Калевала (18) (Фински народен епос)

Осемнадесета руна

Мъдрият стар Вайнемойнен

чудил се, решил накрая:

ще отиде, че да вземе

бялото момиче с плитки,

в Похьола ще я намери,

в Сариола ще я вземе,

нея — похьолската щерка,

северната годеница.

 

Лъснал лодката в червено,

в синьо бордове намазал,

златно — сложил на носа й,

сребърно — по двата края.

Тръгнал той в чудесно утро,

в ден недоизгрял потеглил

с лодка, пусната да пори,

да се носи по вълните,

изкована с яки талпи,

стегната с дъски корави.

 

Върху здравата й мачта

опнати платна плющели,

имало сред тях червени,

както имало и сини.

И се носил той, заплавал

върху новата си лодка,

в сините води безкрайни,

в равнините на морето.

 

Там прошепнал тези думи,

с тези думи проговорил:

„В лодката ми слез, Всевишний,

в платноходката ми, Боже,

че да ми донаждаш сили,

че да ми довръзваш смелост

през водите ветровити,

през вълните закипели!

 

Тласкай, ветре, мойта лодка,

бутай мойта платноходка,

да не блъскам аз с веслата,

да не тегля аз греблата

над водите ветровити,

над вълните закипели!“

* * *

Аники, девойка мила,

щерка на добрия сумрак,

в ранно утро подранила

слънцето да изпревари,

че да изпере прането,

ризките си да изплакне

върху лунната пътека,

върху слънчевата диря

до скалата сред мъглите

в изгрева недозапален.

 

Почнало да се оглежда

ранобудното момиче,

гледало към бреговете,

гледало и към морето:

горе слънцето блестяло,

долу святкали вълните.

Като гледало на изток,

то под слънцето видяло

в Суомела там, където

влива се реката Вайне,

черно нещичко черняло,

синьо нещичко синяло.

 

Пооглеждала го дълго,

че започнала да пита:

„Що за черно се чернее,

що за синьо се синее?

Ако ще е гъше ято,

рой от патици в небето,

нека литне по-високо,

нека стигне висините!

 

Ако ще е риф подводен,

синя канара за сьомги,

нека хлътне по-дълбоко,

нека стигне дълбините!

 

Ако ще е ствол отскубнат,

дънер, някъде отнесен,

нека трепка под водите,

че да святка над вълните!“

 

А пък лодката летяла,

трепкали платната пъстри,

святкали между мъглите

в изгрева недозапален.

Аники, девойка мила,

лодката щом довидяла,

щом платната й съзряла,

казала ей тези думи:

„Таткова ако си лодка,

батковата платноходка,

влез в любимия си залив,

спри в пристанището свое,

с нос към родната си стряха,

с гръб към чуждите морета!

Но ако си чужда лодка,

неизвестна платноходка,

с гръб към пристана прииждай,

с нос към чуждите морета!“

 

Не било то чужда лодка,

както не била и своя:

Вайнемойнен бил доплавал,

котва в заливчето хвърлил.

Както стигнал, заговорил,

хубав разговор подхванал,

първо — с дума, сетне — с друга,

че да стигне и до трета.

 

Аники, девойка мила,

щерка на добрия сумрак,

почнала да го разпитва:

„Що те води, Вайнемойнен,

верен сине на морето,

тук, по бреговете наши?“

 

Вайнемойнен отговорил

на чудесното момиче:

„Тръгнал съм на лов за сьомга

там, където се развъжда,

сред камъша в Туонела,

сред тръстиките високи.“

 

Аники, девойка мила,

бързала да отговори:

„Както лъжеш, тъй и мажеш:

Знам кога хайвер се хвърля!

Често ходеше баща ми,

с лодка плаваше старикът

сьомга да лови в камъша,

сред високите тръстики:

мрежи в лодката лежаха,

тънки сребърни серкмета,

виеха се там въжета,

пръчки, колчета стърчаха,

имаше и стръв различна

за примамки, за капани.

Накъде си, Вайнемойнен,

увантолецо, потеглил?“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Тръгнал съм на лов за гъски

там, където се развъждат,

човките им да догоня,

че за клюна да ги хвана

покрай залива саксонски.“

 

Аники, девойка мила,

бързала да отговори:

„Както лъжеш, тъй и мажеш:

знам кога се гонят гъски!

Често ходеше баща ми,

с лодка плаваше старикът

диви патици да търси

там, където се развъждат,

човките им да догони,

че за клюна да ги хване.

Но стоеше с лък през рамо

и с колчан стрели на кръста,

беше този лък нашарен

с кучета по двата края.

Закъде си, Вайнемойнен,

увантолецо, потеглил?“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Ехо може да ме води,

спомен от жестоки битки,

дето мъж с мъжа се срещат,

кръв до чужда кръв се лее,

кръв до глезени се гази.“

 

Аники, девойка мила,

бързала да отговори:

„Както лъжеш, тъй и мажеш:

Зная как на бой се тръгва!

Влизаше така баща ми

в своите жестоки битки,

дето мъж с мъжа се срещат,

кръв до глезени се гази.

Сто мъже с весла гребяха,

хиляди зад тях стояха,

че и лъкове свистяха,

че и мечове блестяха,

че и копия стърчаха,

че и саби се въртяха.

Закъде си, Вайнемойнен,

увантолецо, потеглил?“

 

Вайнемойнен отговорил

на чудесното момиче:

„Първо се качи при мене

в лодката ми, хубавице,

сетне всичко ще ти кажа,

нищо няма да излъжа!“

 

Аники, девойка мила,

бързала да отговори:

„Вятър в лодката ще седне,

буря там ще се намести,

докато я преобърне,

зян додето я направи,

затова, че много лъжеш,

затова, че много мажеш!

Закъде си, Вайнемойнен,

увантолецо, потеглил?“

 

Вайнемойнен отговорил

на чудесното момиче:

„Е, добре, ще си призная,

в нещичко те поизлъгах,

тръгнах аз да си намеря,

за съпруга да си взема

похьолско момиче младо,

сариолска годеница.

Бързам в краища опасни,

дето се мъже погубват.“

 

Аники, девойка мила,

щерка на добрия сумрак,

както истината чула,

истината без лъжата,

спряла да пере прането,

ризките си да изплаква

върху лунната пътека,

върху слънчевата диря,

вдигнала с ръце полите,

вдигнала ги по-височко,

па се втурнала към къщи,

дъх загубила да бяга,

че да стигне Илмаринен,

своя роден брат, ковача.

 

Чукал, блъскал Илмаринен

с чукове по наковалня,

да скове желязна пейка,

та с бакър да я нагизди,

сам потънал в черни сажди

от главата до петите.

 

Аники, девойка мила,

бързала да проговори:

„Илмаринен, мили братко,

ти си най-добрият майстор!

Искам обеци, но с лодка,

пръстени за два-три пръста,

пет-шест хубави верижки

и чудесна огърлица,

че да ти разкажа всичко,

истината да научиш!“

 

Илмаринен отговорил:

„Ако за добро си тука,

обеци ще имаш с лодка,

пръстени за два-три пръста,

пет-шест хубави верижки

и чудесна огърлица.

Ако е за нещо лошо,

накитите ще накълцам,

в огъня ще ги захвърля,

нищичко да не остане.“

 

Аники, девойка мила,

бързала да проговори:

„Илмаринен, мили братко,

ти ли искаше да вземеш

хубавата похьоланка,

северната годеница?

 

Ти ли чукаше без отдих,

блъскаше по наковалня

цяло лято за подкови,

цяла зима за обкови,

сутрин, вечер за шейната,

че да идеш да си вземеш

хубавата похьоланка,

северната годеница?

 

Дваж по-лесно ще постигне,

триж по-лесно — кандърдиса

тръгналият да догони

тази, дето е обичал,

да я отвлече накрая,

сватовете без да търси!

Ей го, Вайнемойнен плава,

носи се върху вълните,

сините платна се веят

върху лодката червена,

гони Похьола далечна,

Сариола зад мъглите.“

* * *

Натъжил се Илмаринен,

потъмнял мъжът железен,

чук изпуснал от ръцете,

черните клещи — оставил.

 

Проговорил Илмаринен:

„Аники, сестричке моя!

Обеци ще имаш с лодка,

пръстени за два-три пръста,

пет-шест хубави верижки

и чудесна огърлица,

само разпали, насвяткай

банята с чудесна пара,

сухички дърва наслагай,

натроши им ситни съчки!

И луга ще ми потрябва,

та с водата пепелява

хубаво да се изкъпя,

саждите си да отмия,

трупани през цяло лято,

трупани през цяла зима“

 

Аники, девойка мила,

вярна, хубава сестричка,

клони скършени събрала,

бързо банята нагряла,

едър камък нажежила,

объл камък от реката,

лиснала вода над него,

вдигнала се гъста пара.

Клонки от бреза донесла,

сбити в дъхава метличка,

в парата да се разпарват,

дъхаво да се раздъхват.

Взела и луга накрая,

та с водата пепелява

Илмаринен да се къпе,

саждите си да отмие,

трупани през цяло лято,

трупани през цяла зима.

 

А ковачът Илмаринен,

първият ковач, направил

обеци с чудесна лодка,

пръстени за два-три пръста,

пет-шест хубави верижки

и чудесна огърлица,

а към всичкото добавил

и косичник за косите.

„Банята е пълна с пара,

сауната е готова,

брезова метла попарих,

дъхаво да те очаква.

Мий се, колкото си искаш,

плискай се с вода на воля,

чист да станеш като лена

и като снега навънка!“

 

Баш ковачът Илмаринен

бързо в сауната влезнал,

там се къпал до насита,

плискал се с вода на воля,

с брезова метла се тупкал,

хубаво да се изтупка,

чист да стане като лена

и като снега навънка.

Най-накрая той излязъл,

просто — да не го познаеш,

с румените бели бузи,

с руменото бяло тяло.

 

Илмаринен проговорил:

„Аники, сестрице моя!

Дай ми по-красиви дрехи,

извади ми бяла риза,

че да ида както трябва,

както се на сватба ходи!“

 

Аники, девойка мила,

вярна, хубава сестричка,

дрехи по-красиви дала,

дала му и бяла риза,

че да иде както трябва,

както се на сватба ходи,

само с най-добрите дрехи,

с най-добрите панталони.

 

Дала му чорапи меки,

плетени от родна майка,

че да стигнат коленете

и прасците да обвият.

Дълги дала му обувки,

не обувки, а ботуши,

че да могат да покрият

майчините му чорапи.

Дала му и горна дреха

с цвят от черен дроб по-черен,

че да може да покрие

ленената бяла риза.

Дала му и връхна дреха

с топла кожена подплата,

че добре да се прикъта,

хубаво да се обвие.

 

Сетне и кожух му дала,

шуба с копчета, с петлици,

че над всички връхни дрехи

с него да се понаметне,

върху него да пристегне

тъничкия светъл пояс,

изтъкан от чисто злато

върху сребърна основа.

 

Ръкавици тя му дала,

ситно плетени до края,

както носят ги лапландци,

както ги лапландци правят.

 

А за русите му къдри

внесла и калпак накрая,

онзи, с който се е женил

дядото, след туй — баща му.

 

Че се вдигнал Илмаринен,

чистичък и издокаран,

в нови дрехи преоблечен,

новия слуга подгонил:

„Впрягай кончето в шейната,

в писана шейна го впрягай,

в пуста Похьола да ида,

в мрачна Сариола хладна!“

 

А слугата отговорил:

„Шест са кончетата наши,

шест над яслата се гушат,

кой ще наредиш да впрегна?

 

Илмаринен отговорил:

«Най-доброто сред добрите,

него ти впрегни в шейната,

завържи го под хомота,

да му звънкат кукувички,

весели звънчета, птички,

дето и в ярем загнездват

и от игото пропяват,

та момичетата с радост

да ги срещат и прославят!

Меча кожа донеси ми,

на седлото да я сложа,

кожа от тюлен хвърли ми,

коленете да покрия!»

 

Верният слуга се втурнал,

хубаво да послугува,

впрегнал кончето в шейната,

най-доброто сред добрите,

под хомота го завързал,

да му звънкат кукувички,

весели звънчета, птички,

дето и в ярем загнездват

и от игото пропяват,

че донесъл меча кожа

на седлото да я сложи,

кожа от тюлен подхвърлил

колене да се покрият.

 

И ковачът Илмаринен,

първият ковач потеглил,

вдигнал две очи към Уко.

Нему почнал да се моли:

«Изпрати ми сняг небесен,

по земята го натрупай,

че да ми върви шейната,

да се плъзга върху него!»

 

Пратил Уко сняг небесен,

по земята го натрупал,

че да му върви шейната,

да се плъзга върху него.

 

От шейната Илмаринен,

от желязното плъзгало,

промълвил ей тези думи,

с тези думи проговорил:

«Щастие, хвани юздата,

Боже, насочи ме в пътя!

Щастие, юзда не късай,

Боже, поглед не отвръщай!»

 

Илмаринен взел камшика,

нависоко го размятал,

както изплющял камшикът,

тъй и той след него казал:

«Бягай, конче белочело,

пред шейната белобреза!»

 

Хукнал конят път да гони

все по дюните крайбрежни,

все по медните ливади

и по медните горички,

че през сипеи — нагоре,

през жестоки къмънаци,

с морска пяна по копита,

с песъчинки под очите.

 

Ден препускал, сетне — втори,

трети ден така препускал,

а на третия, накрая,

в път догонил Вайнемойнен,

изравнил се вече с него

и така му проговорил:

«Хайде да се споговорим,

да се разберем отрано,

всеки сам ще се сватосва,

всеки сам ще се оправя,

но насила няма никой

с милата да се сближава!»

 

Вайнемойнен отговорил:

«Тъй да бъде, както казваш:

всеки сам ще се сватосва,

всеки сам ще се оправя,

но насила няма никой

с милата да се сближава!

Тя да мисли, да избира,

ние — няма да се сърдим!»

* * *

Продължили те нататък,

всеки под звездата своя:

лодката — върху водите,

а върху снега — шейната.

 

Минало известно време,

време колкото е нужно,

куче лавнало на двора,

та залаяло отново

в пуста Похьола мъглива,

в мрачна Сариола хладна.

Лавналото заскимтяло,

биещото заръмжало,

клекнало върху тревата

и опашка завъртяло.

 

Похьолският старец рекъл:

«Дъще, я излез да видиш

кучето защо залая

и защо след туй замлъкна!»

 

Викнала му дъщерята:

«Имам работа за двама,

и добитък да нахраня,

и да измета обора,

трябва и брашно да смеля,

и добре да го пресея,

а чукалото е тежко,

че и ситото е рядко.»

 

Лавнало отново куче

и отново заръмжало.

Похьолският старец рекъл:

«Бабо, я излез да видиш

кучето защо залая

и защо след туй замлъкна!»

 

Старата стопанка рекла:

«Имам работа за двама,

и да сготвя, че да хапнем,

и съдини да измия,

трябва още да замеся,

фурничката да разпаля,

а нощвичките са тежки,

че и съчките са малко.»

 

Похьолският старец рекъл:

«Има ли жена да смогне

и момиче — да сколаса:

или нещо си доспиват,

или нещо се мотаят,

я излез да видиш, сине!»

 

Но отвърнало момчето:

«Имам работа за двама,

и секира да наточа,

и дървата да нацепя,

трябва съчки да начупя

и подпалки да приготвя,

а пък пънчето е тежко,

че и силица не стига.»

 

Лавнало отново куче

и отново заскимтяло.

Лавналото заскимтяло,

виещото заръмжало,

клекналото сред тревата

пак опашка завъртяло.

 

Похьолският старец рекъл:

«Всуе кучето не лае,

не ръмжи то без причина,

не скимти, когато лае.»

 

И излезнал сам да види,

двора прекосил до края,

през полянката преминал,

понавлезнал и в нивята.

 

Там намерил свойто куче,

то главата си въртяло

ту към залива в морето,

ту към хълма под небето.

Гледал, колкото погледал,

но разбрал, каквото трябва

кучето кого подлайва,

пред кого върти опашка.

Алени платна плющели

все към бисерния залив.

Шарена шейна свистяла

все към хълма медоносен.

 

Похьолският стар стопанин

бързо се завърнал вкъщи,

недовлязъл в одаята,

казал, всичко да разкаже:

«Гости идат отдалече,

чужди хора приближават:

лодка алена се носи

все към бисерния залив,

шарена шейна се плъзга

все по хълма медоносен.»

 

Похьолската господарка

проговорила тогава:

«Кой ги знай — кои са, що са!

Щерко моя, мила дъще,

трябва клонче от офика

в огъня да се подхвърли:

ако кръв червена бликне,

кървава война ни чака;

ако бели капки светнат,

мир и благодат ще има.»

 

Похьолската хубавица,

северната годеница,

взела клонче от офика

в огъня да го подхвърли:

кръв не бликнала червена,

светла капка не блестяла,

мед по клончето потекъл,

мед покапал по листата.

 

Суовако промълвила

от оскъдната постеля:

Мед по клонче потече ли,

мед покапе ли по листи,

чакай, дъще, годежари,

ще посрещаш годеника!“

 

Похьолската господарка

бързо взела дъщеря си,

тръгнали сами да видят,

двора двете прекосили

и полянката пресекли,

че навлезли сред нивята.

Там видели да пристига,

в заливчето да навлиза

алена чудесна лодка,

чудно синя платноходка.

Върху здравата й мачта

шарени платна плющели,

хубав мъж стоял на руля,

силен мъж весла размятал.

Там видели да пристига,

все по хълма да възлиза,

брезова шейна чудесна,

чудно шарена шейничка,

звънкали й кукувички,

весели звънчета, птички,

дето и в ярем загнездват,

и от игото пропяват.

Хубав мъж седял в шейната,

силен мъж камшик развявал.

 

Похьолската господарка

проговорила тогава:

„Тебе са дошли да търсят,

тебе са дошли да искат,

ти ще трябва да отсъдиш,

ти ще трябва да решаваш!

 

Този, който иде с лодка,

с алената платноходка

под платната пъстри, сини —

Вайнемойнен се нарича,

сто богатства той ти носи

в преизпълнената лодка.

 

Този, който иде с конче,

с белобрезова шейница,

бисерен камшик размятал —

Илмаринен се нарича,

с празни две ръце той иде,

всичко да ти обещае.

 

Вкъщи като ги посрещнем,

появи се с медовина,

чашата вземи, подай я,

че да я получи този,

който искаш да те вземе.

Дай я ти на Вайнемойнен,

сто богатства да получиш

от препълнената лодка!“

* * *

Похьолската хубавица

бързала да отговори:

„Майко, дето ме износи,

майко, дето ме отгледа!

Дръж си своите богатства,

аз съкровища не искам,

искам мъж, богат на хубост,

искам мъж, богат на сила!

Колкото и да ме пазиш,

колкото и да ме мислиш,

Илмаринен ще си взема,

ще си избера ковача,

Сампо той ще ми направи,

шарената воденица!“

 

Майката тогава рекла:

„Глупава си като агне!

Илмаринен ако вземеш,

черни ще переш пранета,

черно тяло ще изтриваш,

черни сажди ще отмиваш!“

 

Похьолската хубавица

казала, че да се чуе:

„Вайнемойнен ли да взема,

старчето ли да наглеждам,

че да си умра от скука,

да се вкисна от живота?“

 

Но не щеш ли, Вайнемойнен

стигнал до целта по-рано.

Лодката си той оставил,

платноходката завързал

върху колеца железен

там, на дървения пристан,

че забързал, пръв да стигне,

пръв на прага да застане,

пръв през двора да премине,

пръв да каже от вратата

туй, което си е мислил,

туй, което го вълнува:

„Похьолско дете, не щеш ли

с мен живота си да свържеш,

с мен да ти преминат дните,

с мен до края да си бъдеш?“

 

Похьолската хубавица

пърхала, че да попита:

„Я признай си, Вайнемойнен,

сам ли лодката направи

с тези счупени вретена,

с тези макари разбити?“

 

Мъдрият стар Вайнемойнен

ей така й отговорил:

„Аз направих чудна лодка,

яка, здрава платноходка,

че да издържи на вятър

и да устои на бури,

над вълните да се носи,

по водите да подскача,

както се цветче разтваря,

както се мехур повдига,

както пяната се лее

върху кипналия гребен.“

 

Похьолската хубавица

пак побързала да каже:

„Мъж не искам от морето,

нека си дружи с вълните,

нека бурята го блъска,

нека плава с ветровете!

Няма с теб да се обвързвам

като годеница бяла,

като спътница в живота!

Няма пиленце да стана,

за спане да ти постилам

и възглаве да подлагам!“