Джули Гарууд
Съкровището (7)

Глава 6

Бродик запристъпва напред и с всяка негова крачка, от разклатените плочи, с които бе покрит пода, се вдигаха облаци прах. Джилиън не помръдна от мястото си.

За радост на Джилиън, когато беше само на няколко стъпки от нея, той спря, скръсти ръце зад гърба си, като я заоглежда безочливо, плъзгайки погледа си от върха на главата й до краката й и обратно. Той не бързаше, наслаждавайки се на гледката, и след като приключи с наглия си оглед, той заби поглед в очите й, и я зачака да проговори.

Тя се бе подготвила за този момент и бе изрепетирала точно какво ще му каже. Щеше да започне като му се представи, тъй като така бе редно и после щеше да го попита за името му. Той щеше да й каже, че е Бродик, но тя нямаше да му повярва, докато не й докажете самоличността си, отговаряйки на няколко въпроса, които бе намислила още преди време, малък тест, всъщност, за да разбере дали й казва истината.

Да, щеше разумно да му зададе въпросите си, и смяташе да започне веднага щом се поуспокои. Начина, по който я гледаше този мъж, бе безобразен и й бе трудно да задържи дори една рационална мисъл.

Търпението му се изпари бързо.

— Ти ли си жената, която твърди, че е моя булка?

От гнева в гласа му, цялото й лице пламна. Усети как се изчервява от неудобство.

— Да, аз съм.

Той бе изненадан от откровеността й.

— Защо?

— Излъгах.

— Това е повече от очевидно.

— Обикновено не…

— Обикновено какво? — попита той, чудейки се защо е толкова изнервена. Позата му бе отпусната, ръцете му бяха скръстени зад гърба и бе дал меча си на Дилън, преди да влезе. Със сигурност знаеше, че няма да я нарани.

— Обикновено не лъжа — обясни тя, раздразнена, задето не можеше да си спомни за какво говореха. Като се вгледа в брадичката му успя да се концентрира. Погледа му бе прекалено напрегнат, за да го издържи дълго. — Не сте стар — избъбри тя мислите си и се усмихна. — Казаха ми, че сте стар… — прошепна — … и с бяла коса.

След това се засмя и убеди Бродик, че напълно е изгубила ума си.

— Вероятно трябва да започна отначало. Името ми е лейди Джилиън и наистина съжалявам, че излъгах, но да заявя, че съм ваша булка, бе единствения начин, който измислих, за да ви накарам да изминете едно толкова голямо разстояние.

Той сви рамене.

— Разстоянието не е чак толкова голямо.

— Не е ли? — попита тя изненадана. — За бога, тогава защо ви отне толкова време да дойдете до тук? Чакаме в тази църква от ужасно дълго време.

— Ние? — попита той тихо.

— Да, ние — отвърна тя. — Братята Хатауей — двамата мъже отвън — и аз, ви чакаме от доста време.

— Защо бяхте сигурна, че ще дойда?

— От любопитство — отвърна тя. — И бях права, нали? Точно заради това дойдохте.

Бегла усмивка омекоти изражението му.

— Да — съгласи се той. — Исках да се срещна с жената, която смее да твърди подобно нещо.

— Вие сте Бродик… искам да кажа, леърд Бродик, нали така?

— Да, аз съм.

Лицето й се отпусна от облекчение. По дяволите, беше красива. Пратеникът не бе излъгал за външността й, помисли си Бродик. Ако не друго, то поне Хенли е разбрал красотата й.

— Щях да ви изпитам, за да разбера дали наистина сте Бродик, но само един поглед към вас ме убеди. Казаха ми, че с поглед можете да разцепите стеблото на дърво и по начина, по който ми се мръщите, вярвам, че наистина бихте могъл. Доста сте заплашителен, но вече си го знаете, нали така?

Той предпочете да не реагира на думите й.

— Какво искате от мен?

— Искам… не, нуждая се — поправи се тя — от помощта ви. Имам много ценно съкровище при себе си и ми трябва помощ, за да го отведа у дома.

— Няма ли някой в Англия, който да може да свърши това?

— Сложно е, леърд.

— Започнете от самото начало — предложи той, изненадан, че е склонен да удължи тази среща. Гласът й му допадаше, той бе мек, лиричен, и все пак леко дрезгав и чувствен, чувствен като самата жена. Бродик продължаваше да прикрива мислите си и по тази причина бе сигурен, че тя няма ни най-малка представа какъв ефект има върху него. Прекрасното й ухание го разсейваше. Наложи му се да се бори с нуждата да се приближи до нея.

— Това ще ви каже всичко, което имате нужда да знаете — каза тя и бавно измъкна кинжала иззад гърба си и му го подаде да го види.

Той реагира със светкавична бързина. Преди да успее да разбере какво е намислил, той измъкна кинжала от ръката й, хвана ранената й ръка и я дръпна към себе си. Извисявайки се над нея, той попита заплашително:

— От къде взе това?

— Ще ви обясня — проплака тя. — Но моля ви, пуснете ме. Наранявате ме.

Сълзите в очите й, му показаха, че не го лъже. Бродик веднага я пусна и отстъпи крачка назад.

— Обяснявайте — нареди той.

— Взех камата назаем — каза тя и след като се обърна извика: — Алек, би ли дошъл, ако обичаш.

Бродик никога не е бил толкова близо до загубата на хладнокръвието си. Когато момчето на Мейтланд излезе и се втурна към него, мъжът почувства как краката му се подкосяват и как сърцето му сякаш заседна в гърлото. Беше прекалено зашеметен, за да каже каквото и да е било, и в следващия миг Алек се хвърли в ръцете му. Ръцете на Бродик трепереха, докато ги обвиваше около момченцето и го притискаше към гърдите си.

Детето обви малките си ръчички около тила на защитника си и го прегърна силно.

— Знаех си, че ще дойдеш. Казах на Джилиън, че ще ни помогнеш.

— Добре ли си, Алек? — попита той и гласа му трепереше от емоциите, които го владееха. Той погледна Джилиън и в погледа му се четеше същият въпрос, но тя погледна към Алек с мека, майчинска усмивка.

— Отговори му, Алек — подкани го тя.

Детето се облегна на ръцете на Бродик и кимна.

— Много съм добре, чичо. Дамата се грижеше много добре за мен. Даваше ми храната си, когато бях гладен, а нямаше достатъчно и за двама ни. И знаеш ли какво? Не позволи на никой да ме нарани, нито дори на мъжа, който искаше да ме набие.

Бродик гледаше към Джилиън, докато Алек бърбореше, но кимна, когато момчето завърши обяснението си.

— Ти ще ми кажеш какво точно се е случило — каза той на Джилиън. Не бе въпрос, а нареждане.

— Да — съгласи се тя. — Ще ви разкажа всичко.

— Чичо, знаеш ли какво?

Бродик погледна Алек.

— Не, какво?

— Не се удавих.

Бродик все още бе прекалено разтърсен, че да се засмее на нелепото заявление.

— Виждам, че не си — отвърна той сухо.

— Но вие мислихте, че съм, нали? Казах на Джилиън, че няма да повярваш, защото си упорит, но ти повярва ли?

— Не, не повярвах, че си се удавил.

Алек обърна гръб на Бродик, за да погледне към Джилиън.

— Казах ти — похвали се той и отново насочи вниманието си към чичо си. — Сложиха ме в чувал за жито и доста се изплаших.

— Кой те е сложил в чувал? — попита той, опитвайки се да прикрие гнева в гласа си, за да не изплаши детето.

— Мъжете, които ме откраднаха. Може би дори малко плаках — прошепна, сякаш изповядваше ужасен грях. — Не бях смел, чичо, но знаеш ли какво? Джилиън каза, че съм бил смел.

— Кои са мъжете, които са те сложили в чувал?

Гневът му разтревожи момчето и то погледна надолу, докато отговаряше.

— Не знам. Не видях лицата им.

— Алек, той не е ядосан на теб. Защо не отидеш да събереш вещите ни, докато аз поговоря насаме с чичо ти.

Бродик нежно пусна Алек и се загледа след него, докато тичаше към другия край на църквата.

— Ще ми помогнете ли да го заведа при родителите му? — попита тя.

Той се обърна към нея.

— Аз ще се погрижа да се прибере у дома.

— Аз също — настоя тя. — Обещах на Алек и смятам да спазя думата си, освен това трябва да говоря с баща му. Въпросът не търпи отлагане. Освен това — добави тя, — аз ви вярвам, леърд Бюканън, но нямам доверие на никой друг. Казаха ми, че с вас яздят още осем мъже, така ли е?

— Да.

— Искам да видя всеки от тях, преди да позволим на Алек да излезе навън.

— Искате да ги видите? — попита той объркан и ядосан от искането й. — Те са Бюканън — добави той. — И само това имате нужда да знаете.

Алек дотича до тях, точно когато Джилиън казваше:

— Въпреки това, първо искам да ги видя.

— Знаеш ли защо, чичо?

Бродик погледна към малкото момче.

— Защо?

— Тя видя предателя — каза детето, искайки първо то да обясни за случилото се. — Аз бях заспал, но Джилиън го видя много добре. Тя ми каза. Накара ни да се крием доста време, само за да го видим. Той е планинец — добави то.

— О, Алек, нали се разбрахме да не казваш на никой…

— Забравих — прекъсна я то. — Но Бродик няма да каже на никой, дори и да го попитат.

— Мъжът, който видях, вероятно вече е на път към планините — каза тя. — Не знам колко време ще остане в Англия, но не искам да поемам никакъв риск. По-добре да внимаваме.

— И вие искате да видите воините ми, само за да се уверите, че никой от тях не е мъжа, който сте видяла? — попита той, излагайки фактите. Изведнъж младата жена се почувства толкова изтощена, че й се наложи да поседне и със сигурност не бе в настроение да бъде дипломатична, затова отговори така, че да задоволи леърда.

— Да, точно това искам да направя, леърд Бюканън.

— Казахте ми, че ми се доверявате.

— Да — съгласи се тя, и бързо уточни: — Но само защото трябва да се доверя на някого, а вие сте защитника на Алек, но няма да се доверя на никой друг. Алек ми каза, че трима планинци са го отвлекли по време на фестивала, но може да има още замесени, които са планирали отвличането, както виждате, Алек все още е в опасност и аз ще продължа да го защитавам, докато не се прибере у дома.

Преди да успее да й отговори, навън се чу шум, който привлече вниманието им.

— Трябва веднага да тръгваме — обяви той. — Мъжете ми стават нетърпеливи и е само въпрос на време Макдоналд да съберат повече воини и да се върнат.

— Воювате ли с Макдоналд? — попита Алек.

— Досега не — отвърна Бродик. — Но вече явно сме във война.

— Защо? — попита Джилиън, разтревожена от половинчатия отговор, който мъжът даде на Алек. — Воинът на Макдоналд, с който се срещнах, бе приятен млад джентълмен и очевидно е бил мъж на честта, тъй като спази обещанието си и ви предаде съобщението ми.

Бродик кимна.

— Да, казва се Хенли и наистина ми предаде съобщението ви, но преди това е отишъл при леърда си и възбудил любопитството на целия им клан.

— И те дойдоха тук, за да се бият с вас? — попита тя, опитвайки се да разбере.

Той се ухили.

— Не, момиче, те дойдоха тук, за да те откраднат, а това както виждаш е обида, която не мога да позволя.

Тя беше зашеметена.

— Да ме откраднат ли? — учуди се тя. — Защо, за бога, биха искали да направя такова нещо.

Той поклати глава, защото не смяташе да обсъжда темата точно сега.

— Колкото и да ми се иска да убия няколко Макдоналд, ще трябва да почакам, докато отведа теб и Алек при Мейтланд. Тръгваме веднага.

Алек се опита да хукне към врата, но Джилиън го хвана за ръката и го принуди да застане зад нея.

— Ще чакаш, докато се убедя, че е безопасно да излезеш навън.

— Но аз не искам да чакам.

— А аз не искам да чувам възражения, млади момко. Ще правиш това, което ти казвам. Разбра ли ме?

Алек погледна за помощ към Бродик.

— Постоянно й казвам, че татко е леърд, и че не е редно да ми говори така през цялото време, но тя не иска да ме чуе. Въобще не се страхува от татко. Може би ти ще й кажеш.

Бродик скри веселието си.

— Какво да й кажа.

— Да ме остави да правя каквото си искам.

— Дамата ти мисли само доброто, Алек.

— Но кажи й за татко — помоли се то.

Бродик склони.

— Иън Мейтланд е един от най-могъщите мъже в планините — каза той. — Много се страхуват от гнева му.

Тя се усмихна сладко.

— Така ли?

— Много хора внимават как говорят на сина му.

Алек кимаше доволен, когато Джилиън погледна към него.

— По-загрижена съм за това да те опазя жив, отколкото да спечеля одобрението на баща ти, като те глезя и те изложа на опасност.

— Дай да ти видя ръката — нареди Бродик.

Тя премигна.

— Защо? — Той не й отговори, нито изчака съдействието й, а хвана ръката й и вдигна ръката до лакътя й. Тънка превръзка покриваше кожата й, но начина по който бе подута ръката и по зачервената китка, си личеше, че раната се е инфектирала.

— Как се случи това?

Алек се притисна до нея.

— Ще ме издадеш ли? — попита той разтревожен.

Бродик се престори, че не е чул думите на момчето. Вече знаеше отговора. По някакъв начин Алек бе виновен за нараняването на Джилиън и по-късно, когато с момчето останеха насаме, той щеше да изкопчи цялата информация от него. Сега трябваше да махне превръзката и да остави раната да подиша.

Джилиън и момчето бяха видимо изтощени. И двамата имаха тъмни кръгове под очите си. Лицето й беше зачервено и Бродик бе сигурен, че тя има треска. Знаеше, че ако не се погрижи скоро за нея, живота й ще бъде в опасност.

— Не е важно как съм се наранила, леърд.

— Ще ме наричаш Бродик — каза той.

— Както желаеш — отвърна тя, учудена защо гласа му стана по-мек и защо гримасата напусна лицето му.

Преди да осъзнае какво е намислил, той хвана брадичката й и обърна лицето й така, че да види белезите по бузата и скулата й.

— Как получи тези наранявания?

— Един мъж я удари с юмрука си — веднага се обади Алек, благодарен, че чичо му вече не гледа ръката на Джилиън. Срамуваше се, задето я поряза, и се надяваше чичо му никога да не узнае.

— И, чичо Бродик, знаеш ли какво? — попита то.

Бродик се намръщи към Джилиън, когато попита:

— Какво?

— Гърбът й е целия на черни и сини петна. Беше подут и може би все още е.

— Алек мълчи.

— Но това е истината. Видях синините, когато излезе от езерото.

— По онова време трябваше да си заспал — каза тя, преди да отблъсне ръката на Бродик от лицето си. — Може ли да видя воините?

— Да — отвърна той.

Тя възнамеряваше да остави Алек вътре, докато излезе и види мъжете, но Бродик имаше друга идея. Той изсвири силно и остро, карайки Алек да се изкиска и да закрие ушите си с ръце. Вратата се отвори широко и вътре нахълтаха осем воина. Джилиън забеляза, че на всеки от тях му се наложи да се наведе, за да влезе в църквата. Нима всички Бюканън бяха гиганти?

В мига, в който врата се отвори, тя избута Алек зад гърба си, опитвайки се да го защити, което наистина беше смешно, имайки предвид очевидните размери и сила на воините, които се наредиха пред нея. Бродик забеляза как тя скри детето и се опита да не се обижда от начина, по който тя обиждаше и него и воините му. Макар да бяха безмилостни към враговете си, никой от воините на Бюканън не би вдигнал ръка срещу жена или дете. Всеки, който живееше в планините, знаеше това, но Джилиън бе от Англия и затова той извини поведението й, тъй като тя не ги познаваше.

Дилън подаде меча на своя леърд, като пристъпи напред, и Бродик прибра оръжието на мястото му, усмихвайки се на зашеметените изражения на воините си. Очевидно бяха запленени от красотата на дамата, защото не можеха да откъснат поглед от нея.

Веселието му бързо се превърна в раздразнение, когато осъзна, че не му допада да се захласват така по Джилиън. Беше едно нещо да я погледнат и друго да им потекат лигите по нея. Никога ли досега не са виждали красива жена?

Алек надникна иззад Джилиън, видя Дилън и му помаха. Командирът залитна стъпка назад и се блъсна в Робърт, който бе застанал плътно зад гърба му.

Джилиън огледа всички мъже по отделно, докато Бродик наблюдаваше нея.

— Вече убедена ли си? — попита той спокойно, след като тя свърши с огледа.

— Да, убедена съм.

— Хлапето дето се крие зад полите й, да не би да е Мейтланд? — попита Дилън, който все още не се възстановил от шока. — Кълна се в Господ прилича ми на Алек Мейтланд.

Алек веднага изтича при Дилън и се засмя весело, когато воинът го вдигна над главата си.

— Тя ме накара да се скрия. Не исках, но тя ме накара.

— Помислихме, че си се удавил, момче — прошепна Лиъм и гласа му бе дрезгав като сухи листа.

Дилън свали надолу Алек и го постави на раменете си. Детето веднага се хвана за тила на мъжа и се наведе, за да погледне останалите.

— Не се удавих — обяви то.

Осемте воина наобиколиха Алек, но няколко все още поглеждаха към Джилиън. Бродик направи крачка към нея и се намръщи неодобрително към Лиъм и Робърт, двамата които я гледаха най-много, за да им покаже, че не е доволен от поведението им.

— Земите на Мейтланд далече ли са?

— Не — отговори той. — Робърт вземи багажа им и го закачи зад седлото си — нареди той, като хвана Джилиън за ръка и я поведе към вратата. — Алек ще язди с теб, Дилън — добави той и като мина покрай Робърт попита: — Никога ли преди не си виждал красива жена?

— Не и толкова красива като тази — отвърна Робърт.

Дилън дръпна Алек настрани и смело пристъпи напред, препречвайки пътят на своя леърд.

— Няма ли да ни представиш на булката си, леърд.

— Тя е лейди Джилиън — каза той. След това й изреди имената на воините, но ги изрече толкова бързо и с толкова гневен глас, че тя успя да разбере само едно или две.

Джилиън се канеше да направи реверанс, но Бродик все още държеше ръката й, затова кимна с глава.

— Удоволствие е да се запозная с вас — каза тя бавно, говорейки на келтски за пръв път, откакто се срещна с Бродик, и реши, че се е справила добре, тъй като всички й се усмихнаха. Дали се усмихваха задето е усвоила добре езика им, или й се присмиваха задето не го е научила и се е провалила позорно?

Думите й станаха много по-несигурни, защото изгуби увереността си, като продължи:

— И искам да благодаря на всички ви задето ще ми помогнете да върнем Алек при родителите му.

Беше много щастлива, след като всички кимнаха.

Робърт пристъпи напред.

— Ти неговата булка ли си? — попита той без предисловия.

— Не — отвърна тя бързо.

— Но си заявила, че си негова булка — напомни й Аарон.

Тя се усмихна.

— Да, направих го, но виждате ли просто исках да възбудя любопитството на леърда ви, за да дойдете тук.

— Заявлението си е заявление — каза Лиъм. Останалите веднага се съгласиха.

— Какво значи това? — попита тя, разтревожена.

Дилън се усмихна.

— Това значи, момиче, че ти си неговата булка.

— Но аз излъгах — възрази тя, объркана от думите му. На лицето й бе изписано, че не разбира и все пак воините се държаха така, сякаш са озадачени.

— Казала сте, че е така, значи е така — каза един воин.

Тя си спомни, че името му бе Стефан.

— Сега не е времето за тази дискусия — обяви Бродик. Той тръгна навън, дърпайки Джилиън след себе си, и дори не обърна внимание на двамата англичани, стоящи на стъпалата. Конете бяха завързани на близките дървета.

— Ще яздиш с мен — каза й Бродик.

Тя се откъсна от него.

— Трябва да се сбогувам с приятелите си. — Преди да успее да я спре, тя хукна към Уолдо и Хенри. Двамата мъже наведоха глави и се усмихнаха, когато тя им заговори. Бродик не можеше да каже за какво говорят, но по лицата на мъжете можеше да каже, че са доволни.

Когато видя, че тя хвана ръцете им, се върна до нея.

— Изгубихме достатъчно време.

Тя го игнорира.

— Леърд искам да се запознаеш с Уолдо и Хенри Хатауей — каза тя. — Ако тези смели мъже не ни бяха помогнали, с Алек нямаше да стигнем дотук.

Той не проговори, но кимна с глава към братята.

— Уолдо, моля те, върни конят, който заех — помоли тя.

— Но вие откраднахте коня, милейди — обади се Хенри.

— Не — възрази тя. — Просто го заех без позволение. И моля ви, обещайте ми, че ще се скриете на някое сигурно място, докато всичко това приключи. Ако той разбере, че сте ни помогнали, ще ви убие.

— Да, милейди — каза Уолдо, — знаем на какво е способно черното му сърце и двамата ще се скрием, докато не се завърнете. Нека Господ ви закриля по време на мисията ви.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Вече за втори път ми помагате и спасявате живота ми.

— Изминахме дълъг път заедно — каза Уолдо. — Беше толкова малко момиченце, когато се срещнахме за пръв път. Тогава не говореше.

— Помня това, което милата ми приятелка Лис ми каза. Дошли сте и сте предложили да ни придружите в онзи черен ден. И сега отново ми помогнахте. Ще ви бъда вечно задължена и не знам как бих могла да ви се отблагодаря.

— За нас беше чест да ти помогнем — каза Хенри.

Бродик я хвана за ръката и я дръпна към себе си, за да пусне ръцете на братята.

— Трябва веднага да тръгваме — нареди той, макар този път гласа му да не бе толкова рязък.

— Да — съгласи се тя.

Обърна се, забеляза Алек в ръцете на Дилън, затова махна на братята Хатауей да изчакат. Отблъсна ръката на Бродик и забърза през поляната.

— Алек, искаш ли да благодариш на Уолдо и Хенри, задето ни помогнаха.

Детето поклати глава.

— Не, не искам — каза то. — Те са англичани и не трябва да им благодаря. Планинците не харесват англичаните — добави то арогантно.

Тя се постара да не показва колко е ядосана.

— Дилън, би ли ме оставил за малко насаме с Алек.

Веднага щом Алек стъпи на земята, тя го хвана за ръка и го завлече към дърветата. После се наведе и започна да му шепне нещо на ухо, докато детето се дърпаше в опит да избяга.

Дилън се обърна към Бродик.

— Какво прави тя? — попита той.

Бродик се усмихна.

— Напомня на момчето добрите обноски — отговори той. Погледна към двамата братя и въздъхна. — Явно и на мен трябва да ми бъдат напомнени.

Преди Дилън да поиска обяснени за странните му думи, неговият леърд се насочи към Уолдо и Хенри. Мъжете очевидно бяха изплашени, защото и двамата започнаха да отстъпват, докато не им нареди да спрат.

Дилън не можеше да чуе какво им казва Бродик, докато извади инкрустираният с бижута кортик^[1] от ботуша си и го подаде на Уолдо. Изуменото изражение, което се появи на лицето на англичанина, беше напълно еднакво с това, което се появи на лицето на Дилън. Той гледаше как Уолдо се опитва да откаже подаръка, но Бродик беше непреклонен.

Джилиън също забеляза случващото се и се усмихна, докато продължаваше да поучава Алек.

Миг по късно, умишлено ходейки едва-едва, Алек се завлече през поляната, за да говори с англичаните. Джилиън го побутна по гърба да върви по-бързо.

Алек сведе брадичка и я опря на гърдите си, когато застана до Бродик и заговори към Уолдо и Хенри.

— Аз ви благодаря и на двамата, задето се грижехте за мен — каза той.

— И? — подкани го Джилиън.

— И задето ни помогнахте, макар да не бяхте длъжни.

Раздразнена, тя каза:

— Алек иска да каже, че съжалява, задето ви създаде главоболия, Уолдо и Хенри. Освен това, знае, че двамата изложихте живота си на риск заради нас. Нали така, Алек?

Детето кимна и после хвана ръката на Джилиън, докато гледаха как братята си тръгват.

— Правилно ли го казах?

— Да, справи се много добре.

Дилън вдигна Алек на коня си и се обърна към леърда си.

— Тя каза ли ти какво се е случило и как са се срещнали с Алек?

Бродик яхна жребеца си, преди да отговори:

— Не, не ми е казала нищо, но ще го направи. Бъди търпелив, Дилън. Точно сега най-важното е да отдалечим нея и момчето от Макдоналд. Веднъж, щом ги отведем на безопасно място и не трябва да се грижа за воините ми, ще й поискам обяснение. Кажи на Лиъм да поеме лидерството — заповяда той. — Тръгваме към колибата на Кевин Дръмънд преди да се насочим на север. Робърт да язди най-отзад, за да ни пази гърбовете.

— Дръмънд е на няколко часа път от тук — каза Дилън. — Слънцето ще залезе, преди да стигнем до там.

— Знам къде живее мъжа — отвърна му леърдът. — Но жената на Кевин е запозната с лековете, а някой трябва да се погрижи за ръката на Джилиън.

Джилиън стоеше в края на поляната, трепереше от студ и търпеливо чакаше мъжете да спрат да я обсъждат. Беше очевидно, че говореха за нея, защото и двамата й се мръщеха, докато говореха. Лятното слънце грееше лицето й, но на нея й ставаше все по-студено с всяка изминала минута. Всеки мускул в тялото й, крещеше от болка. Знаеше, че не е само заради побоя, който преживя, но, Господи, не беше време да се разболява точно сега. Нужни й бяха всяка минута от всеки час до началото на пролетния фестивал, за да открие сестра си. О, всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Не трябваше да лъже Алфорд като му каза, че безценната кутия на крал Джон е при сестра й. Как щеше да открие нещо, което стотици воини, кръстосвали страната цели петнадесет години, не са успели да намерят?

Дали Кристин все още я пази при себе си? Очевидно Алфорд смяташе така и Джилиън бе засилила убежденията му, защото в онзи миг Алек бе в голяма опасност. В сърцето си знаеше, че кутията е завинаги загубена, и сега имаше чувството, че бързо затъва в тресавище, от което нямаше измъкване.

Имаше частичен план. Веднъж щом отведеше Алек в дома му, щеше да помоли баща му да я отведе в земите на Макферсън, където се смяташе, че живее Кристин. „Но после какво?“, зачуди се тя. Умът й бе пълен с въпроси, чийто отговори може би никой не знаеше, и се помоли да успее да ги сортира след известно време, когато се почувстваше по-добре.

Разтърквайки ръце, за да прогони тръпките, тя си наложи да мисли за настоящето. Бродик подкара жребеца си към нея. Дори не намали хода на коня, когато се приближи. Наведе се настрани и почти без никакви усилия обви ръка около кръста й и я издърпа в скута си.

Тя нагласи полата си така, че да покрива коленете й, и се опита да седне така, че гърба й да не се докосва до гърдите му, но Бродик не й позволи да задържи тази дистанция. Той стегна хватката си и я притисна към себе си.

Истината бе, че му бе благодарна за топлината, а мъжкото му ухание сякаш я обгръщаше. Той миришеше на гора. Искаше й се да затвори очи и да поспи няколко минути, може би дори да си представи, че целият този кошмар е свършил. Но не смееше да се залъгва с глупави фантазии, защото се налагаше да наглежда Алек.

Тя обърна поглед от ръката на Бродик и погледна лицето му. Той наистина бе доста красив, помисли си тя, забравяйки за миг какво искаше да му каже. Беше чувала историите за викингите, които са скитали из Англия преди векове, и си помисли, че Бродик със сигурност им бе потомък, тъй като изглеждаше точно така, както си преставаше, че изглеждат викингите. Костната му структура бе доста по-различна от на останалите, с високите скули и леко скандинавката брадичка. Тази мисъл я отведе до друга. Алек й бе казал, че Бродик не е женен, но дали леърда имаше любима, която го чака у дома?

— Има ли нещо нередно, момиче?

— Може ли Алек да язди с нас? Ще му направим място.

— Не.

Тя изчака цяла минута той да й обясни отказа си и чак тогава осъзна, че мъжа не възнамерява да каже нищо повече. Маниерите му бяха под всякаква критика, но тя се опита да не се обижда. Чичо й Морган, често й казваше, че планинците са различна порода мъже и танцуваха по тяхната си така наречена странна мелодия, затова тя предположи, че Бродик не иска да бъде груб. Държанието му просто бе част от самия него.

Тя се облегна на него и се опита да се отпусне, но все по-често поглеждаше назад, за да се увери, че Алек е добре.

— Почти стигнахме — каза Бродик. — Ще си изкривиш врата, ако продължиш да се извръщаш назад. Алек е добре — настоя той. — Дилън няма да позволи да му се случи нещо лошо. — Казвайки това, той притисна главата й до рамото си. — Почивай — нареди той.

И тя направи точно това.