Джули Гарууд
Съкровището (19)

Глава 18

Любовта не биваше да се ражда толкова бързо.

Джилиън прекара по-голямата част от пътуването към дома на Рамзи в размисъл как е възможно да се влюби толкова лесно в Бродик. Този мъж можеше да я накара да излезе от кожата си. Бе напълно наясно с недостатъците му, или поне с повечето от тях, но все още го обичаше толкова силно и просто не разбираше как е възможно това. Любовта би трябвало да се подхранва. Трябва да се поражда постепенно след месеци, дори години, през които двама души са общували. Любовта не бива да поразява силно и бързо като мълния.

Може би не бе любов, а похот, и ако бе това, просто не знаеше дали няма да умре от срам, докато се изповядва на някой свещеник. Беше ли похот? Бродик бе дяволски красив и би трябвало да е мъртва, за да не го забележи. И все пак, Рамзи и Иън също бяха много привлекателни, но сърцето й не се разтуптяваше неудържимо, когато е около тях. Бродик сякаш я хипнотизираше. Всичко, което бе нужно да направи, бе да я погледне, за да я накара да остане без дъх.

Той не й обръщаше никакво внимание. Двамата с Рамзи яздеха начело на воините си точно пред Джилиън и Бродик нито веднъж не се обърна, за да види как се справя тя. Затова тя прекарваше времето си, забила поглед в широките му рамене, докато се чудеше как да си възвърне здравият разум.

Тя не искаше да мисли за причините, които я водеха към дома на Рамзи, но все пак, колкото и да се опитваше да ги блокира, тревогите й се появяваха отново и отново. Ами ако сестра й не беше там? Ако се беше омъжила и напуснала клана Макферсън? Или по-лошо, ако Кристин не я помнеше? Сестра й нямаше до себе си Лис, която да подържа спомените живи, и какво щеше да се случи, ако Кристин бе забравила всичко, което се бе случило?

Така потънала в мислите си, Джилиън не забеляза, че Бродик и Рамзи са спрели. Дилън се пресегна и хвана юздите на коня на Джилиън, карайки го да спре. Тя и воините бяха на доста голямо разстояние зад Бродик и Рамзи и след като измина доста време без нищо да се случи, Джилиън се накани да поиска обяснение, когато видя един конник да се приближава от хълма на запад. Странният конник направи широка дъга около тях и се насочи към Бродик и Рамзи.

Джилиън търпеливо зачака да разбере какво се случва, наблюдавайки внимателно разговора между Бродик и непознатият конник. Макар да бе доста далече. Тя разбра, че мъжете спорят за нещо. Бродик се мръщеше, непознатият клатеше упорито глава, но най-странното бе, че Рамзи се усмихваше.

— Дилън, кой е този мъж, който поклаща глава на леърда ти? — попита Джилиън.

— Това е отец Лаган. Той е свещеника, служещ на клановете Мейтланд, Синклер и на още няколко други.

— А служи ли и на клана Бюканън?

— Да, когато няма друг избор.

— Не разбирам. Не харесва ли клана Бюканън?

Дилън се изкиска.

— Никой не ни харесва, милейди. И сме горди с този факт. Повечето кланове ни избягват, също и духовниците, включително отец Лаган.

— Защо не ви харесват?

— Страхуват се от нас — обясни командирът на Бюканън. — Отец Лаган смята, че сме диваци.

— Откъде ти хрумна, че може да мисли така?

— Той ми го каза. Обича да ни нарича диваци.

— Сигурна съм, че не вярва наистина, че сте такива. Вие не сте диваци. Просто сте малко… крайни… това е всичко. Свещеникът явно не може да се разбере с Бродик. Виждаш ли го как клати глава?

— И все пак, Бродик ще надделее — предрече Дилън. — Винаги успява.

Сякаш знаейки за какво говорят, Бродик се обърна и я погледна, докато свещеника продължаваше да спори. Очевидно разстроен, Лаган сега размахваше ръце във въздуха, за да подсили ефекта от думите си. В следващия миг Бродик й намигна. Младата жена не знаеше как да тълкува поведението му. Никога преди Бродик не й бе намигал пред други хора и все пак дребният жест стопли сърцето й.

— Знаеш ли какво обсъждат? — обърна се тя към Дилън.

— Да — отвърна той.

В същия миг отец Лаган се извъртя на седлото си, за да я погледне. Той имаше блестящо бяла коса и кожа набраздена от безброй бръчки. Устните му бяха здраво стиснати, признак за неодобрението му, и по тази причина той нито й се усмихна, нито й помаха. Затова тя само сведе глава в мълчалив поздрав. Веднага щом свещеника се обърна към Бродик, тя поиска обяснение от Дилън.

— Кажи ми за какво спорят.

— За вас.

— Моля?

— Смятам, че темата на дискусията сте вие, милейди.

— Разбира се, че не съм аз — каза тя. — Свещеникът дори не ме познава.

— Иън го е изпратил при Бродик и съм сигурен, че сега Лаган се е обявил за ваш защитник. Иска да бъде сигурен, че не сте принудена да сторите нещо, което не желаете.

— Но аз искам да отида в дома на Рамзи — възкликна тя. — Иън трябва да е обяснил ситуацията ми на отеца.

Дилън мислено се помоли тя да не го попита за мотивите на свещеника. По негово мнение, колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре.

Бродик й махна да се приближи, докато свещеника, все още мръщейки се, накара конят си да отстъпи, за да й направи място. Рамзи застана от едната страна на Джилиън, а Бродик от другата. Младата жена се усмихна на свещеника, когато Рамзи ги представи един на друг, но усмивката й изчезна, щом осъзна къде се намира. Беше помислила, че Бродик е застанал на малко възвишение, но сега, толкова близо до ръба, можеше да види добре стръмният наклон пред себе си. Тя издърпа рязко юздите и конят се изправи на задните си крака. Единствено бързата реакция на Бродик я спаси от падането.

Наложи му се да отскубне юздите от ръцете й.

— Джилиън, за бога, какво ти става?

Тя се насили да вдигне поглед към него.

— Не ми харесва да съм толкова близо до ръба — прошепна тя. — Завива ми се свят.

Виждайки паниката в очите й, Бродик веднага подкара конете им няколко метра назад. Рамзи ги последва.

— Така по-добре ли е?

Тя си отдъхна.

— Да, много по-добре, благодаря ти — прошепна тя, преди да се обърне към отец Лаган.

— Рамзи ще имам нужда от помощта ти за това — каза тихо Бродик.

— Ще направя каквото мога — обеща приятелят му.

Любопитна, Джилиън погледна към Бродик.

— Ще имаш ли нужда и от моята помощ?

Той се ухили.

— Определено е препоръчително и ти да помогнеш.

— Тогава, моля те, кажи ми за какво ти трябва помощ и ако мога да помогна, ще го сторя с радост.

Той погледна към Рамзи и каза бързо.

— Свещеникът чака, за да поговори с теб. Нали не искаш да си помисли, че си невъзпитана?

Дори самата вероятност, че може да обиди божи човек, я накара да се изчерви.

— Не, разбира се, че не — каза тя, възбудено. — Добър ден, отче. Радвам се, да се запознаем.

— Добър ден — каза той и в гласа му само за миг се прокрадна учтивост, преди да продължи: — Сега имам да ви задам няколко въпроса, с които да задоволим църковните изисквания.

— Искате да задоволите църквата? — попита тя, объркана от неочакваното му заявление. Очевидно не го бе разбрала правилно.

— Точно така — отвърна той нетърпеливо. След като хвърли един поглед към Бродик, който според нея можеше да се определи като крайно враждебен, той каза: — Няма да мръднете и крачка от тук, докато не разбера със сигурност, че сте тук по своя воля.

— Отче, изключително важно е да отида…

Рамзи се намеси, преди да е довършила изречението си.

— Нима Джилиън не е трябвало да слезе в клисурата, за да спаси сина на Иън Мейтланд? Иън ми каза, че сина му е бил в капан на ръба на пропастта.

— Тя е точно пред теб, Рамзи. Попитай я — предложи Бродик.

Тя не обръщаше внимание на двамата леърди.

— Отче, защо искате да говорите с мен…

— Така ли е Джилиън? — отново я прекъсна Рамзи и тя можеше да се закълне, че го прави нарочно, но разбира се, това беше нелепо. За разлика от Бродик, Рамзи не би бил умишлено невъзпитан. Ако не друго, той поне бе невероятно дипломатичен.

— Какво дали е така? — попита тя объркана, докато наблюдаваше свещеника. Защо, за бога, трябваше да задоволи църковните изисквания, преди да продължи пътят си към дома на Рамзи?

Повтаряйки въпроса си, Рамзи й заповяда да го гледа, когато отговаря. Тъй като бе много настоятелен, тя помоли свещеника да я извини, и се обърна към мъжа.

— Да, Рамзи, слязох в клисурата, за да взема Алек. — Преди да е успял да й зададе друг въпрос, тя се обърна към свещеника. — Отче, казвате ми, че не мога да продължа, преди да задоволя изискванията на църквата, така ли? Правилно ли ви чух?

— Да, милейди. Казах точно това. Никой няма да мръдне от тук, докато не остана доволен. И наистина мисля това, което казах, леърд — добави той, хвърляйки предупредителен поглед към Бродик.

— Ще останете доволен — увери го Бродик.

— Не разбирам… — започна тя.

— Ще се постарая да разберете — каза свещеника. — Бюканън са много добри измамници. Те ще направят каквото е нужно, за да получат това, което желаят, и след като родителите и изповедника ви не са тук, за да ви защитават, чувствам, че е мой дълг да говоря с вас като защитник и свещеник. Сега разбирате ли?

Тя не разбра абсолютно нищо. Понечи да поклати глава и да попита свещеника защо смята, че й е нужна закрила. Не осъзнаваше ли, че Бродик е там, за да й помага?

— Отче, аз помолих Бродик…

Свещеникът бе толкова ужасен, че не й позволи да продължи.

— Помолила сте го? Значи не са ви отвлекли насила?

Джилиън започна да подозира, че отец Лаган не е добре с главата. Отново се опита да му обясни.

— Ако някой е приложил натиск върху друг, то това съм аз. Бродик щеше вече да си е у дома, ако не го бях помолила…

Бродик я прекъсна.

— Тя има глава на раменете си, отче. Не съм я принуждавал, нито съм я манипулирал. Нали така, Джилиън?

— Да, така е — съгласи се тя. — Но, отче, аз все още не разбирам защо искате да ме защитавате. Не виждате ли, че съм в добри ръце?

Отец Лаган я изгледа така, сякаш му се иска да я оплаче.

— Мила лейди, не може наистина да разбирате в какво се забърквате — проплака той, удивен от съгласието й. — Отговорете ми — заповяда той. — Някога била ли сте в крепостта на Бюканън?

— Не, не съм…

Свещеникът вдигна отчаяно ръце.

— Ето, виждате ли — извика победоносно той и изсумтя.

— Това, което видях от Шотландия ми хареса, много красива страна — каза тя. — И съм сигурна, че и земите на Бродик са красиви.

— Но никога не срещали някой от онези диваци, които се наричат Бюканън, нали момиче? — попита с писклив глас свещеникът.

Беше повече от очевидно, че отец Лаган е крайно разстроен, затова тя се опита да го утеши.

— Не, не съм срещала много хора от клана, но съм убедена, че те са приятни хора и не са диваци.

— Милостиви боже, тя си мисли, че са приятни. Чу ли я, Рамзи? Чу ли я?

Рамзи се постара да не се разсмее, докато отговаряше:

— Да, чух, отче, но искам да ви напомня нещо, което Бродик вече каза. Джилиън има глава на раменете си. Затова смятам, че тя наистина намира последователите на Бродик за приятни хора.

— Как би могла… — започна отново свещеникът.

— Тя смята, че леърд Бюканън е повече от приятен. Ако не беше така, не би стояла до него. Бродик може да бъде много… чаровен… когато пожелае. — Рамзи се задави при последните думи и след миг се разсмя.

Свещеникът се обърна към Бродик.

— Тя не може наистина да знае с какво се заема.

— Нима предполагате, че аз не мога да се погрижа за нея или че някой от клана ми ще се отнася зле към нея?

Отец Лаган осъзна, че е прекрачил границата и колебливо опита да поправи пораженията, които бе нанесъл. Вдигайки ръце, той каза:

— Не, не, аз просто предположих… младата дама е толкова нежна… не мога да си представя как ще оцелее в една толкова сурова среда.

Джилиън все още не разбираше за какво говорят и защо отец Лаган е толкова разстроен. Тя погледна към Бродик, надявайки се той да й даде някакво обяснение, но той я игнорира и заговори на свещеника на келтски. Мъжът говореше много бързо с плътен, враждебен тон и тя се ужаси, че може да обиди или ядоса мъжа с расото.

Той казваше на свещеника колко много значи Джилиън за него и че би умрял, преди да позволи да й се случи нещо лошо. Младият мъж знаеше, че тя не разбира и дума от това, което говори, но отец Лаган го разбираше много добре, а в този момент само това бе от значение.

Бродик едва не се разсмя, когато Джилиън му каза:

— Не бива да говориш на свещеника с толкова враждебен тон. На Господ няма да му допадне. — Обръщайки се към свещеника тя каза: — Той не искаше да ви обиди.

— Няма нужда да се извиняваш вместо мен — каза й Бродик.

— Защитавам душата ти — озъби се тя.

— Грижите се за душата му? — попита удивен свещеника.

— Някой трябва да го направи — отвърна тя. — Без моята помощ той няма да може да отиде в рая. Със сигурност осъзнавате добре това, отче, все пак го познавате от по-дълго време.

— Джилиън прекрати този нелеп разговор — нареди Бродик.

Тя го игнорира.

— Но също така, той има добро сърце, отче. Просто не иска никой друг да го разбира.

Свещеникът се усмихна.

— Видяла сте добротата в него?

— Да — увери го тя. — Видях я.

Свещеникът я изгледа внимателно.

— Била сте отгледана в миролюбив дом, нали?

— Да, отче. Моят чичо е много миролюбив човек.

— И все пак смятате… — Лаган поклати глава. — Както казах по-рано, нямам идея как ще оцелеете в онези сурови условия.

— Отче, двамата с Бродик отиваме в дома на Рамзи — каза тя, надявайки се да поправи всяко недоразумение, което може да е възникнало.

— Но няма да останете там завинаги — почти изкрещя той ядосано. — Все някога ще се върнете у дома.

— О, да, разбира се, трябва да се върна…

— Джилиън как успя? — изкрещя Рамзи.

Стресната тя се завъртя към него.

— Какво как съм успяла, Рамзи?

— Ако си била изплашена, как си успяла да се спуснеш в пропастта, за да спасиш Алек?

— И искаш да говорим за това точно сега?

— Да.

— Но аз точно обяснявах на отец Лаган, че трябва…

— Отговори на въпроса на Рамзи, Джилиън — нареди Бродик.

Тя се отказа от опитите да проведе нормален разговор.

— Как се спуснах, за да помогна на Алек ли? Много лесно. Затворих очи.

— Сигурно ти е било много трудно. Видях как само преди миг лицето ти посивя само защото бе застанала на ръба на скалата.

— Нямах друг избор и не биваше да се бавя. Въжето на Алек се разплиташе.

— Сега, момиче, ако ми отделиш съвсем малко време, бих искал да ти задам няколко въпроса — настоя се отец Лаган.

В същия миг Рамзи каза:

— Разбира се, че си имала избор. Да направиш това, след като си била толкова изплашена, изисква наистина голяма смелост.

— Джилиън е сторила това, което е трябвало. Разбира се, че е смела — каза Бродик.

Тя не се съгласи.

— Не, въобще не бях смела. Бях толкова изплашена, че чак треперих. И се разплаках — добави тя.

— Джилиън, няма да спориш с мен за това. Казах, че си смела и ще го приемеш. Знам какво говоря.

Не й допадаше да я поправят.

— Бродик, папата е безпогрешен, но не и ти. Не може да знаеш…

— Наистина ще се радвам, ако продължим — обади се свещеника. — Сега, момиче, искам да знам нещо. В добри отношения ли сте с църквата?

— Моля?

— Той иска да знае, дали си в добри отношения с църквата — повтори Бродик.

Тя местеше поглед от единия към другия.

— Мисля, че да.

— И кога беше последната ви изповед? — поиска да узнае свещеника.

Тя се поколеба.

— Отговори му — нареди Бродик.

Това я ядоса.

— Помолих те да не ми говориш с този тон — изсъска тихо тя. — Не ми харесва.

Отец Лаган я чу. Устата му остана отворена, очите му се разшириха, беше изумен.

— Смееш да критикуваш леърд Бюканън?

Засрамена, че свещеникът я е чул, тя се опита да се оправдае.

— Той пръв ми се сопна, отче. Чухте го, нали? Не трябва ли да мога да се защитя?

— Да, разбира се, че трябва, момиче, но повечето жени не го правят. Биха се страхували от реакцията му.

Тя се усмихна.

— Бродик никога не би наранил жена.

Отец Лаган я изненада, като се засмя.

— Чувал съм, че за всеки мъж съществува идеалната жена, без значение колко противоречив и варварски е той, и сега мога да призная, че това е напълно вярно.

— Може ли да свършваме с това — заповяда Бродик.

— Да, разбира се — съгласи се свещеникът. — Лейди Джилиън, пак ще ви попитам. Кога беше последната ви изповед?

Тя се изчерви.

— Измина доста време.

Лаган въобще не хареса чутото.

— И защо сте отлагали това свещено задължение?

— Трябва да отговоря, преди да ми позволите да отида в дома на Рамзи, така ли? — попита тя.

— Да, трябва — отвърна Рамзи.

— Свещеникът чака отговорът ти — напомни й Бродик.

Главата я заболя. Очевидно единствено тя смяташе, че този разпит на свещеника е много странен. Реши, че когато остане насаме с Бродик, щеше да му поиска обяснение. Засега бе най-добре да угоди на всички.

— Не съм се изповядвала, тъй като Англия е поставена под забрана и на свещениците не им е позволено да изпълняват задълженията си, освен в най-краен случай. Със сигурност сте чули, че нашият папа… не се разбира… с крал Джон. Двамата водят война за това кой ще е архиепископът на Кентърбъри.

Отец Лаган кимна.

— Забраната, да, разбира се. Къде ми е ума. Забравих, че идвате от Англия. Е, тогава бихте ли искала да ви изповядам?

— Сега ли? — Тя нямаше намерение да изкрещи въпроса, но просто реагира, мислейки си, че свещеника иска да чуе изповедта й пред Бродик и Рамзи, а и без воала, който се поставя между свещеника и изповядващия се, тя бе сигурна, че няма да успее да контролира емоциите си.

— Тя не е сторила нищо, за което да се покайва — увери Бродик Лаган.

— Откъде знаеш? — попита тя раздразнена.

Бродик се ухили.

— Просто знам.

Тя го изгледа.

— Аз съм грешна — каза тя и вътрешно простена, тъй като думите й прозвучаха сякаш се хвали.

— Не, не си. — Възражението му бе последното нещо, с което смяташе да се съобрази тя точно сега.

— Напротив — настоя тя. — Благодарение на теб ме обземат нечестиви помисли и всички те са свързани с теб. Прекалено грешна съм. — Едва когато се изказа, младата жена осъзна какво точно е казала. — Греховете ми са напълно по твоя вина, Бродик, и ако заради тях отида в чистилището, Господ ми е свидетел, и ти идваш с мен. Рамзи, ако не спреш да се хилиш, кълна се, ще те метна през ръба на скалата.

— Обичаш ли го, момиче? — попита свещеникът.

— Не — отвърна тя категорично.

— Не е задължително да го обичаш — посочи й Лаган.

— Надявам се да не е — проплака тя.

— Но ще направи животът ти много по-лесен — посочи той.

— Джилиън, ще му кажеш истината — заповяда Бродик и хвана ръката й.

Тя се опита да се откъсне от него, но той не й позволи.

— Казах истината. Не обичам Рамзи и ако не спре да ми се смее, кълна се, че на клана Синклер скоро ще му се наложи да си търси нов леърд.

— Не Рамзи — изкрещя Лаган, в опит да надвика смеещият се леърд Синклер. — Питах дали обичате Бродик.

— Казал си на отец Лаган, че те обичам? На кой друг го каза?

По мнение на Бродик въпроса й не заслужаваше отговор. Той просто тихо я помоли отново да му каже, че го обича.

— Бродик, сега не е времето…

— Сега е идеалният момент.

Тя реши да не спори.

— Това, което ти казах, беше много лично.

— Обичаш ли ме?

Несклонна да признае всичко пред хората около тях, тя сведе глава.

— Не искам да говорим за това точно сега.

Бродик обаче не приемаше отказ, той повдигна брадичката й с пръст и я попита отново.

— Обичаш ли ме?

— Знаеш, че те обичам — прошепна тя.

С тържествуващо изражение, той издърпа парчето кариран плат от рамото си и го постави на сплетените им ръце. В този момент Джилиън осъзна какво става. В паниката си, тя се опита да си издърпа ръката, но той не й позволи, и след няколко секунди борба, тя се предаде. Сърцето й му принадлежеше.

Поглеждайки в очите й, той заповяда:

— Ще кажеш думите.

Тя упорито запази мълчание.

Но той също бе упорит и я притисна.

— Искам да чуя думите, Джилиън. Няма да се отречеш от мен.

Тя можеше да почувства как всички ги гледат и знаеше много добре колко неотстъпчив може да е Бродик. Щеше да продължи да я притиска, докато не получеше това, което иска. Освен това, й бе невъзможно да се отрече от любовта, която изпитва към него, и щом той имаше нужда да ги чуе отново, тя щеше да му каже. С въздишка тя осъзна, че е загубила битката, и все пак се чувстваше победителка.

— Обичам те — каза тя с развълнуван шепот.

— Сега и завинаги?

Тя спря за миг, след което прогони всички тревоги и страхове, и каза:

— Да.

— Аз ще те уважавам и защитавам, Джилиън — каза й Бродик. Ръката му се премести на тила й и той я придърпа към себе си. С ъгълчето на окото си, тя забеляза, че отец Лаган вдига ръце и прави кръст във въздуха. Тя беше безсилна да устои, когато той сведе глава, за да я целуне. Държанието му бе толкова собственическо. Ръцете й обгърнаха лицето му, за момент бе забравила за хората около тях, докато не чу, че някой ръкопляска. Когато Бродик най-после я пусна, й се наложи да се хване за седлото, за да не падне от коня. Опита се да пооправи външният си вид, докато Бродик замяташе плейда отново на рамото си и го закрепяше с колана си.

Тя зачака Бродик да й каже нещо, но когато той запази мълчание, тя реши да се обърне към отец Лаган.

— Нека Господ бъде с вас — каза свещеника.

Рамзи се ухили като пакостливо дете и шляпна Бродик по рамото.

— Довечера ще празнуваме.

— Какво ще празнувате, Рамзи? — попита тя невинно.

— Задоволихте изискванията на църквата.

— Значи можем да продължим?

— Да. — Преди да успее да зададе друг въпрос, той бързо се обърна към свещеника. — Отче, ще вечеряте ли днес с нас?

— Обещах на леърд Макхю, че ще се отбия, но ако не се стъмни, докато се прибирам, с радост ще приема гостоприемството ви. Истината е, че едно топло легло от време на време е много добре за старите ми кости. Празно топло легло — каза той и погледна към Бродик.

— Едно празно легло ще ви очаква в дома ми — обеща Рамзи с усмивка.

След като погледна със съжаление към Джилиън, отец Лаган каза:

— Все още има време… да промените решението си, преди да е станало твърде късно. Лейди Джилиън, ще имате възможност да размислите, до довечера, и ако дойдете на себе си и осъзнаете, че…

— Каквото е сторено, сторено е, отче. Просто се примирете — каза му Рамзи.

Раменете на Лаган увиснаха.

— Предупреждавам ви, леърд Бюканън. Ще продължа да се грижа за това момиче.

Рамзи се разсмя.

— Това значи ли, че ще нарушите собствената си клетва и ще се върнете в земите на Бюканън? Много добре си спомням как казахте на Иън Мейтланд, че всички от клана Бюканън са езичници и нямате намерение никога повече да се грижите за душите им.

— Помня какво съм казал — сопна се свещеникът. — И със сигурност не съм забравил инцидента. Все пак съм наясно със задълженията си. Ще държа лейди Джилиън под око и ако разбера, че не е щастлива или страда, ще отговаряте пред мен, леърд. Гледайте да се грижите добре за нея. Надявам се, че осъзнавате, какво съкровище притежавате. — След като изнесе тази реч, Лаган подхвана юздите на коня си и го подкара между воините. — Нека Господ е с всички вас — извика той.

Джилиън гледаше как свещеникът се отдалечава, но Бродик подръпна косата й, за да й привлече вниманието. Той отметна къдриците зад рамото й.

— Ще се отнасям добре с теб — обеща той.

— Сигурна съм, че ще го направиш — отвърна тя. — Ще тръгваме ли?

Бродик махна на Дилън да поеме лидерството и се обърна, за да говори с Рамзи. Джилиън забеляза как командира тръгна напред към стръмната скала. Ужасена тя насочи коня си в противоположната посока.

В единия миг беше до Бродик, а в следващия се отдалечаваше от стръмния склон.

— Къде, по дяволите, отива тя? — обърна се Бродик към Рамзи, пришпорвайки жребеца си. Той я настигна, хвана юздите на коня й и се опита да я накара да обърне в другата посока. Тя отблъсна ръцете му и отново подкара конят си напред.

— Отиваш в грешната посока.

— Правилната посока през стръмния склон ли е?

— Не, Джилиън, не е…

— Няма да го направя.

— Остави ме да ти обясня… — търпеливо започна той. Никога не бе виждал мъж или жена да се движи толкова бързо, колкото Джилиън в този миг.

Тъй като не можеше да го накара да пусне юздите й, тя скочи от коня и бързо хукна, преди той да е успял да й каже аргументите си за това, че ще минат по по-кратък път.

Той отново я настигна.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Ти какво мислиш, че правя? Ходя. Имам нужда да си разтъпча краката.

— Подай ми ръка.

— Не.

— Не е през склона… — започна той.

— Аз ще заобиколя.

— Добре — съгласи се той.

Тя се закова на място.

— Какво искаш да кажеш? Няма да ме принудиш да мина от там, така ли?

— Разбира се, че няма да те принудя. Ще минем по заобиколния път. — Той изсвири силно и вдигна ръка. Дилън веднага обърна коня си.

Тя знаеше, че вероятно посрамва Бродик, задето я е страх да слезе по глупавия хълм. Всички воини я гледаха, но за щастие стояха доста далеч и не можеха да чуят за какво става дума.

— Не искам да те дискредитирам пред приятелите и воините ти, затова ако поискаш от мен да сляза по склона, ще го направя.

— Макар да си толкова ужасена, се тревожиш, че можеш да ме дискредитираш? О, Джилиън, това никога не може да се случи. Просто ще заобиколим.

Тревогата я напусна на мига.

— Колко време ще ни забави?

— Зависи с каква скорост ще яздим.

— Колко време? — настоя тя.

— Един ден — призна той и посегна с ръка към нея.

— Толкова много? Дори и ако бързаме?

— Да, толкова много — отвърна той. — Подай ми ръка.

— Мога да яздя коня си.

— Предпочитам да яздиш с мен.

Тя отстъпи назад.

— Бродик?

— Да, мила?

— Трябва да мина през склона, нали?

— Не трябва да правиш нищо, което не искаш. — Тя си пое дълбоко дъх, изправи рамене и се хвана за ръката му. Той понечи да я качи зад себе си, но в следващия миг промени решението си и я постави в скута си.

Младият мъж почувства как тялото й трепери и потърси начин да я успокои. Обви ръце около нея и я притисна силно към гърдите си.

— Тези твои страхове…

— Доста неоснователни са, нали?

— Знаеш ли каква е причината за тях? Случило ли се е нещо, което да те направи толкова предпазлива?

— Имаш предвид страхлива?

Повдигайки брадичката й с ръка, той я накара да погледне нагоре към него.

— Внимавай никога повече да не те чувам да говориш така за себе си. Ти не си страхлива. Разбра ли ме?

— Да — отвърна му тя.

— Кажи го — заповяда й.

— Не съм страхлива. Сега можеш да спреш да ме стискаш — нареди му тя. Тя го изчака да пусне брадичката й, преди да каже: — Размислих. Искам да слезем през склона. Обаче ние ще минем последни — добави колебливо, надявайки се, че докато дойде техният ред ще събере достатъчно смелост.

— Сигурна ли си?

— Да — настоя тя, макар гласа й да бе толкова тих, че не бе сигурна дали я е чул. — И ще яздя своя кон — добави вече по-високо. — Няма да позволя хората ти да ме мислят за слабачка.

— Никога не биха помислили такова нещо — каза той и подкара конят си към хълма. Той не спря на ръба, нито забави хода на жребеца си, когато заслиза по стръмнината, водеща към пътя за дома на Рамзи. Тя скри лице в плейда му, обви ръце около кръста му и го замоли да позволи на останалите да минат преди тях.

Той й отказа. Все още имаше време да спрат, преди да стигнат до най-опасният терен от пътя, и тя щеше да го накара да спре. Имаше нужда от време, за да събере смелост. Защо този дебелоглав мъж не можеше да го разбере?

— Искам да сме последни.

— Аз пък искам да сме първи.

— Ще изчакаме — настоя тя. Паниката бе сграбчила здраво гърлото й и тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за това как пада в бездънната яма и падането никога няма край. Нуждата да изкрещи сякаш я погълна и, Господ да й е на помощ, тя всеки момент или щеше да повърне или да припадне.

— Бродик… аз не мога…

— Кажи ми за тези нечестиви мисли, които имаш за мен.

— Какво? — Той търпеливо повтори въпроса си. Конят се препъна, изпод копитата му се зарониха камъни, които се затъркаляха шумно надолу, но Бродик само смени позата си, върху седлото, за да улесни конят и продължи напред.

Джилиън чу шум и понечи да погледне надолу, когато Бродик я попита:

— В тези нечестиви помисли, бяхме ли облечени.

Лицето й пламна на мига.

— Облечени ли? — заекна тя.

— Във фантазиите ти за мен…

— Не бяха фантазии.

— Разбира се, че са били — поправи я той весело. — Ти каза на отец Лаган, че си имала нечестиви мечти.

— Нечестиви мисли — поправи го тя.

— И освен това каза, че тези… мисли… са свързани с мен. Така ли беше или не?

— О, говори по-тихо.

Той се разсмя.

— Е, имахме ли? — попита я отново.

Раменете й увиснаха.

— Какво дали сме имали?

— Дрехи?

Истински раздразнена, тя изкрещя:

— Разбира се, че бяхме облечени в дрехи.

— Значи нечестивите ти мисли не са били особено интересни.

— Ще спреш ли да говориш за това?

— Защо?

— Защото не е прилично.

— Смятам, че имам право да знам. Все пак каза, че нечестивите помисли са били свързани с мен, нали?

— Да.

— Е, тогава? Искам да знам какво съм правил.

Тя затвори очи.

— Ти ме целуваше.

— Само това ли? И нищо повече?

— Ти какво очакваше?

— Много повече от това — каза той. — Къде те целувах?

— По устните — отвърна тя. — Сега ще спреш ли с това…

— И никъде другаде? — попита отново, звучейки доста разочарован. — Искаш ли да ти кажа за някои от моите фантазии, в които присъстваш ти?

Очите й се разшириха.

— Имал си… мисли… за мен?

— Разбира се, но моите фантазии са много по-интересни.

— И защо?

— Искаш ли да ти ги разкажа?

— Не.

Той се засмя и игнорира протеста й.

— В моите фантазии ти не носиш нищо. Не, това не е така. Ти носиш нещо.

Тя знаеше, че не бива да пита, но не успя да се сдържи.

— Какво носех?

Той се наведе надолу и прошепна в ухото й:

— Мен.

Тя подскочи и се дръпна от него, притискайки гърдите му с двете си ръце.

— О, милостиви боже — изписка тя. — И двамата ще отидем в чистилището, ако продължим с този скверен разговор. Откъде можеш да знаеш как изглеждам под дрехите си?

— Само гадая — отвърна той. — И между другото, перфектна си.

— Не, не съм.

— Кожата ти е мека и гладка и във фантазиите си, когато съм между меките ти…

Тя затисна с ръце устата му, за да го накара да спре. Очите му светеха дяволито. Той бе възмутителен и може би именно това я привлече към него още в самото начало. Бродик някак съумяваше да се освободи от задръжките. Изглежда не го бе грижа какво мислят другите за него и никога не се опитваше да впечатли някой.

Искаше й се и тя да бъде толкова освободена в държанието си.

— Да съм с теб е едно… освобождаващо… изживяване — прошепна тя.

— Не беше толкова зле, нали, милейди?

Звука от гласа на Дилън я накара да подскочи.

— Моля? — попита тя и бавно отдръпна ръка от устата на Бродик. Той я хвана и целуна дланите й. Удивена, тя побърза да си издърпа ръката преди Дилън да ги е видял.

— Ездата надолу по склона, не бе толкова зле, нали? — поясни той.

Тя погледна нагоре към скалите, поклати глава и избухна в смях.

— Не, не беше никак зле.

Само след няколко минути тя отново яздеше собственият си кон. Решавайки да застане начело, тя пришпори кобилата си и мина между Бродик и Рамзи.

— Измами ме.

— Да, така беше — призна той. — Сърдиш ли ми се?

Тя отново се засмя.

— Аз не се ядосвам. Аз си го връщам.

Без дори да подозира, тя току-що бе изрецитирала кредото на клана Бюканън.