Калевала (15) (Фински народен епос)

Петнадесета руна

Майката на Леминкайнен

почнала да се тревожи:

„Где потъна моят Ахти,

чедото добро на мама?

Чакам го, а той не идва,

откога го вече няма!“

 

Тя не знаела, горката,

нямало кой да й каже

где е милото й чедо,

чедото добро на мама,

в борова гора ли скита,

или пущинаци гази,

в морска пяна ли се къпе,

или го влекат талази,

остра сабя ли развърта,

или вече в кръв потъва,

в кръв до глезен, до коляно,

в собствената си кръвчица.

 

Кюлики, невеста млада,

почнала да се увърта

в къщичката на щурака,

в дворчето на веселяка.

Взела четката да гледа,

гребенчето да разглежда,

и по пладне, и надвечер,

докато веднъжка рано,

тъкмо по петляно време,

кръв по четката избила,

кръв по гребена се стекла.

 

Кюлики, невеста млада,

хлипнала и заридала:

„Кауко, моят, е погубен,

изостави ме човекът

в пътищата опустели,

крак човешки невидели:

кръв от четката се стича,

кръв от гребенчето капе!“

 

Майката на Леминкайнен,

четката добре видяла,

гребенчето разпознала,

безутешно заридала:

„Знаех ли, че ще ме стигне

мъка, толкова голяма?

Знаех ли, че ще постигне

участ, толкова жестока,

чедото ми Леминкайнен?

Злото го е сполетяло,

знак за гибелта му има:

кръв от четката се стича,

кръв от гребенчето капе!“

 

Попривдигнала полите,

краищата им широки,

бягала горката майка,

тичала с последни сили:

планините се разтресли,

долините — разлюлели,

спуснали се висините,

вдигнали се дълбините.

 

Спряла в Похьола да пита,

за сина си да разпита

похьолската господарка:

„Казвай моят син къде е,

казвай где и как погуби

милия ми Леминкайнен!“

* * *

Похьолската господарка

Лухи казала тогава:

„Кой да дойде, че да каже

где се е затрил сина ти?

Настаних го на шейната,

впрегнах най-доброто конче,

може лед да е нагазил,

в ледено море — потънал,

може вълк да го е стигнал,

меча паст да е заситил!“

 

„Лъжеш! — казала жената,

майката на Леминкайнен. —

Няма вълк за Леминкайнен,

няма мечка за момчето:

с пръст поваля той вълчето,

с двата пръста — цяла мечка.

Казвай, докато е време,

всичко разкажи за него,

че ще ти почупя Сампо,

шарената воденица!“

 

Лухи казала тогава:

„До насита го нахраних,

напоих го до насита,

докато носа му клюмна,

настаних го в яка лодка

праговете да премине,

но не знам къде е кривнал,

как е тънал, та потънал

в праговете на потока,

в бездните на водопада.“

 

„Лъжеш! — казала жената,

майката на Леминкайнен.

— Хайде, истината чака

край да сложиш на лъжата,

где е, казвай, Леминкайнен,

калевалецът — къде е,

премълчиш ли — смърт те чака,

страшна смърт, а не заплаха!“

 

Похьолската господарка:

„Тъй да е! Сега ще кажа:

пратих го за лос вълшебен,

чудния елен да хване;

пратих го и за жребеца,

чудния жребец да впрегне;

и за лебеда го пратих,

чудна птица да простреля.

Но не знам какво се случи,

злото, то ли го настигна,

или нещо го забави,

та не идва да си вземе

обещаната невеста,

хубавата моя щерка.“

 

Търсила добрата майка

своя малък син изгубен.

Както сред блата — вълчица,

както сред гора — стръвница,

както сред води — видрица,

както сред пръстта — къртица,

както сред цветя — осица,

както сред треви — зайчица.

Всеки камък бил обърнат,

всяка съчка — натрошена,

всяко клонче — отстранено,

всяка диря — проверена.

 

Търсила добрата майка

своя малък син изгубен.

Питала докрай гората,

питала докрай тревата.

Борчетата прошептели,

дъбовете прошумели:

„Малко ли си имам грижи,

че и твоите да нося!

Времената са оскъдни,

дните стават все по-трудни,

все по-ситно ни нарязват,

все по-дребно ни посичат,

на парчета ни подреждат,

чак тогава ни изгарят.“

 

Търсила добрата майка

своя малък син изгубен.

Път разпитвала, пътеки,

друмища и коловози:

„Хей, пътечко извисена,

виждала ли си сина ми,

ябълката моя златна,

сребърната ми тояжка?“

 

Мъдър, пътят отговорил,

преповторили пътечки:

„Малко ли си имам грижи,

че и твоите да нося!

Времената са оскъдни,

дните стават все по-трудни,

кучета ме препикават,

конници по мен минават,

тъпчат ме ботуши чужди,

чужди впиват се копита.“

 

Търсила добрата майка

своя малък син изгубен.

Стигнала до месечина,

че и нея да попита:

„Златна моя месечинке,

виждала ли си сина ми,

ябълката моя златна,

сребърната ми тояжка?“

 

С разум тази месечинка

отговорила тогава:

„Малко ли си имам грижи,

че и твоите да нося!

Времената са оскъдни,

дните стават все по-трудни,

сам-самичка в мрака бродя,

светя, докато студувам,

гладна в зимата осъмвам,

жадна в лятото замръквам.“

 

Търсила добрата майка

своя малък син изгубен.

Стигнала до ясно слънце,

че и него да попита:

„Я кажи ми, ясно слънце,

виждало ли си сина ми,

ябълката моя златна,

сребърната ми тояжка?“

 

Всичко слънцето видяло,

верен отговор й дало:

„Бедният ти син загина,

младото момче изчезна

в тъмните води туонски,

в Манала, в света отвъден,

извъртя се с водопада,

а потокът го отнесе

в царството на Туонела,

в мрачното отвъдно царство.“

* * *

Майката на Леминкайнен

безутешно заридала.

С плач отишла при ковача,

казала му: „Илмаринен,

зная, не ковеш от днеска,

и дойдох да те помоля:

грапа изкови желязна,

вила с по-големи зъбци,

направи я с дълга дръжка,

а накрая — по-широка!“

 

Илмаринен, баш ковачът,

на молбата й откликнал,

грапа изковал желязна

вила с по-големи зъбци,

с дълга дръжка я направил,

а накрая — по-широка.

 

Майката на Леминкайнен

с грапа влязла в Туонела,

с вила — в Манала отвъдна.

Пътем слънцето видяла,

казала му: „Ясно слънце,

божа светлина небесна!

Първо: дай лъха си топъл,

второ: дай го дваж по-топъл,

трето: дай го триж по-топъл:

мъртвото да се раздвижи,

Манала да се пробуди,

да се вдигне Туонела!“

 

Слънцето, творба на Бога,

дар вълшебен на Твореца,

слязло до елхово връхче,

кацнало върху брезичка,

с лъх по-топъл заблестяло,

с дваж по-топъл засияло,

с триж по-топъл запламтяло:

мъртвото да се раздвижи,

Манала да се пробуди,

да се вдигне Туонела,

старите бастун да хванат,

младите — дебела пръчка.

Гряло там каквото гряло,

пекло там каквото пекло,

па се върнало накрая

слънцето на свойто място.

 

Майката на Леминкайнен

здраво хванала греблото,

че сина си да извади

от гърмящи водопади,

от потоци разлюляни,

от води без дъх, без пяна.

 

От дълбоко — в по-дълбоко

газила тя през водите,

стигали й те до кръста,

че до гърлото — с вълните.

 

Дваж прегазила реките,

триж — потоците до края,

връщала се пак да търси,

търсеното — да намери.

Първо ризата извлякла

с тежка мъка на сърцето,

сетне — пояса, калпака,

шарените му чорапи.

Плакала и над калпака,

и над пъстрите чорапи.

 

Шарила и по-нататък,

крачила през дълбините,

първо — пряко да ги мине,

сетне — и по ширините,

че отново да се върне,

да загребе, че да вдигне

тежък сноп за лека грапа,

едър сноп за малка вила.

 

Не било то сноп, да кажеш,

бил самият Леминкайнен,

щуравият, веселякът,

пак прииждал от водите,

хванат за ръка, за палец,

за пета или за пръстче.

 

Щуравият Леминкайнен,

Калевият син излизал,

хванат от зъбец на грапа,

вдигнат от гребло на вила.

На парченца той прииждал,

малки или по-големи,

тук — парченце изоставил,

там — дъха си ненамерил.

 

Грохнала горката майка,

с плач започнала да пита:

„Няма ли човек да станеш,

няма ли да се пробудиш?“

 

Врана думите й чула,

гарван гракнал, проговорил

„Свърши неговата вече,

вече за човек не става:

щуката му взе очите,

а пъстървата — душата.

Остави го на Туони,

захвърли го в Туонела,

с цацата води да пори

и за кита да говори!“

 

Не захвърлила сина си

майката на Леминкайнен.

Спуснала желязна грапа,

спуснала желязна вила

в тъмната река туонска,

в злите маналски потоци.

Хванала ръка, главица,

прешлените на гръбнака,

все на ситно раздробени,

все на едро разпилени.

Тъй от всичко тя събрала

щуравия Леминкайнен.

 

Почнала да го подрежда:

мускул с мускул, кост с костица,

вена с вена, жила с жила

и частица със частица.

Вена с вена тя съшила,

жила с жила нагласила.

Почнала да им се моли,

нежно да ги уговаря:

„Сунетар, Богиньо мила,

щедра майко на живота!

Тънки вени си изпрела,

яки жили си навила

на вълшебните вретена,

на чудесните чекръци.

Обърни се и към мене,

наведи се да помогнеш,

трябва ми кълбо от вени,

гранче от навити жили,

че да свържа вена с вена,

жила с жила да зашия,

страшни рани да закърпя,

разпокъсани парчета!

Ако смисъл недовиждаш,

има си Небесна щерка,

с медна лодка тя ще слезе,

с лодка от бакър ще дойде.

Слез при мен Небесна щерко,

слез, Дете на висините,

върху вени да поплаваш,

между жили да изплаваш,

мускул с мускула да стегнеш,

кост с костицата да свържеш!

Слагай вените на място,

жилите където трябва,

вените, уста в устата,

жилите, очи в очите,

та и кръв по тях да бликне,

а и сила да приижда!

Тънката игла е нужна,

нужен е конецът свилен:

тънката игла ще боцка,

свиленото ще тропосва,

тъй се вените спояват,

тъй се жилите притягат!

 

Ако смисъл недовиждаш,

има си Пастир небесен,

той с конете си ще слезе,

с буйните жребци ще дойде,

с бялата шейна ще мине

върху мускули и кости,

върху вени, върху жили,

върху туй, що няма сили,

за да свърже кост и мускул,

вена с жила да завърже,

златно тялото да блесне,

сребърно да забълбука!

 

Кожа, дето се е свлякла,

нека в нова да порасне.

Вена, дето изтънява,

нека в нова да се врасне.

Кръв, която остарява,

нека в нова да се влее.

Кост, която е сломена,

нека в нова оживее.

Мускул, който е порязан,

нека в нов да се раздвижи.

Нека жив човек, погазен,

в нов човек да оцелее.

Мускул да се хване с мускул,

вена да се хване с вена.“

 

Част с частица досъбрала,

част с частица доспоила,

майката на Леминкайнен

чудо сторила, магия.

 

Жив задишал Леминкайнен,

всичко му било на място

подредено, съспоено.

Но не искал да говори.

 

Питала добрата майка,

нужда имала жената:

„Откъде мехлем да взема,

медни капки да намеря,

слабичкия да намажа,

немощния да съвзема,

думата си да продума,

словото си да изкаже?

 

Малка, весела пчеличке,

чуй, кралице на цветята!

Мед иди да ми потърсиш,

златни капки да намериш

в Метсола покрай горите,

в Тапиола сред цветята,

сладък мед от цветна чашка,

бистър като светла капка,

мед, добър за всяка рана,

цяр, добър за всяка болка!“

 

Че отлитнала пчелата,

блеснали крилцата медни

все към Метсола далечна,

все към Тапиола пъстра.

Бързом бързала пчелата

мед да сбира, цяр да носи.

Минало известно време,

време колкото е нужно,

и пчелата зажужала,

отдалече долетяла

с мед, добър за всяка рана,

с цяр, добър за всяка болка.

 

Майката на Леминкайнен

бързала меда да вземе,

слабичкия да намаже,

немощния да съвземе,

но не чула нито дума,

нито нещо той да каже.

 

Молила добрата майка:

„Малка, весела пчеличке,

по-далечен път те чака,

път зад деветте морета,

остров има сред вълните,

има там поляна медна,

там е царството на Тури,

къщичката на Палвойнен!

Мед оттам е мед вълшебен,

благодатен, чародеен,

не мехлем — балсам за всичко,

лек за мускули и кости.

Събери каквото можеш,

донеси каквото имаш,

тъмна рана да намажа,

остра болка да утихне!“

 

Че отлитнала пчелата,

блеснали крилцата медни,

трепкали, че да достигнат

чак зад деветте морета.

Ден летяла, сетне втори,

а на третия, накрая,

неотдъхнала в тревите,

непочинала в цветята,

стигнала до онзи остров,

до поляната му медна,

покрай водопада огнен,

покрай пламналата бездна.

 

В цветни чашки мед събрала,

не мехлем — балсам за всичко,

дето се в котле преваря

и в тиганчета препича,

в малки, дъхави котлета

и в тиганчета цвърчащи.

Бързом бързала пчелата

мед да сбира, цяр да носи.

Минало известно време,

време колкото е нужно,

и пчелата зажужала,

отдалече долетяла

с осем капчици в търбуха,

с девет капки по крилата:

мед, добър за всяка рана,

цяр, добър за всяка болка.

 

Майката на Леминкайнен

с мед намазала сина си,

мазала го девет пъти,

правила му осем смазки,

но напразно — нямал сила

този мед, че да помогне.

 

Проговорила накрая,

казала добрата майка:

„Малка, весела пчеличке,

трети път ще те помоля

да отидеш по-далече,

чак зад небесата звездни,

зад деветото, там има

мед, добър за всяка рана,

цяр, добър за всяка болка!

Сътворил го е Творецът,

леко с него да лекува

своите деца болнави,

своите чеда ранени.

Мед оттам е мед вълшебен,

благодатен, чародеен.

Там хоботчето забивай,

там коремчето наливай,

че да доспася сина си!“

 

Рекла малката пчеличка,

проговорила накрая:

„Как ще стигна тъй далече,

слабичка съм, че да стигна!“

 

„Ти литни, сама да видиш

месеца как ще загърбиш,

слънцето как ще достигнеш

в пътя си между звездите!

Ден е нужен, че да стъпиш

върху месеца в небето;

втори ден, че да догониш

звездната кола небесна;

трети ден, че да оставиш

седмозвездието ярко;

а оттам — не е далече,

близко е оттам да стигнеш

дворовете на Твореца

и убежището свято!“

 

Че отлитнала пчелата,

блеснали крилцата медни,

трепкали, че да достигнат

чак зад деветте небета.

Гръбче дала тя на месец,

сянка хвърлила на слънце,

гонила, че да догони

звездната кола небесна,

влязла в двора на Твореца,

там, в убежището свято.

Там мехлемът бил приготвен,

там направен бил балсамът,

кипнал той в котлета златни,

бухнал в сребърни тигани,

в малки, дъхави котлета

и в тиганчета цвърчащи.

Денем се медът събирал,

нощем се варил балсамът.

 

Бързом бързала пчелата

мед да сбира, цяр да носи.

Минало известно време,

време колкото е нужно,

и пчелата зажужала,

отдалече долетяла

с двеста капчици в търбуха,

с триста капки по крилата;

мед, добър за всяка рана,

цяр, добър за всяка болка.

 

Майката на Леминкайнен

близнала с език медеца,

искала да го усети,

искала да го опита.

„Ето го, каквото търсих,

ето го, каквото чаках,

туй, с което Бог лекува,

Бог полага върху рана!“

 

Трила майката, добрата,

своя син, потънал в рани,

трила кости потрошени,

трила мускули стопени,

горе трила, долу трила,

че да стигне до сърцето

и така да проговори,

и съвсем това да каже:

„Хайде, синко, събуди се,

с дългия си сън прости се,

крачката ти над бедата

ще е крачка на съдбата!“

* * *

Тъй човекът се пробудил,

с дългия си сън простил се,

жив прекрачил през бедата,

че на майка си да каже:

„Дълго спах и спах дълбоко,

сладка дрямка ме налегна,

сладки сънища сънувах,

но отспах си, отпочинах.“

Майката на Леминкайнен

казала, че да се чуе:

„Дълго би поспал, подремал,

още щеше да сънуваш

без добричката ти майка,

дето те роди, отгледа!

 

Я кажи ми, синко сладък,

прошепни ми на ухото:

кой те в Манала изпрати,

кой те бутна в Туонела?“

 

Щуравият Леминкайнен

казал, майка му да знае:

„Слепият овчар самотен,

с мокрия калпак на чело,

той ме в Манала изпрати,

той ме бутна в Туонела.

Той змията зла извади

като пръчка от водата,

той в сърцето ми я прати,

без да зная как лекуват

раната от змийско зъбче,

от поплъзнала отрова.“

 

Казала добрата майка:

„Виждаш ли, момче безумно,

хвалиш се, че всичко знаеш,

че лапландците надвиваш,

а не знаеш змийска рана,

зла отрова да лекуваш!

Всичко почва от водата,

бъкат змийските отрови

от глави на ледни гъски

и от лястовичи мозък.

Там и Сюетар е плюла,

слюнката си е раздула,

че вълни да я разнасят

и в мехури да бълбука,

бурята да я люлее,

слънцето да я огрее,

пяната да я изхвърля

с прилива по бреговете.“

 

Майката на Леминкайнен

в люлка сякаш залюляла

будното си вече чедо,

хубаво и целеничко,

че да стане дваж по-мило,

триж по-весело да бъде!

Питала го: „Оздравя ли?“

Питала го: „Поумня ли?“

 

Леминкайнен отговорил:

„Дните си вгорчих до края,

още ме боли сърцето,

още мислите ми шарят

по онази севернячка,

по онази похьоланка,

дето северната баба

хич не ще да ми я дава,

ако лебеда не хвана,

водната чудесна птица,

дето плава в Туонела,

в Манала, в света отвъден!“

 

Майката на Леминкайнен

недорекла, а отсекла:

„Нека лебедът си плава,

водната чудесна птица,

сред водите в Туонела,

в Манала, в света отвъден!

Ти сега ще тръгнеш с мене,

с твоята рождена майка!

Сам благослови съдбата,

Бога, който ти помогна,

Той събуди твоите сили,

Той в живота те възвърна,

Той от Манала те върна,

от отвъдна Туонела!

Малко щях сама да сторя,

нищо нямаше да мога

без ръката на Твореца

и без Неговата помощ!“

 

Щуравият Леминкайнен

тръгнал право за дома си,

тръгнал с майка си, добрата,

с побелялата старица.

 

А сега — да го оставим

Кауко, Ахти, Леминкайнен,

докато му дойде време!

Друга песен да запеем,

друга приказка да кажем,

с други пътища и хора.