Калевала (41) (Фински народен епос)

Четиридесет и първа руна

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

пръстите си пораздвижил,

палците си понаплюнчил,

че да седне на скалата

песенна и легендарна,

върху сребърното хълмче

сред горите позлатени.

 

Кантеле той взел в ръцете,

щуча гусла с дявол-струни,

върху скута си я сложил.

Проговорил, че да каже:

„Нека дойде да послуша

който още не е чувал

древните ни, мъдри руни,

родовите ни напеви!“

 

Бликнали чудесни звуци

изпод пръстите на Вайне,

изпод кантеле от рибя

кост и дяволска опашка.

Пръст до пръста се изправял,

звук до звука затрептявал.

 

С радост придошла тъгата,

а с тъгата — веселбата.

Песен, бликнала от песни,

придошла да се отрони

от костта — уста на щука,

от проблесналите зъби,

от петте навити струни —

плитка в дяволска опашка.

 

Пял и свирил Вайнемойнен:

звяр в гората не останал,

бързите четириноги

придошли, че да послушат.

Куцо, скапано и сляпо

придошло, че да ликува.

Белките — от клон на клонче,

с катеричките вървели,

с гущерите — по скалите,

със змиорките — в тревите,

с лосовете — през полята,

с рисовете — през блатата.

 

Вълк от сипея се вдигнал

да отиде, да послуша.

Вдигнала се и стръвница

да отиде, да послуша.

Кър пробягал единакът,

а стръвницата — дъбрава,

но отишли да послушат,

седнали съвсем накрая.

 

Плет преплетен да събориш,

от оградата да паднеш —

на ела ще се покачиш,

на бреза ще се изправиш,

стига да си там, сред всички,

там, сред всички, да ликуваш!

 

Старецът на Тапиола,

неуморният стопанин,

и народът от горите,

и жените, и децата,

всички станали да идат,

всички тръгнали да видят.

Че и горската стопанка,

неуморната старица,

в синкавите си чорапки,

в аленото си коланче,

станала и тя да иде,

тръгнала и тя да види

как на кантеле се свири,

с гусла щуча как се пее.

 

Че и птиците небесни,

милите двукрили птици,

полетели, че да идат,

блъскали криле да видят,

да накацат там, сред всички,

там, сред всички, да ликуват!

 

И орелът, чул в гнездото,

че ще свири финска гусла,

спретнатия дом оставил

и орлетата забравил,

че да види Вайнемойнен

как ще пее, как ще свири.

 

Спуснал се орелът ниско,

сякаш ястреб от небето.

Гъските се разлетели,

лебедите — изпокрили.

Перестото онемяло:

щиглеците се смалили,

чинките се вкаменили,

чучулигите — замрели.

Всичко стихнало да види,

всичко стихнало да чуе

как на кантеле се свири,

с гусла щуча как се пее.

 

Че и щерките небесни,

чудните въздушни деви,

срещнали се там, сред всички,

там, сред всички, да ликуват,

че да извисят дъгата,

седемте й ярки цвята,

под сияния от въздух

и сияния от слънце.

 

Лунната чудесна щерка,

слънчевата дъщеричка,

върху своя стан седяла

и совалката бръмчала

златно да втъче платното,

сребърно да го натрупва

горе, върху небесата,

върху облаците красни.

 

Щуча гусла прозвучала,

чула кантеле, замряла,

бърдото й се смълчало

и совалката поспряла

златни нишки да втъкава

върху сребърна основа.

 

На орляци сред небето

и на орди сред горите,

на пасажи сред водите —

всичко тръгнало да види,

всичко стихнало да чуе

как се пее, как се свири.

 

Щуките се насъбрали,

водни кучета — смълчали.

Сьомгите се появили,

иззад камъка — лакерди,

изпод камъка — пъстърви.

Риби, златни и сребристи,

пъстри и червенооки,

придошли, че да послушат

песните на Вайнемойнен,

чудотворната му гусла.

 

Ахто, царят на морето,

със брадичка от тревичка,

седнал важно над водата

върху лилия разлята.

Чул какво се пее, свири,

Ахто станал, че да каже:

„Виждал съм неща различни,

никога — такова нещо!

Вайнемойнен е чудесен,

песните му са прекрасни!“

 

Патенцата, гъши щерки,

бързали да се приготвят,

пооправяли перцата

и довчесвали косата

с гребенче от чисто злато,

сребърно докрай чесало.

Песента като нахлула,

всяко пате онемяло,

ахнало, че изтървало

сребърното си чесало.

Всички — рошави стояли,

недоспретнати мълчали.

 

И стопанката в блатата,

със косица от тревица,

рипнала, че да погледа,

вдигнала се от водата,

място на брега избрала,

хубаво да се намести,

да полегне, да послуша

песните на Вайнемойнен.

Чудно гуслата звучала,

леко песента се ляла,

поднесла се жената

от бълбукащите звуци,

че подложила ръката

и заспала на тревата.

 

Доблестният Вайнемойнен

пял така — и ден, и втори,

трогнал с песните си всички:

и страхливци, и герои.

Трогнал мало и голямо,

всичките изпоразплакал,

ронили сълзи жените,

хлипали до тях мъжете.

Плакали деца и старци,

невенчани и венчани,

и момчета, и девойки,

и ергени, и вдовици,

бебенцата — в пелените,

поотраслите — на двора,

трогнати от звук, от дума,

трогнати от чудна песен.

 

Развълнуван, Вайнемойнен

своята сълза отронил,

капнала тя от очите,

плъзнала се върху скула,

едра, като боровинка,

като грах, добър за посев,

като на глухар — яйцето,

и на птицата — лицето.

 

Капнала добра сълзица,

че се стекла — по-надолу,

от очите към страните,

че се стекла — по-надолу,

от страните към брадата,

че се стекла — по-надолу,

от брадата към гърдите,

че се стекла — по-надолу,

от гърдите към нозете,

че се стекла — по-надолу,

от нозете към петите,

че се стекла по-надолу,

от петите към земята.

Стичала се тя надолу

по петте широки дрехи,

по шестте колана златни

и по седемте подметки,

и по осемте кожуха.

 

Едрата сълза се стекла,

стекла се и заблестяла

в пясъка край бреговете,

че и сред вълните морски,

в сините води безкрайни,

в ширините необятни.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Няма ли да се намери

между хората по-млади

някой, който да събира,

от земята да повдига,

от морето да извади

бисерите на сълзите?“

 

Младите си замълчали,

старците тогава рекли:

„Няма кой да се намери

между хората по-млади,

че да тръгне да събира,

от земята да повдига,

от морето да извади

бисерите на сълзите!“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Който може да намери

моята сълза пролята,

ще получи тежка шуба,

шарен шал и бяла риза!“

 

Придошла отнейде врана,

Вайнемойнен пак повторил:

„Който може да намери

моята сълза пролята,

ще получи тежка шуба…“

Враната си отлетяла.

 

Придошла отнейде гъска,

дива патица се спряла.

Вайнемойнен пак повторил,

казал на добрата гъска:

„Гъско моя, гъско златна,

дива патицо сребриста!

Който може да намери

моята сълза пролята,

ще получи тежка шуба,

шарен шал и бяла риза!“

 

Патицата отлетяла,

тръгнала, че да събира,

от земята да повдига,

от морето да извади

едрите сълзи пролети,

всичките да ги изсипе

в шепите на Вайнемойнен,

в двете длани на старика.

Променили се сълзите,

скъпоценно заблестели,

ставали и за корона,

и за празник на страната.