Калевала (19) (Фински народен епос)

Деветнадесета руна

Ред дошъл и за ковача,

та пристигнал Илмаринен,

пъргаво прекрачил прага,

леко влязъл в одаята.

 

Седнал, още недоседнал,

медовина му поднесли,

меден сок в голяма чаша,

но ковачът я отблъснал:

„Докато съм здрав и читав,

докато съм още тука,

устни няма да наквася,

глътка няма да отпия,

щом сама не ме покани

чаканата хубавица!“

 

Похьолската господарка

знаела какво да каже:

„Чаканата, тя е скъпа,

тя е най-добра от всички,

с крак в едната си обувка,

втората сега ще сложи,

с теб да тръгне под венчило,

с теб живота си да свърже,

змийска нива щом обърнеш,

змийска угар щом засееш,

без да се препънеш в камък,

без да се в скала заклещиш.

Хийси там е разоравал,

Хемпо гъсто е засявал

с огненото свое рало,

с палешника си железен.

Моят син бе там, отмина,

изорал наполовина.“

 

Станал, скочил Илмаринен,

влезнал в стаята моминска,

че да каже, както казал:

„Щерко на нощта, на мрака!

Спомняш ли си, беше време,

Сампо изковах за тебе,

шарената воденица.

Спомняш ли си как се врече

пред Всевишния, пред Уко,

как пред Него клетва даде

с мен да тръгнеш под венчило,

с мен живота си да свържеш,

мое пиленце да станеш,

мое патенце любимо?

Майка ти сега се дърпа,

гледа как да ме отпрати

змийска нива да обръщам,

змийска угар да засявам.“

 

Северната годеница

казала, че да подскаже:

„Чуй, ковачо Илмаринен,

пръв сред първите ковачи!

Изкови желязно рало

с огнен палешник челичен:

ще обърнеш змийска нива,

ще засееш змийска угар!“

 

Че побързал Илмаринен,

в огъня си жар разжарил,

изковал желязно рало

с огнен палешник челичен

и цървули от желязо,

и навуща от стомана.

Сложил твърдите навуща,

влезнал в тежките цървули,

стегнал ризата желязна

със стоманения пояс,

че нахлузил и железни

петопръсти ръкавици.

Впрегнал кончето желязно,

тръгнал с кончето челично

змийска нива да обръща,

змийска угар да засява.

 

Виели се там змиите,

съскали езици двойни.

На една змия той казал:

„Змийо, твар си ти последна!

Кои ти шийката повдигна,

кой главата ти изправи,

кой устата ти отвори,

че да съскаш отвисоко?

Я се махай, гад, от пътя,

връщай се при буренака,

плъзгай се по камънака,

в черна дупка се напъхай!

Ако пропълзиш до нива,

Уко сам ще те затрие,

ще те смаже с дъжд железен,

с град челичен ще те стъпче!“

 

Влезнал в змийското котило,

разорал той камънака,

с плужника змии посичал,

с палешника — пепелянки,

че се върнал, за да каже:

„Всичко свърших както трябва,

изорах и змийска нива,

сях, посях и змийска угар.

Дай ми, бабо, дъщеря си

за съпруга, за невеста!“

 

Похьолската господарка

казала, че да се чуе:

„Ще ти дам аз дъщеря си

за съпруга, за невеста,

ако стигнеш, ако хванеш

и ми доведеш накрая

единака туонелски,

маналския вълк опасен.

Ходиха на лов мнозина,

но не се завърна никой!“

 

Станал, скочил Илмаринен,

влезнал в стаята моминска,

че да каже, както казал:

„Карат ме сега да хвана

единака туонелски,

маналския вълк опасен.

Ходили на лов мнозина,

но не се завърнал никой.“

 

Северната годеница

казала, да му подскаже:

„Чуй, ковачо Илмаринен,

пръв сред първите ковачи!

Изкови синджир железен,

огнена юзда челична

върху камък над водите,

придошли от три потока,

и ще хванеш единака,

ще го доведеш вълчето.“

 

Че побързал Илмаринен,

в огъня си жар разжарил

върху камък над водите,

придошли от три потока.

Изковал синджир железен,

огнена юзда челична.

 

Сетне дивото подгонил,

както стъпвал, тъй и шепнел:

„Терхенетар, сей, пресявай,

щерко на мъгли, мъглата!

Гъстичка я понатрупвай

върху ловните пътеки,

дивеча си да догоня,

улова си да добия!“

 

Бързо хванал единака,

леко му навил синджира,

здраво стегнал му юздата

да го води през мъглата,

да го доведе, да каже:

„Дай ми, бабо, дъщеря си!

Единакът туонелски,

маналският вълк е тука.“

 

Похьолската господарка

казала, че да се знае:

„Пиленцето ще е твое,

патенцето си ще вземеш,

стига да ми хванеш щука,

малко по-голяма риба,

в туонелските подмоли,

в маналските водни ями,

но — без въдица, без кука,

без рибарска ситна мрежа.

Ходиха на лов мнозина,

но не се завърна никой!“

 

Станал, скочил Илмаринен,

влезнал в стаята моминска,

че да каже, както казал:

„Гледат пак да ме отпратят!

Дават ми сега поръка

дваж по-трудна, триж по-тежка

щука трябвало да хвана,

малко по-голяма риба,

в туонелските подмоли,

в маналските водни ями,

но — без въдица, без кука,

без рибарска ситна мрежа.“

 

Северната годеница

казала, да му подскаже:

„Чуй, ковачо Илмаринен,

пръв сред първите ковачи!

Изкови сокол железен,

огнен керкенез челичен,

той ще хване твойта щука,

твойта по-голяма риба,

в туонелските подмоли,

в маналските водни ями.“

 

Че побързал Илмаринен,

в огъня си жар разжарил,

изковал сокол железен,

огнен керкенез челичен,

с дълги нокти от желязо,

с дълго клюнче от стомана,

с две крила, въздушни лодки,

окрилил той свойта птица,

че се метнал на гърба й,

яхнал я върху гръбнака.

 

Както седнал, тъй и казал

на запърхалата птица:

„Жив да си, соколе, литвай!

Долети, където трябва,

в туонелските подмоли,

в маналските водни ями,

че да хванеш едра щука,

малко по-голяма риба!“

 

Леко полетял соколът,

бързала добрата птица,

че да хване едра щука,

малко по-голяма риба,

в туонелските подмоли,

в маналските водни ями.

Пляскал той с крило вълните,

с друго — облаци посичал,

с нокти ровил дълбините,

с клюн разпорвал висините.

 

Стигнал, долетял соколът.

Илмаринен се огледал,

попогледнал, че да види

търсеното сред водите.

 

Но не щеш ли: водно чудо!

Пръкнало се от водата,

вкопчило се в Илмаринен.

Клюн обърнал и соколът,

с човка злото чудо хванал

и вратлето му прекършил.

Но не щеш ли: водно куче!

Пръкнало се от водата,

вкопчило се в Илмаринен.

Водно куче, едра щука,

малко по-голяма риба:

зъбче, колкото секира,

колкото весло — устенца,

две до три весла — хриленца,

пет до шест весла — опашка,

цялата — до седем лодки.

 

Но и малкото соколче,

огненото керкенезче,

не било чак толкоз малко,

не оставало по-долу:

клюнче, колкото секира,

колкото весло — устенца,

две до три весла — ноктенца,

пет до шест весла — опашка,

цялото — до седем лодки.

Снажна птица връхлетяла

върху рибата голяма,

водно куче, едра щука.

 

Нокти в рибата се впили,

тлъсти тлъстини пробили,

в тлъстините се стопили,

в рибешката мазна тиня.

Че се вдигнал пак соколът,

извисил се пак на воля,

с нокти, колкото извадил

изпод тлъстата си плячка.

 

Вдигнал се, че да ги впие

в едрата си долу плячка.

Впил едните както могъл,

в щучия корем отпуснат,

в хълбока на злото куче.

А пък с другите се вкопчил

в твърдата скала насрещна,

в планината от желязо.

Хваща ли се твърдо с твърдо,

стиска ли се нокът с нокът!

Щуката се поизбила,

стрелнала се под водата,

с тежки рани по корема,

с бели рани по гръбнака,

рани от желязна схватка,

от челичена захапка.

 

Че се вдигнал пак соколът,

извисил се пак на воля,

с нокти, колкото извадил

изпод тлъстата си плячка.

Вдигнал се, че да ги впие

едрата си долу плячка,

тлъстичкото да повдигне,

люспестото да издигне

от подгизналата тиня

до просторите прозрачни.

 

Шеметно забил надолу,

като гръм летял соколът,

ако в щуката се вкопчил,

та извадил водно куче

изпод Туонела тъмна,

изпод Манала отвъдна.

 

Уж море, а само люспи

плавали върху вълните.

Уж небе, а перушина

плавала по висините.

 

С риба в ноктите железни,

водно куче, едра щука,

дъб соколът си намерил,

кацнал върху дъб разлистен.

Както кацнал, тъй разпорил

щуката на две полвинки,

с ноктите си я изкормил,

с клюн главата й откъснал.

 

Илмаринен се разсърдил:

„Лош слуга си ти, соколе,

лош другар си, керкенезе,

цяла щуката аз исках,

не — на две да я разпорваш,

не — на две да я разделяш,

с ноктите да я изкормваш,

с клюн главата да откъсваш!“

 

Понацупил се соколът,

с гняв отлитнал керкенезът,

плеснал той с крило вълната,

с друго — облака посякъл,

че да светне, че да гръмне,

град небесен да изсипе,

лък с дъгата да си свие,

рог на месеца да скърши.

 

Щучата глава отнесъл,

кучата глава поднесъл

в дар на идната си тъща,

Илмаринен проговорил:

„Ей ти стол, че да поседнеш,

да седиш, да се люлееш!“

 

Сетне думата отворил,

думите си да издума:

„Изорах ли змийска нива,

сях, засях ли змийска угар?

Хванах ли ти единака,

вълк доведох ли дотука?

Улових ли едра щука,

малко по-голяма риба,

в туонелските подмоли,

в маналските водни ями?

Дай ми, бабо, дъщеря си

за съпруга, за невеста!“

 

Господарката му рекла:

„Сбъркал си, като разпори

щуката на две полвинки,

като я надлъж разсече,

като я докрай изкорми,

като й отне главата.“

 

Но побързал Илмаринен

на старицата да каже:

„Работа без грешка — няма,

улов без щета — не бива!

Кой от Туонела тъмна,

кой от Манала отвъдна

нещичко е придобивал?

Дай ми, бабо, дъщеря си!“

* * *

Похьолската господарка

проговорила полека:

„Щерката ми е готова,

нагласена, пременена!

Пиленцето си ще вземеш,

патенцето ще е твое,

най-доброто ще отнемеш

от дома ми, Илмаринен,

че съпруга да си имаш,

мила, хубава невеста.“

 

Някакво момче от пода

вдигнало глава, запяло:

„Долетя далечна птица,

закръжи върху дома ни.

Нито е орел от изток,

нито е от запад — ястреб.

Пляска си с крило вълните,

с друго — облаци посича,

с нокти рови дълбините,

с клюн разпорва висините.

Гледа птицата да види,

по-отблизко да разгледа

покрива докрай железен:

«Мъжка ще е тази крепост!

Който тука с клюн почука,

няма никога да влезе.»

 

Гледа птицата да види,

по-отблизко да разгледа

покрива докрай бакърен:

«Женска ще е тази крепост!

Който тука с клюн почука,

малко трудничко ще влезе.»

 

Гледа птицата да види,

по-отблизко да разгледа

покрива докрай конопен:

«Момина е тази крепост!

Който тука с клюн почука,

твърде лесничко ще влезе.»

 

Че и каца на коминче,

че и ляга на матраче,

капандурче да открехне

и прозорче да отвори,

с две пера отвън стената,

с трето — вътре в одаята.

 

Вглежда се соколът — хубост,

гледа керкенезът — прелест,

от момиче — по момиче,

от девойка — по девойка,

тежка, плитката се вее,

цвете в плитката й грее.

 

Че се впил докрай соколът,

че се вкопчил керкенезът

в пиленцето ни чудесно,

в патенцето ни прекрасно,

най-доброто сред добрите

и сред милите — най-мило.

Грабна ни го той, соколът,

керкенезът го отнесе,

впит в снагата му невинна,

вкопчен в крехкото му тяло

с острия си клюн соколов,

с яки керкенезки нокти.“

 

Похьолската господарка

бързала, че да попита:

„Откъде узна, юначе,

кой ти, миличък, подсказа,

че мома е замомила

в бащината си къщурка?

Сребърно ли тя проблесна,

или златно се разпали,

че да светне като слънце,

блесне като месечинка?“

 

Някакво момче от пода,

вдигнало глава, запяло:

„Мене чуй, че да ти кажа

как избраникът намира

пътя си до видна къща,

до желана хубавица:

чул е нещо за баща й,

за голямата му лодка,

чул за майка й по-сетне,

за голямата й пита,

най-накрая чул, че вкъщи

женят мало и голямо.

 

И ухо да не подаваш,

пак от всички ще научиш

где расте мома голяма,

где мома е замомила.

Смелият не чака дума,

дръзкият — добра покана,

сам се вмъква до хамбара,

сам наднича, че да види

где коя е подранила,

где чие коминче пуши,

тъй до къщата е стигнал,

тъй е стигнал до момата,

тъй е гледал, че да види

как сама зърното смила

с камък — глас на кукувица,

с чутурото — глас на гъска,

че със сито — звън от бисер,

шепот от щурци в тревата.

 

Сетне пак оттам е минал,

уж случайно, уж нарочно,

сред тревите да я зърне,

да я види сред цветята

как ги с менците полива,

как ги плиска по стъблата.

 

Че и трети път е минал,

уж случайно, уж нарочно,

че да чуе как тъче тя,

как кросното равно бие,

как совалката се плъзга

като бяла невестулка,

как бърдото й почуква,

сякаш е кълвач в гората,

вътъкът й как подскача

като катеричка жива.“

 

Похьолската господарка

креснала на дъщеря си:

„Чу ли, чу ли, дъще мила!

Казвах ли ти да не скиташ,

да не ходиш по горите,

да не лягаш по тревите,

погледа да не повдигаш,

рамената да не пъчиш,

ниско да не се навеждаш,

тънко кръстче да не чупиш!

 

Цяло лято ти говорих,

ама няма кой да слуша!

Молих ти се и напролет,

казвах ти и по сеитба:

дай прозорче да затворим,

дай капаци да залостим,

че да няма как да видят

любопитните финландци

колко си добра в шетнята,

как си пъргава на стана!“

* * *

Но момченцето от пода,

бебешорът проговорил:

„Вкъщи можеш кон да скриеш

или хубава кобилка,

но не можеш да потулиш

замомила хубавица!

Замък можеш да иззидаш

на една скала в морето,

но и там не ще укриеш

избуялата си щерка!

Замомее ли момата,

вдигне ли се хубавица,

сватовете вече бързат,

както бърза годеникът:

шлем нахлупил, кон пришпорил,

остро копие понесъл.“

* * *

Чул това и Вайнемойнен,

чул го, свел главата ниско,

та си тръгнал да си ходи

с тези думи, с тези мисли:

„Мъка връхлетя старика,

стигна ме беда голяма:

сватовете си пропуснах,

късно ми е да се женя!

Трябва да е саможивец

този, който се изказва

срещу ранната женитба,

срещу ранните дечица!“

 

Тъй си тръгнал Вайнемойнен,

сам усетил, че не бива

бял старик да се сватосва

с бяла хубавица млада.

Нека друг натам заплава,

нека друг весла размахва,

млад съперник нека вземе

младичката годеница!