прага

казало, че да се чуе:

„Къща ли е туй? Колиба!

Тъмен дънер! Гладна дупка!

Лошо е, ако се пръкнеш

от незнаен род в гората!“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът, отговорил:

„Не въздишай, хубавице,

и не бързай да се вайкаш!

Ще направим друга къща,

нова ще я изградиме

с дъбови греди широки,

с тънки борови дъсчици!“

 

Тъй пристигнал Леминкайнен,

влезнал в родната си къща,

родната си майка срещнал,

на гърдите й увиснал.

Казала добрата майка,

питала, че да научи:

„Откога те няма, синко,

разкажи какво се случи!“

 

Щуравият Леминкайнен

бързал, че да отговори:

„Няма вече да се смеят,

няма да ми се присмиват

нито дръзките девойки,

нито младите снахици.

Най-красивата намерих,

грабнах Кюлики в шейната,

сложих я върху козяка,

гушнах си я под кожуха.

Разплатих се за насмешки

и за женски подигравки.

 

Майко моя, свидна майко,

дето ме роди, отгледа!

Имам аз, каквото исках,

взех си аз, каквото търсех!

Разстели сега постеля,

постави възглаве меко,

приюти под топла стряха

мен и младото момиче!“

 

Чула майката сина си

и продумала, да каже:

„Слава тебе, мили Боже,

тебе аз съм благодарна,

че снахица ми доведе,

огъня да доразпалва,

тънки нишки да изприда

и платно да изтъкава,

в бистър вир да го изпира

и на слънце — изсушава!

 

Богу да си благодарен,

синко, за такава милост,

за такава рядка щедрост,

за такава рядка хубост:

вишнев цвят да бе, не щяха

тъй да са зъбите бели;

и вълна да бе, не щяха

тъй да са очите сини;

пиленце да бе, не щеше

толкова да е напета;

и звезда да бе, не щеше

толкова да е блестяща.

 

Хайде, разшири основи,

разкрои прозорци нови,

хубави стени иззидай,

изправи я тази къща,

изкови чардак от слънце

с бели прагове до него,

все за тази хубавица,

за това чудесно цвете,

дето е от род по-знатен

и от по-известни хора!“