Джули Гарууд
Съкровището (22)

Глава 21

Нищо никога не бе лесно. След дълъг и изтощителен разговор с Брисбейн и Отис, Джилиън бе крайно изтощена от цялата информация, с която я заляха. Тя бяха сладки, мили и много упорити старчета. Макар нито един от двамата не би си признал, много скоро тя осъзна, че дори да знаят къде е Кристин, те няма да й кажат, докато не говорят със сестра й. Джилиън се опита да бъде търпелива и скоро търпението й бе възнаградено, когато Отис се изпусна, че Кристин наистина живее на земята на Макферсън. Сърцето на младата жена се разтуптя от щастие и тя се опита да измоли от тях да й кажат всичко, но те отказаха.

Джилиън бе толкова сигурна, че щом Кристин научи, че сестра й е тук, ще дотича веднага, че се съгласи старейшините първо да поговорят с нея. Тя започна да им се моли да отидат веднага при Кристин, обяснявайки им, че времето изтича и скоро ще трябва да се върне в Англия. Но не им каза причината.

Чувствайки се раздразнена и изнервена след разговора със старейшините, Джилиън искаше да остане за няколко минути насаме, затова реши да се разходи по каменната пътека минаваща покрай всички колибки в земите на Рамзи. Когато стигна до върха на хълма, тя намери сенчесто местенце под едно дърво и седна на земята. Разпери полите си по меката трева и затвори очи, опитвайки се да прочисти ума си, оставяйки лекият бриз да милва лицето й. Когато отново отвори очи, тя се огледа наоколо. Земите на Рамзи бяха много красиви… и мирни. Под нея хората от клана се занимаваха с ежедневните си задължения. Воините остреха оръжията си, други мъже подготвяха инструментите си, за скорошната беритба. Жените стояха на входа на домовете си и си приказваха, като от време на време поглеждаха печащият се хляб, а децата им тичаха около тях, шумно играейки си с голям гладък камък и пръчка.

За един кратък миг и тя се чувстваше в мир със себе си, мислейки си колко спокойна е сцената пред очите й. Скоро обаче мира напусна мислите й. Започна да се чуди как ли ще реагира Кристин, когато я види. Молеше се сестра й да я помни.

Лис й бе разказвала десетки забавни истории, в които участвали и двете. Тя й ги разказваше отново и отново, за да не може Джилиън да забрави сестра си. Кристин не е имала никой, който да й напомня, но въпреки това Джилиън се надяваше, че тъй като сестра й е по-голяма, няма да я е забравила.

Женски вик я изтръгна от мислите й и Джилиън се обърна, виждайки млада жена с разрошена коса да тича по пътеката. Веждите й бяха намръщени притеснено и много скоро Джилиън разбра причината за това. Зад нея тичаше огромен, страховито изглеждащ мъж с непоколебим поглед в очите си. Щом се приближиха, тя забеляза, че е по-скоро момче, отколкото зрял мъж.

— Казах ти да ме оставиш, Стюард, и държа на думата си. Ако не спреш да ме притискаш…

Тя млъкна в мига щом зърна Джилиън. Почти мигновено тя се усмихна и забърза напред към неочакваната си спасителка. Стюард спря, отстъпи крачка назад и се заслуша.

— Добър ден, милейди.

— Добър ден и на вас.

— Името ми е Бриджит — каза тя и направи реверанс. — Не ставайте — добави тя. — Вие сте дамата от Англия, нали?

— Да — отвърна тя. — Името ми е Джилиън.

— Търсих ви навсякъде — каза тя. — Надявах се, че няма да сте заета, и че бихте отговорили на няколко от въпросите ми за Англия. Много съм любопитна за хората, които живеят там.

Джилиън бе приятно изненадана.

— С радост ще отговоря на въпросите ви, макар че трябва да ви призная, вие сте първият човек тук, който се интересува от страната ми. Това значи ли, че харесвате англичаните?

— Не знам дали ги харесвам или не — отвърна засмяно жената. — Чувала съм ужасяващи истории за англичаните, затова съм решена сама да узная дали са истина или не. Мъжете тук обичат да преувеличават.

— Уверявам ви, че няма да ви разкажа нищо, което не е самата истина. Англичаните са добри мъже и жени и аз съм горда, че съм една от тях.

— Много благородно от ваша страна да защитавате родината си.

— Не съм благородна, а просто честна. Разкажи ми някоя от историите и ще те убедя, че са лъжи.

— Ако историите наистина са толкова преувеличени, може да променя мнението си и някой ден да поискам да посетя Англия, а не мога да си представя, че моя леърд ще ми позволи да го направя. Страната ви, толкова красива, колкото нашата ли е?

— О, да — отвърна Джилиън. — Различна е… но е много красива.

Друг воин застана до Стюард и впери поглед в Бриджит и Джилиън. Той също бе младеж, висок и слаб, с лунички по лицето. Джилиън си помисли, че е много грубо от тяхна страна да подслушват разговора им, и възнамеряваше да ги изгони, но Бриджит не им обръщаше никакво внимание, затова и тя ги игнорира.

— Майка ми, ми е разказвала, че в Англия мъжете трябват да бият съпругите си всяка събота вечер, за да може жените да изкупят греховете си, преди неделната църковна служба — каза Бриджит.

Лъжата толкова изуми Джилиън, че тя избухна в смях.

— Това не е истина. Съпрузите в Англия са мили и грижовни и никога не биха наранили жените си. Или поне повечето не биха го направили — поправи се тя. — Не са по-различни от мъжете, които живеят тук. Те имат същите ценности и искат същите неща за семействата си, както мъжете тук.

— Подозирах, че това е лъжа — призна Бриджит. — Предполагам, че и следващата история, която са ми казвали, е лъжа.

— Какво са ти казвали?

— Че светият отец е наложил забрана над Англия.

Раменете на Джилиън се сведоха.

— Всъщност това е истина. Папата има разногласия с крал Джон. Но много скоро ще ги решат.

— Не това чух аз — отвърна Бриджит.

— А какво си чула?

— Че Джон ще бъде отлъчен от църквата.

Джилиън направи знак за кръст с ръка, заради думите на Бриджит.

— Моля се на Бог да не стане — прошепна тя. — Кралят ми има достатъчно проблеми, заради бунта на бароните.

— Кралят ви сам си е виновен.

— Но все пак ми е крал — спокойно напомни тя на Бриджит. — И мой дълг е да му бъда лоялна.

Бриджит се замисли върху това за момент.

— Да, и аз ще съм лоялна на своя леърд, докато не направи нещо, с което да предаде вярата ми в него. Може ли да седна при теб? Току-що пренесох багажа си в замъка и съм изтощена. Освен това, имам още хиляда въпроса и обещавам нито един не се отнася за краля ви, защото виждам, че тази тема ти е неудобна.

— Разбира се, седни до мен — каза Джилиън. Тогава забеляза, че Стюард върви към Бриджит. Другият млад мъж побърза да го последва.

— О, боже, разбойниците пристигат.

Точно когато Джилиън се изправи, Стюард стигна до тях, приведе се и прегърна Бриджит през талията. Тя изписка и се опита да го отблъсне.

— Пусни ме, Стюард.

— Чу я какво ти каза — извика Джилиън повелително, притичвайки се на помощ. — Веднага я пусни.

Стюард й се ухили.

— Това е само между мен и Бриджит. Просто искам да я целуна, след това ще я оставя. Може да си открадна целувка и от вас. В очите ми сте толкова хубава, колкото и тя.

— Ще се махнеш ли от мен? Миришеш на мокро куче — промърмори Бриджит.

Младият мъж, който бе последвал Стюард, пристъпи напред.

— Ти вече си хвана една жена. Другата е за мен — похвали се той. — Аз ще си открадна целувка от нея.

Стюард изкрещя от болка, пусна Бриджит и тя отскочи назад. Мъжът погледна към ръката си и изкрещя.

— Ухапа ме. Ти малка…

Тя се завъртя към него с ръце на кръста си.

— Малка какво?

— Кучка — промърмори той.

Шокирана от обидата, Джилиън притисна с ръка гърлото си, но Бриджит сякаш не забеляза и не се обиди от думите му. Поклащайки глава, тя каза:

— Ако не беше толкова малко, глупаво момченце, веднага щях да кажа за това на леърда, Стюард. Сега се махай и ме остави насаме. Досаден си.

— Ти си жена за всеки мъж — каза той.

— Не съм — възкликна тя.

— Видях те да си принасяш дрехите нагоре по хълма. Майка ти най-после те изхвърли от дома си, нали? Не си омъжена и това значи, че си жена за всеки. А аз не съм момче — намръщи се той. — И смятам да ти го докажа. Ще си получа целувката с твоето позволение или без него.

— Тогава и аз също ще получа целувка — похвали се другия воин, макар Джилиън да забеляза, че момчето преглъщаше нервно и постоянно поглеждаше през рамо, очевидно тревожейки се, да не ги види някой.

— Това момченце се казва Донал — каза Бриджит. — Той е млад и невеж също като Стюард. — Тя се наведе към Джилиън и прошепна: — Страх ли те е? Ако те е страх ще повикам помощ.

— Не ме е страх, обаче съм раздразнена. Някой трябва да научи тези момчета как да се държат.

Бриджит се ухили.

— Какво ще кажеш да ги бутнем надолу по хълма?

Планът й бе скандален и много забавен, а Джилиън притежаваше достатъчно спортен хъс, че да опита. Тя последва примера на Бриджит и заотстъпва назад, докато и двете се озоваха на ръба на склона. Донал и Стюард, ухилени като лунатици, побързаха да ги последват.

Примамвайки ги с пръст, Бриджит ги повика да приближат.

— Прави каквото правя и аз — прошепна тя на Джилиън, после нареди на Стюард да затвори очи и да се обърне с гръб към нея, обещавайки му, че ще го награди.

Нетърпеливи да получат наградата, двете момчета бързо се обърнаха.

— Спрете да надничате — нареди тя. — Затворете си очите.

— Готов ли си? — Джилиън попита Донал. Той закима възхитен, миг преди тя силно да го блъсне напред. Бриджит бутна Стюард по същия начин. Донал полетя надолу, но Стюард се оказа много по-пъргав. Изсумтявайки победоносно той издърпа крака си назад, за да запази равновесие и се завъртя, за да погледне как приятелят му се търкаля надолу по хълма. Бриджит и Джилиън се възползваха от невниманието му. Вдигнаха полите си, и с крак го бутнаха напред.

За нещастие, докато го правиха, Бриджит изгуби равновесие. Преди да успее да спре и тя се затъркаля по хълма. Докато падаше полите й се заплетоха в един трилистник. Джилиън, искайки да й помогне, хукна след нея, но се спъна в полите си и след миг се оказа върху Бриджит.

И двете бяха покрити с трева, пръст и листа, но никоя от тях не бе наранена. Момичетата се смееха толкова силно, че привлякоха вниманието на воините, които спряха да тренират, за да ги погледат. Те опитаха да се успокоят, но като се изправиха и видяха, че Донал и Стюард бягат, гледката ги развесели толкова много, че след миг отново се кискаха истерично.

Бриджит изтри сълзите от лицето си.

— Казах ти, че са глупави.

— Да, каза — съгласи се Джилиън и се изправи на крака. Чу се звук от раздиране на плат погледна надолу и забеляза как левият ръкав на роклята й, увисва на кръста й. И отново се разсмя.

— И аз ли изглеждам толкова ужасно, колкото ти? — попита я Бриджит.

— На главата си имаш повече листа, отколкото коса.

— Спри — помоли я Бриджит. — Не мога да се смея повече. Корема ме заболя.

Джилиън хвана ръката на Бриджит и я издърпа да стане на крака. Новата й приятелка бе няколко сантиметра по-висока от нея и й се наложи да погледне нагоре, за да вижда лицето й, докато вървяха надолу по хълма.

— Накуцваш — отбеляза Бриджит. — Да не си се наранила.

Джилиън отново започна да се смее.

— Изгубих си едната обувка.

Бриджит я откри и й я подаде. Точно когато Джилиън се наведе, за да се обуе, Бриджит сграбчи ръката й и прошепна.

— Милостиви боже, не гледай.

— Какво да не гледам? — попита тя и присвивайки очи заради ярката слънчева светлина, тя погледна надолу към воините.

— Един от воините на Бюканън ни наблюдава. О, небеса, това май е командирът им. Започна да се качва нагоре по хълма. Не гледай — прошепна тя, когато Джилиън се опита да се обърне. — Дали е видял какво направихме?

Джилиън се отдръпна от Бриджит и се обърна, за да погледне.

— О, това е Дилън — каза тя. — Ела, ще те представя. Той е много мил.

Бриджит направи крачка назад.

— Не искам да се запознавам с него. Той е Бюканън.

— Да, такъв е.

— Ами те просто не могат да бъдат мили. Никой от тях — добави тя, кимайки. — Ти си от Англия, затова няма как да знаеш…

— Да знам какво?

— Те са… безпощадни.

Джилиън се усмихна.

— Така ли?

— Казвам ти истината — настоя Бриджит. — Всички знаят колко са брутални. Как да не бъдат. Следват примера на леърда си, а леърд Бродик Бюканън е най-страховитият мъж на света. Познавам жени, които са се разплаквали, само защото леърд Бюканън ги е погледнал.

Джилиън се разсмя отново.

— Това е абсурдно.

— Истина е — възрази Бриджит. — Бях в залата, за да говоря с моя леърд и той беше там.

— И накара ли те да се разплачеш?

— Не, разбира се, че не. Аз не съм ревла, като някои жени наоколо. Но ще ти кажа едно. Не посмях да го погледна в очите.

— Заклевам ти се, той не е безпощаден.

Бриджит погали ръката на Джилиън и я изгледа така, сякаш я съжаляваше, че е толкова наивна. После погледна към хълма.

— О, боже, не си тръгва. Сигурно ни чака.

Джилиън хвана Бриджит за ръката, задърпа я напред, напълно забравила, че държи обувката в ръката си.

— Обещавам ти, много ще харесаш Дилън.

Бриджит изсумтя.

— Съмнявам се. Джилиън, чуй ме. След като ще ставаме приятелки, искам да ти дам един съвет за Бюканън и най-вече за техния леърд. Той няма да те убие, но ще те изплаши до смърт.

— Не се плаша толкова лесно.

— И аз — каза тя. — Но ти просто не можеш да ме разбереш. Приеми съвета ми и стой далече от него.

— Това ще е доста трудно.

— Защо?

— Аз съм сгодена за него.

Бриджит щеше да се просне на земята, ако Джилиън не я държеше здраво за ръката. Бриджит изписка, но след миг отново се разсмя.

— За секунда си помислих, че говориш сериозно. Всички хора в Англия ли имат толкова странно чувство за хумор?

— Истина е — настоя Джилиън. — И ще ти го докажа.

— Как?

— Ще попитам Дилън, командира на Бродик. Той ще ти каже.

— Ти си луда.

— Искаш ли да чуеш още нещо, което със сигурност ще те шокира?

— Разбира се.

— Аз обичам Бродик.

Очите на Бриджит се разшириха.

— Влюбена си в леърд Бюканън? Сигурна ли си, че не го бъркаш с някой друг? Всички жени са влюбени в Рамзи. Никой не обича Бродик — обясни тя.

— Не обичам Рамзи. Харесвам го — отвърна тя. — Но Бродик…

Бриджит я прекъсна.

— Не може наистина да знаеш в какво…

— Се забърквам? — Джилиън изненада Бриджит като довърши изречението й. — Странно, но отец Лаган ми каза точно това. Знам какво правя. Ако успея да завърша… задачата… която имам в Англия, ще се върна тук и ще се омъжа за Бродик.

Бриджит продължи да се смее. Напълно отказваше да повярва, че Джилиън говори сериозно, толкова нелепо звучеше, че някой доброволно би се обвързал с този мъж.

Спориха през цялото време, докато се изкачваха по хълма. Бриджит настояваше да минат по друг път, за да заобиколят Дилън, но Джилиън не й позволи. Накара я да застане лице в лице с командира.

Дилън наистина изглеждаше малко страховито с леко разкрачените с крака и ръцете скръстени на гърдите му. Той погледна и двете, изглеждайки доста ядосан, но Джилиън го познаваше по-добре.

— Добър ден, Дилън — каза тя. — Искам да се запознаеш с приятелката ми Бриджит. Бриджит, този впечатляващ воин е Дилън, командир на воините на Бюканън.

Бриджит пребледня. Тя сведе глава и каза:

— Удоволствие е да се запозная с вас, сър.

Дилън не каза и дума, но леко наклони глава настрани. Джилиън сметна, че арогантността му е възхитителна.

— Лейди Джилиън, какво се е случило с вас?

— Не си видял мъжете…

Бриджит я сръга с лакът в ребрата.

Дилън се намръщи.

— Какви мъже? — поиска да узнае той.

Тя се обърна към Бриджит. Приятелката й пристъпи напред и отговори:

— Мъжете на полето. Видяхме ги.

— А ти? — попита Джилиън.

— Какво аз, милейди?

— Не видя ли мъжете… имам предвид мъжете на полето — промърмори тя, опитвайки се да го гледа в очите.

— Разбира се, че ги видях — отвърна той. — И сега ги виждам. Питах ви…

— Но това правихме — намеси се Бриджит.

— Да — съгласи се Джилиън и закима ентусиазирано. От косата й се посипаха сухи листа и едно от тях падна пред лицето й, карайки я да се засмее. — Гледахме воините.

— Няма да ми кажете какво се е случило, нали? — попита той.

Лека руменина зачерви бузите й и Дилън се постара да не забелязва колко е красива. Тя бе жената на неговия леърд и той не биваше да мисли за нищо друго, освен за това как да я защитава. И освен това по някакъв начин бе горд, че Бродик е съумял да плени една толкова красива жена.

— Не, няма да ти кажа.

— Но ще кажеш на Бродик, нали?

— Не, не мисля да му казвам.

— Обзалагам се, че ще го направиш.

— Дамите не залагат — заяви тя, преди да смени темата на разговора. — Дилън, искам да те помоля нещо.

— Ще направя всичко, което поискате от мен — отвърна той, отново започвайки да се обръща към нея на „вие“.

— Казах на Бриджит, че съм сгодена за Бродик, но тя не ми вярва. Моля те, би ли го потвърдил? Защо ме гледаш толкова изненадано?

— Мислите, че сте сгодена за…

— Бродик — подсказа му тя, изненадана от начина, по който той се опита да скрие колко е развеселен.

— Знам, че си го измисли — въздъхна Бриджит и отново сръга Джилиън с лакът. — Тя има странно чувство за хумор — каза тя на Дилън.

— Не съм си го измислила. Кажи й, Дилън.

— Доколкото знам, милейди, вие не сте сгодена за леърд Бюканън.

— Не съм ли? — прошепна тя.

— Не, не сте — отвърна той.

Младата жена пребледня.

— Но аз си помислих… свещеникът беше там… видях го да ни благославя… — Осъзнавайки, че току-що се е направила на глупачка, тя заекна. — Тогава съм сгрешила. Ще оценя, ако не го споменаваш пред Бродик — добави тя колебливо. — Не искам да си мисли, че съм… идиотка. Явно не съм разбрала, но ти ми изясни положението.

— Но, милейди…

Тя вдигна ръка, карайки го да замълчи.

— Наистина не искам повече да говорим за това.

— Както желаете. — На Джилиън й бе трудно да скрие срама си, затова се престори, че всъщност не се е посрамила пред командира. Забеляза, че ръкава й отново се е свлякъл, и го повдигна с въздишка отново на рамото си.

— Бродик иска да говори с вас — каза Дилън, който току-що се бе сетил за какво бе дошъл.

Осъзнавайки, че държи обувката си в ръка, тя се хвана за Дилън и се наведе, за да се обуе.

— Къде е той?

— В двора на крепостта, заедно с Рамзи.

— С Бриджит ще отидем до езерото. Наистина бих искала да облека чисти дрехи, преди да се видя с него.

— Бродик не обича да чака, а и бих се радвал да видя изражението му, щом ви види как изглеждате в момента — призна той, ухилен до уши.

— Много добре — съгласи се тя.

Бриджит продължи да мълчи, докато Дилън не им се поклони и не си тръгна.

— Смятай се за късметлийка — каза тя.

— Чувствам се като пълна глупачка. Наистина си помислих, че с Бродик сме се сгодили. Той ме попита дали ще се омъжа за него. Честна дума. Не, това не е точно казано. Той ми каза, че ще се ожени за мен.

— Не може да си разстроена, заради това.

Джилиън сви рамене.

— Не знам нито какво да чувствам, нито какво да мисля — каза тя. — Ела. Не бива да караме Бродик да чака. Не е от най-търпеливите.

Бриджит тръгна с нея по криволичещата пътека.

— Не знам дали да ти се възхищавам или да те съжалявам.

— Защо?

— Защото изглеждаш разочарована.

— Почувствах се много засрамена.

— О, знам всичко по този въпрос. Днес и аз бях крайно унижена. Чу ли какво каза Стюард? Собствената ми майка не ме иска в дома си… мислех, че това е и мой дом, но тя побърза да поправи погрешното ми мнение. Щом Стюард знае, значи и всички останали знаят. Знаеш ли кое е най-лошото?

— Кое?

— Моят леърд знае за това. Каза ми да се преместя в крепостта, използвайки извинението, че иска някой да се грижи за по-малкият му брат, Мичъл, но това не е така. Майка ми е виновна. Тя го е помолила да направи нещо с мен.

— Да направи нещо ли?

— Това бяха думите, които тя ми изкрещя, докато си опаковах вещите. Тя се отвращава от мен, тъй като отказах да се омъжа.

Бриджит й разказа всичко в детайли и когато свърши, Джилиън забрави за собствения си срам.

— Майка ти не е трябвало да те кара да напускаш дома си.

— Тя иска да съм проблем на Рамзи, не неин — каза момичето. — Майка ми се омъжи наскоро за втори път, а аз й създавам много грижи.

Те вървяха по пътеката, вдъхваха аромата на цветята, които докосваха с краищата на роклите си, и шепнешком си споделяха тайни. Чувстваха се удобно една с друга, все едно бяха дългогодишни приятелки.

Нито Бриджит, нито Джилиън бързаха да стигнат до крайната си цел. Бриджит искаше да излее сърцето си пред някой, който няма да я съди, а Джилиън искаше поне за миг да забрави собствените си проблеми.

— Както виждаш, не мога да виня майка си. Тя не може да промени начина, по който се чувства. Наясно съм, колко проблеми нося със себе си. Искам да чуя повече за теб. Наистина ли обичаш Бродик?

— Да, обичам го.

— А от дълго време ли се познавате.

— Всъщност не, познаваме се сравнително от скоро.

— Ето, виждаш ли — каза Бриджит. — Когато го опознаеш, ще осъзнаеш, че това, което изпитваш, е само мимолетно увлечение.

Джилиън поклати глава.

— Не съм избирала да се влюбя в него. Просто така се случи, но го обичам с цялото си сърце.

Бриджит въздъхна.

— И аз съм влюбена — призна тя.

Джилиън я погледна.

— Не звучиш много щастлива от този факт.

— Не съм. Всъщност съм направо нещастна. Не искам да го обичам.

— Защо не?

— Защото той не ме обича.

— Сигурна ли си?

— Да, той е доста глупав.

Джилиън се разсмя.

— И все пак го обичаш.

— Да.

— Кой е той.

— Един Синклер.

— Знае ли какво чувстваш към него?

— Не.

— А мислиш ли да му кажеш, че го обичаш?

— Доста мислих по този въпрос и дори се опитах да го накарам да ме… забележи. Виждаш ли, смятах, че сам ще се досети, но той просто не схваща.

— Мисля, че трябва да му кажеш. Какво имаш за губене?

— Самоуважението си, достойнството, гордостта…

— Забрави, че попитах.

— Знам, че си права. Трябва да му кажа. Ако продължа да чакам, ще остарея преди той да осъзнае, че аз съм най-доброто, което някога му се е случвало. Никой няма да го обича така, както го обичам аз. Знам всичките му недостатъци, а те са страшно много, уверявам те, и все пак го обичам лудо.

— Кога?

— Какво кога?

— Кога ще му го кажеш?

— О, няма да го направя.

— Но ти току-що каза…

— Това трябва да му кажа. Но няма да го направя. Ами ако той не иска да го обичам? Може дори да не ме харесва. Като се замисля, не вярвам, че ме харесва. Винаги ми казва, че съм много трудна и твърдоглава.

— Значи поне те е забелязал, нали?

— Да, но само в негативните случаи. Мъжете тук взимат жените, които желаят. И в Англия ли е така?

— Не, не е същото.

— Значи трябва да ме преследва, нали? Не, няма да му кажа какво чувствам. Бродик кога ти каза, че те обича?

По пътеката се появи група воини и Джилиън ги изчака да ги отминат, преди да отговори.

— Не ми е казвал, че ме обича, и ако трябва да съм напълно честна, не мисля, че е влюбен в мен.

— И все пак си му казала, че го обичаш.

— Да.

Бриджит беше истински впечатлена.

— Много по-смела си от мен. Прекалено ме е страх от това, че ще ме отблъснат, за да му призная чувствата си. Явно си много хладнокръвна да кажеш на Бродик, че го обичаш, макар да знаеш, че той не споделя чувствата ти.

— Всъщност, той ми каза, че го обичам.

Бриджит се засмя.

— Колко присъщо. Трябва да знаеш, че всичките мъже тук са много арогантни.

— Повечето мъже навсякъде са такива — съгласи се Джилиън. — Но Бродик се оказа напълно прав и когато ме притисна да призная, че го обичам, аз го сторих. Не можех да го излъжа.

— И той ти каза, че ще се ожени за теб. Много е романтично и въпреки това малко… шокиращо.

— Защо?

— Защото е Бюканън. Може ли да ти задам един личен въпрос… много личен? Отговори ми, само ако пожелаеш — добави тя.

Джилиън усети колебливост в гласа й.

— Какво искаш да знаеш?

— Бродик някога целувал ли те е?

— Да.

— Какво е чувството?

Джилиън цялата се изчерви.

— Беше много приятно — прошепна тя. Погледна към Бриджит и се ухили. — Този мъж може да ме накара да се разтреперя, само като ме погледне.

Бриджит въздъхна с копнеж.

— Целували са ме само веднъж, но мъжа не ме накара да треперя. Чудя се дали ще е различно, ако ме целуна мъжа, който обичам.

— Коленете ти ще омекнат, сърцето ти ще забие лудешки и няма да можеш да си поемеш дъх. И знаеш ли какво още?

— Какво?

— Няма да искаш целувката да има край.

И двете въздъхнаха едновременно, а след това се разсмяха. Бриджит промени темата на разговора, като каза:

— Никога не съм разбирала как Рамзи и Бродик може да са толкова добри приятели. Те са толкова различни.

— О, аз мисля, че имат много общо един с друг.

— Не, нямат. Рамзи има недостатъка да бъде много щедър, мил, и внимателен…

— Също и Бродик — настоя Джилиън. — Той просто ръмжи, дори когато е великодушен, мил, и внимателен. О, ето го мъжа на мечтите ми — добави тя и се засмя.

Бродик и Рамзи пресичаха двора, когато видяха Джилиън и Бриджит и тръгнаха към тях. Но след миг се заковаха на място.

— Не може да изглеждаме толкова ужасно — отбеляза Джилиън и отметна косата от рамото си.

— О, напротив — отвърна Бриджит.

Тя се обърна към Джилиън и се опита да издърпа раздрания ръкав над рамото й, но материята моментално се свличаше до лакътя й.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб? — поиска да узнае Бродик, с рев достоен за някой лъв.

Бриджит примигна чувайки гласа му.

— Бриджит, обяснявай — заповяда Рамзи.

Джилиън се наведе към нея и прошепна:

— Какво ще кажеш да ги бутнем от хълма?

Бриджит прехапа долната си устна, за да не се разсмее и последва Джилиън през двора.

— Зададох ти въпрос. Какво ти се е случило, Джилиън? — повтори Бродик.

Тя спря на няколко крачки от мъжете, остави опитите си да се приведе в приличен вид и сплете пръстите на ръцете си. Бриджит застана до нея.

— Кое те кара да мислиш, че се е случило нещо? — попита тя невинно.

Имайки предвид външния им вид, Рамзи реши, че въпросът й е нелеп. Бродик въобще не бе развеселен.

Той направи крачка към Джилиън.

— Роклята ти е скъсана, лицето ти е покрито с пръст, а косата ти е пълна с трева и листа. — Петното от едната страна на носа й го влудяваше и разсейваше. Той се пресегна към нея и с палеца си изтри мръсотията. Искрите в очите й така го очароваха, че той не можеше да се насили да се отдръпне от нея. С много по-мек глас, той отново я попита, какво се е случило.

— Дилън каза, че си споменала нещо за мъже на хълма при вас. Кои са били те и какво са ви сторили?

— С мен и Бриджит нямаше никакви мъже.

— Джилиън…

— С нас нямаше никакви мъже — настоя тя и преди да я притисне и да я накара да признае всичко, тя постави ръка на гърдите му, повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:

— Изкарах си чудесно и това трябва да е най-важното. Знаеш ли, липсваше ми. Аз липсвах ли ти?

— Аз съм зает мъж — заяви той троснато, опитвайки се да не обръща внимание на прекрасния й аромат. Ръката й бе толкова топла срещу кожата му и му се видя много странно колко много му допадаше откритата й проява на привързаност. Още от най-ранна възраст бе научил да крие чувствата си и това се бе превърнало в негова втора природа. Тя бе пълната му противоположност. Всичко, което трябваше да направи, бе да погледне лицето й и да разбере какво точно изпитва. Беше очевидно, че тя крие нещо от него. Тя бе освежаващо честна, своенравна и очевидно самостоятелна. Освен това, бе неотразима. Въобще не бе имал време да се защити от нея, толкова бързо бе превзела сърцето му.

Тя се опита да отстъпи, но той я притисна към гърдите си.

— Мислиш ли, че можем да се усамотим за малко? — попита тя.

— Защо?

Гласът й отново се снижи до шепот, когато сладкия й дъх погали ухото му.

— Защото искам безсрамно да се хвърля в обятията ти и да те целуна толкова страстно, че да ти се завие свят. — Тя го целуна по бузата и отстъпи назад, очевидно доволна от себе си.

— И смяташ, че си способна да сториш това, което ми описа току-що?

— О, да.

— Да стори какво? — попита Рамзи.

Бродик се ухили.

— Тя смята, че може…

— Бродик! — изписка тя.

— Да?

— Това, което ти казах, е лично.

Рамзи реши да не задълбава.

— Джилиън, по залез тук ще се съберат всички от клана.

Беше й трудно да се съсредоточи. Начина, по който Бродик я гледаше, караше стомаха й да се преобръща. Погледа му бе греховен, предназначен да й въздейства все по-силно.

— Съжалявам. Какво каза?

— Всички ще дойдат тук по залез — търпеливо повтори той.

— И жените и мъжете ли?

— Да.

— Добре.

— Може би тогава ще успееш да видиш сестра си — възкликна Бриджит.

— Да — отвърна Рамзи, усмихвайки се на ентусиазма й. Насочвайки вниманието си към Джилиън, той попита: — Брисбейн и Отис казаха ли ти къде е тя.

— Не точно — отвърна жената. — Един от тях се изпусна и каза, че знае коя е. Когато ги притиснах, ми обясниха, че наистина има жена на име Кристин, която живее при Макферсън. Но не знам колко е далеч от тук.

— Не много — каза Рамзи.

— Сега, ако ни извините, искам с Бриджит да отидем до езерото и да се измием. Трябва да се пооправя малко, преди да се явя на срещата по залез-слънце.

— Не още — каза Бродик, хвана Джилиън за ръката и буквално я повлече към крепостта. Наложи й се да тича, за да върви в крак с него.

— Какво правиш? — попита шепнешком тя.

Той не й отговори. Отваряйки вратата, той я блъсна решително вътре. Щом затръшна вратата след тях, в коридора стана доста тъмно. Тя едва можеше да го види, когато Бродик я притисна към вратата, вдигна ръцете й над главата й и се приведе над нея. Джилиън можеше да почувства горещината и силата му и все пак той бе невероятно нежен, докато я докосваше.

— Имаш една минута, Джилиън. Ще я пропилееш ли, или ще дадеш всичко от себе си.

Изведнъж тя се почувства малко несигурна, но бързо успя да прогони стеснителността си и бавно плъзна ръце около тила му и вплете пръсти в косата му, придърпвайки го по-близо до себе си. Устните й докоснаха неговите. Зъбите й леко притиснаха долната му устна и нежно я придърпаха. Тя го чу как си пое дълбоко дъх и разбра, че смелостта й му допада. Стягайки прегръдката си, тя наведе глава назад, отвори устата си и го целуна ентусиазирано. Коленете му отслабнаха.

Свикнал той бъде активната страна, Бродик не можеше да й позволи да властва над него. Изръмжавайки силно, той я вдигна по нагоре и започна да плячкосва устата й отново и отново, езикът му се потапяше, преплитайки се с нейния. Ръцете му обгърнаха гърба й и притиснаха тялото й към слабините му. Когато целувката свърши и двамата не можеха да си поемат дъх. Тя се отпусна на него, лицето й се притисна към гърлото му, и тя започна да го покрива с малки целувчици.

— Не ме пускай — прошепна тя, знаейки, че ако изгуби опората му, ще се срине на пода. Целувката временно бе изцедила силите й и все пак всичко, за което мислеше, бе пак да го целуне. Беше се самозабравила напълно, но не я бе грижа.

— Никога — отговори той. — Никога няма да те пусна. — Той бавно я спусна надолу, докато краката й докоснаха пода, но продължи да я притиска в прегръдките си, галейки с длан гърба й.

Тя въздъхна с копнеж.

Нямайки желание да го пусне, тя облегна глава на рамото му и затвори очи. Дланта й се притисна към гърдите му, усещайки ударите на сърцето му.

— Накарах сърцето ти да забие лудешки, нали?

— Да — призна той. — Доста темпераментна си, Джилиън. Не може да ме целуваш така и да очакваш да продължаваме постарому.

— Какво искаш да направя?

Господи, беше толкова невинна.

— Ще ти обясня довечера — обеща той. Той я пусна и се отдръпна от нея, напомняйки й, че ще ходи на езерото с Бриджит. Тя вече се бе обърнала към вратата, когато той я спря. — Дилън ми каза, че според него, някой от воините на Синклер те е притеснявал.

— Нямаше никакви мъже с мен и Бриджит — повтори тя още веднъж. — Но ако имаше и ако ме притесняваха, щях да се справя с тях.

— Не, нямаше — възрази той. — Ще ми кажеш кои са и аз ще се справя с тях.

— И какво смяташ да направиш?

Не му се наложи дълго да обмисля отговора си.

— Ако някой мъж те е докоснал, ще го убия.

Блясъкът в очите му й подсказа, че не се шегува. Изведнъж й се видя доста опасен. Но тя не се боеше от него и нямаше да отстъпи.

— Не можеш да убиеш…

Той не й позволи да довърши.

— Това е начина на Бюканън — каза той натъртено. — Ти ми принадлежиш и няма да позволя на никой да те докосне. Стига вече с това. Има още нещо, което трябва да ти кажа, и смятам, че сега е точният момент.

Тя изчака цяла минута, но когато той не проговори, тя го попита.

— Да?

— Тук ние правим нещата по малко по-различен начин.

— Ние?

— Бюканън — уточни той. — Когато пожелаем нещо, взимаме го.

— Това не звучи редно.

— Няма значение дали е редно, или не. Така постъпваме.

— Но има значение. Може да имаш проблеми с църквата, ако взимаш неща, които не са твои.

— Не се тревожа за църквата.

— А би трябвало — възрази му тя и стисна зъби, когато й заповяда.

— Не спори с мен.

— Не споря. Просто излагам фактите. Не е нужно да ставаш груб.

Той я хвана за раменете и я притисна към себе си.

— Ще започна отначало. Ще ти обясня нещо и искам да следиш мисълта ми.

— Да не би да ме обиждаш?

— Не, скъпа. Просто ме изслушай.

Тя бе толкова изненадана от милото обръщение, че чак очите й се замъглиха.

— Добре — прошепна тя. — Слушам те. Какво искаш да ми обясниш.

— Ти ми каза, че ме обичаш. Призна си го, нали? Не можеш да си върнеш думите назад.

Беше очевидно, че е несигурен, затова тя побърза да го увери.

— Не искам да си взимам обратно думите. Наистина те обичам.

Той се успокои и хватката му се отпусна леко.

— Тази вечер…

— Да?

— Аз… това е, че ние… о, по дяволите.

— Бродик, какво, за бога, ти става?

— Ти — промърмори той. — Всичко е заради теб.

Тя отблъсна ръцете му.

— Настроението ти се променя по-често и от вятъра. Сега, ако ме извиниш, имам по-важни неща, за които трябва да се погрижа, вместо да стоя тук и да слушам мърморенето ти. — Тя се обърна, дръпна вратата с две ръце и излезе навън.

Мъжът се предаде. Знаеше, че не се справи добре, но реши, че довечера всичко ще си дойде на мястото. Джилиън бе проницателна жена. Със сигурност, когато свалеше дрехите от тялото й и я отнесеше в леглото си, щеше да се досети за истината. Ако не станеше така, той щеше да й обясни всичко.

Рамзи влезе вътре, видя Бродик и веднага разбра какво се бе случило.

— Все още не си й казал, нали?

— Не, но Господ ми е свидетел, опитах се.

— Достатъчно просто е, Бродик.

— Не, не е.

— Ами кажи й: „Джилиън, женени сме“. Какво по-лесно от това?

— Казвам ти, опитах се, по дяволите. Щом мислиш, че е толкова лесно, кажи й ти.

Рамзи се разсмя.

— Господи, ти се страхуваш да й кажеш, нали?

— Разбира се, че не.

— Напротив. Какво мислиш, че ще направи?

Бродик спря да се опитва да отрича.

— Да, страх ме е. Ще избяга. Ще се паникьоса и ще се опита да избяга. По дяволите, изиграх я, а не биваше да го правя.

— Освен това преметна и свещеника.

— Да, така е… но повече се тревожа за Джилиън. Казвам ти, не трябваше да я мамя. Сгреших.

— Но би го направил отново, ако се наложи, нали?

Свивайки рамене, той си призна:

— Да. Не мога да си представя животът без нея и ако започнеш да ми се подиграваш заради това признание, дадено в миг на слабост, кълна се, ще ти направя първия белег на лицето.

Рамзи плесна Бродик по рамото.

— Успокой се — предложи той.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Джилиън може и да се паникьоса в първия миг. По дяволите, всеки би се стреснал.

— Рамзи, не ми помагаш.

— Но тя няма да избяга, Бродик.

— Ще й кажа по време на вечерята. Да — добави кимайки. — Тогава ще й го съобщя.

След като каза това, той отвори вратата и едва не я изтръгна от пантите й, в нетърпението си да излезе навън.