Джули Гарууд
Съкровището (11)

Глава 10

Бродик я събуди час след зазоряване. Горкото момиче изглеждаше доста изцедено и се мразеше задето трябваше да прекъсва съня й, защото не бе спала много, но не можеха да си позволят да губят време, тъй като им предстоеше дълга езда през враждебна територия.

— Трябва да тръгваме, Джилиън.

— Ще се забавя само минута — обеща тя и забърза към езерото стиснала под мишница багажа си.

Тя се изми бързо, среса косата и и изрови от чантата една панделка. Заради превръзката, лявата й ръка бе напълно безполезна и тя не успя да си върже косата. След няколко безуспешни опита да я завържи на тила си с панделката, тя се отказа.

Когато се върна в лагера, всички я чакаха. Лиъм взе вещите й и ги подаде на Робърт.

— Трябва да хапнете, милейди — каза Лиъм и набута триъгълна чиния с нещо като каша в ръцете й.

— Не съм гладна, Лиъм, но ти благодаря…

Той отказа да вземе храната обратно.

— Трябва да се нахраните, милейди — настоя той.

Тя не искаше да спори, затова се насили да погълне безвкусната храна.

— Лиъм, моля те, би ли ми завързал косата с панделката? Изглежда не мога… — Гласът й секна щом видя ужасеното му изражение.

— Да не би да е нередно? — попита тя.

— Да, милейди, нередно е. Вашият леърд трябва да е единствения мъж, който докосва косата ви.

Да, нейният леърд. Как да спори с нещо толкова абсурдно? Вече бе научила, че Бюканън са доста упорити, и когато си наумяха нещо, никой не можеше да ги разубеди. Също така обаче, те бяха добри и честни мъже, които сега защитаваха нея и Алек, и нищо, което биха направили, нямаше да я накара да изгуби търпение.

— Добре тогава — съгласи се тя.

Бродик водеше конят си към нея, когато тя изтича до него и го помоли да й помогне. Той също изглеждаше доста изумен, но все пак прие панделката. Тя се завъртя с гръб към него, преметна косата си зад раменете и я повдигна с една ръка. Той отблъсна ръката й, дръпна косата й така, сякаш се канеше да реши опашката на коня си и направи здрав възел с панделката.

Мъжът беше деликатен, колкото бик. Дори си помисли, че може би нарочно дръпна косата й, тъй като го накара да върши нещо, което само жените правеха, но скри усмивката си и му благодари.

— Ще стигнем ли до земите на леърд Рамзи Синклер, преди да падне нощта?

— Не — отвърна той грубо. Хвана я през кръста и я вдигна, поставяйки я върху жребеца си, после се качи зад нея и хвана юздите. — Отиваме при Мейтланд.

Тя удари брадичката му, когато се обърна към него.

— Трябва да отидем при Рамзи и да го предупредим за опасността, преди да отведем Алек в дома му.

— Не.

— Да.

Той бе удивен, че тя смее да му противоречи. Никоя жена преди нея не бе оспорвала нарежданията му и той не бе сигурен как трябва да реагира. Не осъзнаваше ли тя, че тук командва той?

— Ти си англичанка — каза той. — И само за това ти позволявам някои волности. Осъзнавам, че не разбираш, че не бива да спориш с мен, затова ще ти го обясня. Не ми възразявай.

Тя го погледна скептично и каза:

— Това ли е? Не ми възразявай. Това ли е обяснението ти защо не бива да споря с теб?

— Да не се опитваш да ме раздразниш?

— Не, разбира се, че не. — Арогантно мислейки, че тя вече е разбрала, че той няма да губи време да обсъжда с нея решенията си, той се обърна и повика Дилън, но тя привлече пълното му внимание като сложи ръка на гърдите му. Гласът й бе тих, когато настоя: — Трябва да предупредя леърд Синклер.

Той поклати бавно глава, докато я наблюдаваше.

— Познаваш ли го — попита той намръщено. — Виждала ли си някога Рамзи?

Тя не разбираше защо мъжа изведнъж стана толкова напрегнат и раздразнен. Поведението му бе много странно, но тя реши да не му обръща внимание, защото искаше да го разбере.

— Не, не съм го виждала, но съм чувала доста за него.

Той повдигна вежда.

— Кажи ми какво знаеш.

Игнорирайки грубият му тон, тя отвърна:

— Знам, че е предводител на клана Синклер и също така, че е техен леърд. Не е ли така?

— Така е — отвърна той. Пръстите й бавно се плъзнаха по гърдите му и докосването бе дяволски разконцентриращо. Той се зачуди дали жената осъзнаваше какво върши и дали не прави това умишлено, с цел да го накара да й сътрудничи. Дали наистина вярваше, че подобна тактика, щеше да го убеди да направи това, което иска тя? Беше доста забавно. Всеки, който го познаваше добре, знаеше, че реши ли нещо, никой не може да го разубеди.

— Освен това, смятам, че съм го преценила правилно — продължи тя. — Един мъж не става леърд, освен ако не е добър воин. Смятам, че той е… почти… толкова силен, колкото си и ти.

Думите й му се понравиха.

— Почти — арогантно допусна той.

Тя не се усмихна, но желанието да го направи бе доста силно.

— Освен това, знам, че Рамзи има брат на възрастта на Алек. Той е дете и твой дълг е, също и мой, да се погрижим за него. Всяко дете трябва да бъде предпазвано и Мичъл не е изключение.

Аргументите й бяха убедителни. Бродик първоначално смяташе да отведе нея и Алек в безопасност при Мейтланд и тогава да отиде да предупреди Рамзи. Сега обаче размисли.

— Главната ти грижа е момчето, нали?

— Да — отвърна тя.

— Ще изпратя Дилън и още двама от воините ми, за да предупредят Рамзи, но останалите отиваме при Мейтланд. Така доволна ли си?

— Да, благодаря ти.

Той хвана ръката й, за да й попречи да продължи да го гали, и каза:

— В бъдеще няма да спориш с мен.

Това не бе молба, а излагане на факт и Джилиън реши да го остави да мисли, че е съгласна.

— Както искаш.

След като получи инструкциите, Дилън, следван от Осиан и Фингъл, препусна към земите на Синклер. Алек яздеше вече с Робърт, а Лиъм застана начело, когато продължиха към крайната си цел. Когато по пладне спряха, за да може конете да починат, Кийт и Стефан се отделиха от групата. След час отново се присъединиха към тях и изглеждаха доста доволни, водейки една сива кобила след себе си.

Джилиън веднага отиде до животното. Беше доста доволна, че са я взели назаем, докато не разбра, че нямат намерение да я върнат. Ужасена, тя отказа да язди животното, докато не обещаят, че ще я върнат на собственика й, но воините бяха упорити, колкото и леърда си, и отказаха да обещаят такова нещо. Кийт умно смени темата на разговора, докато Стефан реши да я убеди, че собственика на животното, ще се почувства почетен, че воините на Бюканън са решили да откраднат точно неговият кон.

— Нима искаш да обидим мъжа? — попита я Стефан.

— Не, разбира се, че не, но…

— Ще бъде посрамен — каза й Кийт.

— Ако смятате, че бих повярвала…

— Време е да тръгваме — нареди Бродик и я вдигна на гърба на кобилата. Постави ръката си на бедрото й. — Знаеш как да яздиш, нали?

Тя се опита да избута ръката му, но той засили хватката си около бедрото й, докато я чакаше да отговори на въпроса му. Тя реши да му покаже малко от собствената му арогантност.

— По-добре от теб, леърд.

Той поклати глава и се опита да не обръща внимание на сладката усмивка, която разцъфна на устните й, когато изрече нелепото си твърдение.

— Не обичам арогантни жени.

— Тогава хич няма да ме харесаш — отвърна тя победоносно. — Аз съм ужасно арогантна. Само попитай чичо ми Морган. Той казва, че това е най-големият ми недостатък.

— Не, арогантността ти не е най-големият ти недостатък.

Преди да разбере какво е намислил, ръката му се обви около тила й и грубо я дръпна към себе си. Движеше се толкова бързо, че тя успя само да мигне. Все още се усмихваше, когато устата му се притисна към нейната.

Целувката му й отне дъха. Горещината от устата му я разтърси, изпращайки вълна от възбуда през цялото й тяло. В началото целувката бе ободряваща, а после стана още по-хубава. Езикът му докосна нейният и удоволствието бе толкова всепоглъщащо, че тя бе сигурна, че е грешно, но не я бе грижа. Всичко, което искаше, бе да го целуне толкова страстно, колкото я целуваше и той.

Искаше да се приближи до него, да обвие ръце около тила му, да го притисне към себе си и никога да не го пусне. Тя се опита да направи точно това и когато той сложи край на целувката, тя за малко да падне на земята.

За щастие, той не бе толкова зашеметен, колкото нея — в интерес на истината, той не изглеждаше особено впечатлен от целувката им — и успя да я хване, преди да се е посрамила.

Тя чу как Алек едновременно издава отвратени звуци и се киска, но не се обърна, за да погледне воините, защото бе сигурна, че се е изчервила от неудобство.

— Не бива повече да ме целуваш, Бродик — прошепна тя.

Той се смееше, докато яхваше конят си и поемаше водачеството. Тя подкара конят си изравнявайки се с него.

— Наистина мисля това, което казах — прошепна тя.

Той се държеше така, сякаш не я чува, затова тя реши да остави тази тема за по-късно. Яздиха неуморно през целия ден и спряха само още веднъж, за да си починат конете и за да може Алек да се поразтъпчи.

Джилиън бе плътно зад Бродик, докато яздиха по нервния, труден, но спиращ дъха с красотата си терен. Когато спряха за през нощта, тя отиде до близкия поток, за да се измие, и колкото повече мислеше за коментара, който направи Бродик, толкова по любопитна ставаше. Той й беше казал, че арогантността не е най-големият й недостатък, което значеше, че според него има някакъв по-сериозен недостатък. Умираше да го попита какъв е, но бе решена да не го прави, и макар да бе разсейващо, успя да сдържи любопитството си за известно време. Силите й, и тези на Алек, бяха изцедени след дългия ден и те си легнаха веднага след като се навечеряха. Двамата спяха като мъртви и ако Алек бе имал кошмари тази нощ, тя не помнеше да го е утешавала. Тя се събуди малко преди изгрев-слънце и се намери сгушена в силните прегръдки на Бродик. Доволна, тя затвори очи и отново заспа.

За да може Алек да се наспи добре, на сутринта тръгнаха по-късно и не спряха за почивка преди късно следобед. Сега Алек бе по-спокоен, но въпреки това той все още държеше да е плътно до нея. Наложи й се да му нареди да седне при Кийт, докато тя се усамоти за няколко минути, и когато се върна, детето изтича при нея и се хвана за ръката й.

В своята невинност той бе облекчен, че я вижда отново.

— Няма да изчезна, Алек.

— Но чичо Бродик каза, че вече сме близо до дома ми.

— Околността изглежда ли ти позната?

— Не — призна детето. После подръпна ръката й. — Джилиън? — прошепна той.

Тя се наведе към него.

— Да? — попита, чудейки се защо й шепне.

— Може ли да яздя с теб?

— Не ти ли харесва да яздиш с Робърт?

— Той не ми дава да говоря, дори и когато е безопасно.

— Можеш да яздиш с мен.

— Но отиди да попиташ чичо Бродик.

— Добре — съгласи се тя. — Нахрани се и ще отида да го попитам веднага.

Бродик се връщаше от прикритието на дърветата и изглеждаше доста замислен, когато тя застана пред него.

— Бродик, колко път остава до дома на Алек?

— Няколко часа.

— Ще може ли Алек да поязди малко с мен?

— Той ще язди с Робърт.

— Но Робърт не иска да говори с него.

Раздразнен, той каза:

— Моите воини имат по-важни неща на главата в момента.

— Но детето не разбира това.

Въздишайки, той склони.

— Добре. Може да язди с теб. Вече сме в безопасност. — Той се насочи към коня си, но спря неочаквано. — Всички момчета на неговата възраст ли говорят толкова, колкото той?

— Не знам. Алек е първото дете, с което общувам.

— Ти си много добра с него — каза той неочаквано. — Имаш добро сърце, Джилиън.

Тя го проследи с поглед как се отдалечава. Слънцето изглеждаше така, сякаш го следва. Стълбове светлина паднаха покрай главата и раменете му, докато пресичаше поляната и в златистата светлина, нейният бронзов воин изглеждаше като изваян от господ по подобие на архангела Михаил, за да се бори с демоните кръстосващи света. В този момент тя го видя по начин, по който не го бе виждала до сега. Тя реагира като жена и толкова бе поразена от прозрението си, че очите й се напълниха със сълзи. Изведнъж в ума й изникна чаровният дом на Ани и Кевин Дръмънд. Представи си малка красива колиба, но във фантазията й на прага не стоеше Кевин, а Бродик, който й махаше с ръка. Мечтите бяха опасни, защото я караха да желае неща, които никога няма да има.

— Милейди, има ли ви нещо? — попита я Лиъм.

Звука на гласа му я накара да подскочи.

— Не, няма ми нищо. — Преди да е успял да я попита друго, тя повдигна полите си и забърза към коня си. На два пъти се опита да яхне сама кобилата, но тъй като не можеше да се хване добре с лявата ръка, повика Бродик да й помогне.

Той вече бе яхнал жребеца си, затова се приближи, наведе се, повдигна я леко и направо я хвърли на гърба на кобилата. Робърт вдигна Алек в скута й и отиде за коня си.

— Бродик? — прошепна тя тихо, за да не я чуят останалите.

— Да?

— Каза ми, че арогантността ми, не е най-големият ми недостатък. Друго ли имаш наум?

Беше се чудил колко време ще й отнеме да се насили да го попита и сега едва не се засмя.

— Имаш много недостатъци — обяви той. Можеше да се закълне, че е видял как в смарагдовите й очи проблесна искра и тя изпъна рамене. Момичето бе темпераментно и той сметна този неин недостатък за много привлекателен. — Но имаше недостатък, който изпъкваше над всички останали?

— Имаше? — попита тя. — Вече не притежавам този недостатък, така ли?

— Да, не го притежаваш.

— Ще кажа молитва — промърмори тя раздразнено. — И какъв беше този ужасяващ недостатък?

Той се ухили.

— Беше англичанка.