Джули Гарууд
Съкровището (3)

Глава 2

Англия, по време на управление на крал Джон

Животът му висеше на косъм. В отчаянието си да избяга от врага, малкото момче взе старото въже, което намери в единия край на конюшнята, омота го около нащърбената скала и после направи три възела, както го бе учил чичо му Енис. После бързо, преди да е размислил, легна по корем на ръба на пропастта и с въже омотано около лявата си ръка, се спусна от скалата. Твърде късно се сети, че трябваше да омотае въжето около кръста си и да използва краката си, за да балансира надолу, по начина по който го правеха воините, които наемаха да работят в пещерите Хънтли, когато изтече задължителната им годишна служба при бароните.

Момчето бързаше прекалено много и не можеше да се върне горе и да започне отново. Ръбовете на скалите бяха остри и се забиваха като игли в тънката му кожа. Скоро корема и гърдите му се покриха с кървящи драскотини. Детето беше сигурно, че ще му останат белези, които щяха да направят от него истински воин и макар това да бе една доста приятна мисъл за момче на неговата възраст, искаше му се да не боли чак толкова много.

Естествено нямаше да заплаче, без значение колко силна станеше болката. Можеше да види следи от прясна червена кръв по скалите, покрай които бе минал, и това го плашеше почти толкова, колкото и мястото, на което се намираше в момента. Ако баща му, можеше да го види със сигурност щеше да му каже, че си е загубил ума и дори може би щеше да поклати неодобрително глава, но също така щеше да го издърпа на безопасно място и щеше да направи всичко по силите си да го предпази от опасностите… О, татко, иска ми се да беше тук. Сълзи изпълниха очите му и момчето знаеше, че ще забрави обещанието, което си бе дал и ще се разплаче като бебе.

Искаше му се да се прибере у дома, да седне в скута на майка си, да й позволи да среше рошавата му коса, да го притиска към себе си и да се суети около него. Щеше да му помогне да намери смисъл в това… каквото и да бе то… и тогава баща му нямаше да бъде толкова разстроен.

Мислите за родителите му го накараха да изпита носталгия към дома и го разплакаха. Пръстите му, стискащи въжето, също се разкървавиха и направиха хватката му по-несигурна. Цялата ръка го болеше, пръстите му изтръпваха и коремът му изгаряше от болка, но той се опитваше храбро да я игнорира, защото все повече и повече се паникьосваше и не можеше да мисли за нищо друго, освен как да избяга по-бързо преди дявола да е разбрал за изчезването му. Да се спусне по клисурата се оказа много по-трудно, отколкото бе подозирал, но той продължаваше бавното си пътуване надолу и не смееше да погледне в зеещата паст на пропастта, която със сигурност бе толкова дълбока, че стигаше до самото чистилище. Опита се да си представи, че слиза от едно от големите вековни дървета у дома, защото той бе добър катерач, дори по-добър от големия си брат. Така бе казал татко му.

Изтощено, детето спря да си почине. Погледна нагоре изумен колко път е изминал и се почувства горд от подвига си. Тогава нишката държаща живота му започна да се разплита, гордостта му се изпари и момчето избухна в сълзи. Беше сигурен, че никога вече няма да види майка си и баща си.

В същия миг, лейди Джилиън се изравни с момчето, в гърдите й сякаш гореше огън и тя едва успяваше да си поеме дъх. Беше проследила следите му през гората, тичайки с всички сили, и щом стигна до клисурата и чу плача на момчето, тя падна на колене от облекчение. Малкото момченце все още бе живо, слава на бога.

Радостта й обаче бе краткотрайна, защото когато посегна за въжето, за да издърпа детето на безопасно място, видя, че се е прокъсало, и всеки миг ще се скъса. Страхуваше се дори да докосне въжето. Ако го дръпнеше, нишките щяха да се отъркат в скалите и въжето щеше да се скъса по-бързо.

Крещейки му да стои напълно неподвижно тя легна по корем и се насили да погледне зад ръба. Гледката накара вълна от ужас да залее Джилиън и стомахът й се сви болезнено. Как, в името на бога, щеше да го спаси? Щеше да й отнеме прекалено много време да отиде и да донесе здраво въже, а шанса да бъде забелязана от воните на Алфорд бе прекалено голям. Имаше доста камъни, които стърчаха и тя знаеше, че някой по-опитен мъж, или жена, ще може само държейки се за тях да се спусне до момчето.

Но тя не бе опитна… нито пъргава. Дори само от гледката надолу й се завиваше свят, но, милостиви боже, не можеше да го остави там, а времето им изтичаше. Всеки миг въжето щеше да се скъса и детето щеше да полети към смъртта. Нямаше избор, затова каза молитва към господ и се помоли за кураж. Не поглеждай надолу, тихо си повтаряше тя, докато лягаше по корем на ръба и внимателно се спускаше надолу. Просто не поглеждай.

Джилиън изплакваше от радост всеки път, щом крака й намереше стабилна опора. Опитваше се да си представи, че слиза по стълби. Когато най-после се изравни с момчето тя облегна чело на студената скала, затвори очи и благодари на господ, че й попречи да не падне и да си счупи врата.

Бавно се обърна към детето. То бе на пет или шест годинки, и отчаяно се опитваше да бъде храбро и да не показва страха си. Вече от няколко минути висеше на въжето, държейки се за него с едната ръка и стискайки кинжал — нейният кинжал — в другата.

Очите му бяха широко отворени от ужас и все още пълни със сълзи. Сърцето я заболя заради него.

Тя бе единствения му шанс за спасение, но детето се страхуваше да й се довери. Непокорно и безразсъдно, то нито говореше с нея, нито я поглеждаше, и всеки път щом се опиташе да го хване, момчето й се изплъзваше и насочваше острието на камата към ръката й. Но това нямаше да я спре, и ако трябваше да умре в опита си да го спаси, тогава така да бъде.

— Спри с тази лудост и ми позволи да ти помогна — заповяда тя. — Кълна се в бога, това, което вършиш, е безсмислено. Не виждаш ли, че въжето ти се прокъсва?

Остротата в гласа й отрезви момчето и сякаш успя да прогони ужаса. То видя кръвта по пръстите й и осъзна, че то я е наранило и хвърли камата.

— Съжалявам, милейди — проплака то на келтски език. — Съжалявам. Не бива никога да наранявам дами.

То говореше толкова бързо и думите бяха толкова объркани заради плача му, че тя едва успя да разбере какво й казва.

— Ще ме оставиш ли да ти помогна? — Тя се надяваше момчето да я разбере, но не бе сигурна дали е използвала правилните думи, тъй като познанията й по келтски бяха доста ограничени.

Преди да успее да й отговори, тя проплака:

— Спри да се движиш, въжето ще се скъса. Позволи ми да те хвана.

Джилиън се приближи, хвана се здраво за една скала над себе си и посегна към детето. Окървавената й ръка се обви около кръста му и тя го издърпа към себе си, точно в мига, в който въжето се скъса.

Ако детето не бе намерило здрава опора, на която да стъпи, и двамата щяха да полетят към бездната. Джилиън го притисна към себе си и въздъхна облекчено.

— Дойде точно навреме — каза детето и размотавайки въжето от китката си, той го пусна в бездната. Искаше му се да го види как пада, но когато се опита, Джилиън го стисна силно и му нареди да стои напълно неподвижен.

— Досега се справихме — каза тя толкова тихо, че се съмняваше дали въобще я е чул. — Сега идва трудната част.

Той чу как гласа й потрепери.

— Уплашена ли сте, милейди? — попита то.

— О, да, дяволски изплашена съм. Но няма да те пусна. Облегни се на скалата и не мърдай. Ще започна да се катеря нагоре и…

— Но ние трябва да вървим надолу, не нагоре.

— Моля те, не крещи — каза тя. — Не е възможно да слезем до долу. Няма да имаме никаква опора. Виждаш ли колко е гладка повърхността?

— Може би, ако бях взел по-здраво въже, щях…

Тя го прекъсна.

— Това вече няма значение.

С две ръце се хвана за пукнатините в скалата над нея, търсейки начин да успее да се изкачи нагоре. Но явно силите я бяха напуснали, защото колкото и да се опитваше не можеше да се върне обратно горе.

— Знаете ли какво, милейди?

— Мълчи — прошепна тя, помоли се на ум Господ да й даде сили и отново се опита да се покатери.

— Но, знаете ли?

— Какво да знам? — каза тя, облягайки се на стената, докато лудешкия бяг на сърцето й се поуспокои.

— Под нас има наистина голяма издатина. Видях я. Може да скочим долу. Погледнете надолу, милейди, и вие също ще я видите. Не е много далече.

— Не искам да гледам надолу.

— Но ако погледнете, ще я видите къде е. Тогава може би ще мога да допълзя…

— Не! — изкрещя тя, опитвайки се да се изкатери отново нагоре. Със сигурност ако успееше да се изкачи до там, щеше да намери начин да издърпа и момчето.

Момчето я гледаше как се мъчи.

— Прекалено слаба сте, за да успеете да се изкачите догоре.

— Вероятно е така.

— Мога ли да помогна?

— Не, просто стой неподвижно.

И тя поднови усилията си, но не постигна нищо. Вътрешно бе толкова паникьосана, че едва успяваше да си поеме дъх. Милостиви боже, не мислеше, че някога е била толкова изплашена през живота си.

— Знаете ли какво, милейди?

Детето бе толкова настоятелно, че тя спря да се опитва да го накара да мълчи.

— Не, какво?

— Трябва да слизаме надолу, не да се качваме.

— Ще се качим горе.

— Тогава защо седим на същото място.

— Опитай се да бъдеш търпелив — нареди тя. — Не мога да намеря здрава опора. Дай ми минута и ще опитам отново.

— Не можете да се изкатерите, защото ви нараних. Целите ви дрехи са в кръв. Ужасно съжалявам, милейди, но бях много уплашен.

Детето звучеше така, сякаш всеки миг ще се разплаче. Тя бързо се обърна към него, за да го успокои.

— Не се тревожи за това — каза тя и спря с опитите да се изкатери нагоре. — Мисля, че си прав. Трябва да слезем надолу.

Много бавно, тя се обърна и седна на ръба на скалата. Момчето я погледна и също седна до нея. Детето се движеше толкова бързо, че я изплаши, накара сърцето й да подскочи ужасено и тя го хвана здраво за ръката.

— Може ли вече да скочим? — попита то нетърпеливо.

Момчето наистина нямаше чувство за самосъхранение.

— Не, няма да скачаме. Много бавно ще се спуснем надолу. Хвани се за ръката ми и се дръж здраво.

— Но цялата ви ръка е в кръв.

Тя бързо избърса кръвта в полата си. Двамата внимателно се преместиха по-надолу. Джилиън хвърли един поглед и се обеди, че издатината е достатъчно широка. Каза една бърза молитва, пое си дълбоко дъх и се спусна от ръба.

Разстоянието не бе особено голямо, но все пак я заболя при падането. Малкото момченце изгуби баланс, когато паднаха, и Джилиън успя да го улови миг преди да полети към пропастта. То се хвърли в ръцете й, притискайки я към скалата, зарови лице в рамото й и зарида.

— За малко не паднах.

— Да, така беше — съгласи се тя. — Но сега си в безопасност.

— Ще слизаме ли още надолу?

— Не. Ще останем тук.

Останаха така прегърнати няколко минути, докато момчето се успокои достатъчно, че да я пусне. Но бързо се възстанови след изживяното и скоро започна да се разхожда наоколо изучавайки скалата, на която стояха.

Изглеждайки много доволен от себе си, той се настани на едно местенце, подви крака под себе си и я повика да седне до него.

— Много благодаря, но тук съм си добре.

— Скоро ще завали и ще се намокриш. Не е трудно, просто не поглеждай надолу. — Сякаш да потвърди първите му думи, в далечината проблесна светкавица предизвестяваща настъпващата буря. Много бавно тя отиде до него. Сърцето й туптеше оглушително, тя бе ужасно изплашена, че може да падне. Очевидно детето бе по-смело от нея.

— Защо те е страх да гледаш надолу — попита момчето като се наведе напред, за да погледне към пропастта.

Бе застанал опасно близо до ръба и тя ужасена го хвана за глезена и го издърпа към себе си.

— Не прави така.

— Но аз исках да се плъзна надолу, за да видя къде ще се приземя.

— Седни до мен и замълчи за миг. Трябва да измисля какво да правим.

— Но защо не обичаш да гледаш надолу?

— Защото така.

— Може би ти прилошава. Лицето ти изглежда зелено. Ще повърнеш ли?

— Не — отвърна тя едва-едва.

— Страх ли те е да гледаш надолу? — не се отказваше детето.

— Защо задаваш толкова много въпроси?

Той повдигна нехайно рамене.

— Не знам. Просто го правя.

— И аз не знам защо се плаша от височините, просто се случва. Дори не поглеждам през прозореца на покоите си, защото е много високо. Замайвам се.

— Всички англичанки ли са като теб?

— Не, предполагам, че не са.

— Повечето са слаби — обяви детето. — Чичо ми Енис казва така.

— Чичо ти греши. Повечето дами не са слаби и могат да правят всичко, което правят и мъжете.

Момчето явно сметна думите й за смехотворни, защото се разсмя и раменцата му се разтресоха.

Младата жена се зачуди как може едно толкова малко дете да бъде толкова арогантно. После детето смени посоката на въпросите си.

— Как е името ви, милейди?

— Джилиън.

Детето я зачака да го попита за името, но щом тя не го направи, я побутна леко.

— Не искате ли да знаете моето име?

— Вече го знам. Чух воините да говорят за теб. Ти си Мичъл и си от клана на мъж, който се казва леърд Рамзи. Ти си негов брат.

Момчето усилено клатеше глава.

— Не, не се казвам Мичъл — каза то, после се приближи до нея и я хвана за ръката. — Играехме си, когато се появиха мъжете и ме хванаха. Те ме сложиха в конопен чувал.

— Сигурно си бил много изплашен — каза тя. — На какво сте играели?

Преди да успее да й отговори, тя отново попита:

— Защо не ме изчака в конюшнята? Много по-лесно щеше да бъде, ако бе сторил това, което ти казах. И защо ме поряза с ножа си? Знаеше, че не съм ти враг. Все пак ти помогнах да избягаш, като отключих вратата. Ако ми се беше доверил…

— На англичаните не бива да им се вярва. Всеки знае това.

— Чичо ти Енис ли ти го каза?

— Не, чичо Бродик — обясни то. — Но аз вече го знаех.

— А на мен вярваш ли ми?

— Може би — отговори то. — Не исках да те порежа. Много ли боли?

Болката беше адски силна, но тя нямаше да му го признае, защото видя колко е притеснено детето. Малкото момче вече имаше достатъчно тревоги на главата си, за да го товари и със своите.

— Ще се оправя — каза тя. — Обаче май трябва да направя нещо за кървенето.

Тя откъсна лента плат от фустата си и я омота около китката си. Момчето й помогна да направи здрав възел, но въпреки това, скоро превръзката се обагри с кръв.

— Ето, като нова съм.

— Знаеш ли какво?

Тя въздъхна.

— Не, какво?

— Нараних си пръстите. — Звучеше така, сякаш детето се гордее, че е извършило някакъв огромен подвиг и дори се усмихна, показвайки й ръцете си. — Сега не мога да направя нищо, за да ни помогна, понеже пръстите ми сякаш горят.

— Със сигурност горят от болка.

Личицето му се озари. Беше красиво малко момче с тъмни къдрици и най-невероятните сиви очи, които бе виждала. Носът и бузите му бяха обсипани с лунички.

То се отдръпна от нея и повдигна туниката си, за да й покаже разранените си гърди.

— Ще ми останат белези.

— Не, мисля, че няма — започна тя, но щом видя оклюмалото му изражение веднага каза — Но може би ще ти остане някой белег. Ти искаш да имаш, нали?

Детето кимна.

— Да.

— Защо?

— Воините имат белези. Те са белег за доблест.

О, бе толкова сериозно, че Джилиън не посмя да се засмее.

— Знаеш ли какво означава думата доблест?

Детето поклати глава.

— Не, но знам, че е нещо хубаво.

— Да — съгласи се тя. — Доблестта е смелост и наистина е нещо много хубаво. Сигурно порязванията те болят — добави тя и се наведе напред, за да покрие коремчето му с туниката. — Когато се върнем в крепостта ще накарам някой от слугите да намаже с мехлем пръстите, гърдите и стомаха ти, и ще се почувстваш много по-добре. Някои от по-старите жени все още ме помнят — добави тя. — Ще ни помогнат.

— Не можем да се върнем — изплака детето.

Промяната в него я изуми.

— Опитай се да разбереш — каза тя. — Тук сме в капан. Няма път надолу.

— Мога да се провеся от ръба и да погледна…

— Не — прекъсна го тя. — Скалата може да не е достатъчно стабилна, за да издържи теглото ти. Не виждаш ли как изтънява в края?

— Но, аз мога…

— Няма да ти позволя да рискуваш.

Сълзи изпълниха очите му.

— Не искам да се връщам. Искам да си отида у дома.

Тя кимна разбиращо.

— Знам, и искам да ти помогна да се прибереш. Ще намеря начин — обеща му. — Давам ти думата си. — Детето не изглеждаше убедено.

То се облегна на нея и се прозя шумно.

— Знаеш ли какво казва чичо Енис? Ако англичанин ти е дал думата си, значи нямаш нищо.

— Някой ден наистина трябва да се запозная с този твой чичо и да му разясня някои неща.

Момчето изсумтя.

— Той не би говорил с теб — каза й. — Или поне така мисля. Джилиън? — попита след това. — Знам, че трябваше да те изчакам в конюшните, както ми каза, но там влязоха едни мъже, затова се изплаших и избягах.

— Баронът ли е дошъл в конюшните?

— Грозния мъж с червената брада?

— Това е баронът — каза тя. — Него ли видя?

— Не, не мисля, че беше той. Когато се криех зад дърветата го видях да излиза от крепостта с още двама мъже. Може би никога няма да се върнат.

— О, със сигурност ще се върнат — каза тя, защото не искаше да дава напразни надежди на детето. — Ако не утре, то вдругиден.

Смръщените вежди на детето го караха да изглежда прекалено мъдро за годините си и това я натъжи. Малките момченца трябваше да са навън да тичат, да се смеят, да играят и да лудуват с приятелите си. А това дете бе отвлечено от родителите си, за да послужи за пионка в плановете на барон Алфорд. Сигурно се чувстваше така, сякаш е пуснато в средата на някакъв кошмар.

— Още ли се страхуваш, Джилиън?

— Не.

— Мен никога не ме е страх — похвали се то.

— Нима?

— Почти никога — поправи се то.

— На колко години си?

— Почти на седем.

— Почти?

— Много скоро ще ги навърша.

— Ти си смело момче.

— Знам — каза той така, сякаш този факт се подразбираше от само себе си. — Защо тези мъже ме откраднаха по време на фестивала? За пръв път бях на фестивал и си прекарвах много весело. Дали не ме откраднаха задето с приятелите ми си играехме далеч от семействата си?

— Не — увери го тя. — Не това е причината.

— Да не съм направил нещо… лошо.

— О, не, нищо не си сторил. Вината не е твоя. Просто си се озовал там където не трябва, това е всичко. Баронът иска нещо от мен, но все още не ми е казал какво, а ти по някакъв начин си замесен във всичко това.

— Аз знам какво е — каза то. — И знаеш ли какво? Баронът се е запътил към ада, защото татко ще го прати там. Липсват ми мама и татко — призна то, и по гласа му личеше, че ще се разплаче.

— Разбира се, че ще ти липсват. Сигурно те търсят навсякъде.

— Не, не ме търсят, знаеш ли защо? Мислят, че съм мъртъв.

— Защо ще мислят такова нещо?

— Чух барона да го казва на приятелите си.

— Тогава знаеш какви са плановете на барона, така ли? — попита тя.

— Може би — отвърна й. — Мъжът, който ме взе, направи да изглежда така, сякаш съм си ударил главата в камък и съм паднал от водопада. Чух ги да го казват. Обзалагам се, че в момента мама плаче за мен.

— Горката жена…

— Много ще й липсвам.

— Разбира се. Но помисли си колко ще е щастлива, когато се върнеш у дома. Сега, кажи ми, моля те, какво още чу да говори баронът с приятелите си — попита тя, опитвайки се да звучи така, сякаш въпроса не е толкова важен, за да не го обърка и изплаши.

— Чух всичко, което казаха, знаеш ли защо? Защото ги изиграх. Баронът не знае, че го разбирам, защото пред него и пред приятелите му въобще не говоря, дори на келтски.

— Много умно от твоя страна. — Думите й го накараха да се зарадва. Той се усмихна и преплете пръст с нейните. — Моля те, кажи ми всичко, което чу, и не бързай, няма къде да ходим.

— Преди много години, барона изгубил една кутия, но сега мисли, че вече знае къде е. Един мъж му каза.

— Какъв мъж? Баронът каза ли името му?

— Не, но мъжа умираше, когато му каза. Кутията имаше смешно име и не го запомних.

Тя почувства как стомаха й се присвива. Вече разбираше защо Алфорд я принуди да се върне в Дънханшайер. И когато прозрението се изля върху нея с пълна сила, усети, че очите й се пълнят със сълзи.

— Ариана — прошепна тя — Нарекъл е кутията Ариана, нали?

— Да — зарадва се детето. — От къде знаеш това име.

Тя не му отговори. В ума й се блъскаха въпрос след въпрос. О, господи, нима Алфорд е открил Кристин?

— Как така говориш келтски?

— Какво? — попита тя, объркана от смяната на темата.

Детето повтори въпроса и каза:

— Сърдиш ли ми се, задето питам?

Тя видя тревогата в погледа му.

— Не, не съм сърдита — увери го тя. — Научих келтски, защото сестра ми Кристин живее в Шотландия и аз…

Детето я прекъсна.

— Къде в Шотландия?

— Не съм много сигурна…

— Но…

Тя не му позволи да я прекъсне отново.

— Когато открия къде живее Кристин, ще отида да я видя и затова научих келтски.

— Как така тя има клан и живее в Шотландия, а ти не?

— Защото ме заловиха — отговори му. — Преди много години, когато бях малко момиче, баронът и хората му превзеха Дънханшайер. Баща ми се опита да отпрати мен и сестра ми на безопасно място, но в хаоса с Кристин бяхме разделени.

— И сега сестра ти е изгубена?

— Не, не е изгубена. Един от лоялните воини на баща ми я отведе в низините на Шотландия. Моят чичо Морган, направи всичко възможно, за да я открие, но изгуби следите й в Шотландия. Не съм сигурна къде е сега, но се надявам да я открия.

— Липсва ли ти?

— Да, не съм виждала Кристин от много години. Не мисля, че дори бих могла да я позная. Чичо Морган ми каза, че семейството, което я е отгледало може би е променило името й, за да е в безопасност.

— От барона?

— Да — отговори тя. — Но тя ще ме помни.

— Ами ако не те помни.

— Ще ме помни — настоя тя.

Измина цяла минута в мълчание преди детето да се обади отново.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Мога да говоря твоя език, защото мама ме научи да говоря на английски, въпреки че татко не й позволяваше да ме учи. Той говори само на келтски. Дори не си спомням кога съм го учил. Просто го знам.

— Ти си много умно дете.

— Така казва и мама. Понякога келтският е труден за говорене — заобяснява то, — защото някои кланове си имат собствен начин на говорене и трябва доста време, за да се научат всичките думи. Когато чичо Бродик говори с мен, говори на моя келтски, иначе няма да мога да го разбера какво говори, но е без значение дали ти можеш да ги разбереш, или не, знаеш ли защо? Защото те няма да говорят с теб, ако чичо не им каже.

— Защо няма да говорят с мен?

Детето я изгледа така, сякаш е задала най-глупавия въпрос на света. Той бе толкова сладък, че й се наложи да се прибори с желанието да го прегърне силно.

— Защото си англичанка — обясни то раздразнено. — Става тъмно — разтревожено смени темата. — Страх ли те е от тъмното толкова, колкото те е страх и от високото?

— Не, няма да се изплаша.

Момчето се опитваше да я накара да го прегърне, но тя не се досещаше какво иска от нея, затова накрая детето се ядоса и само дръпна ръцете й, за да го прегърне.

— Миришеш също като мама.

— И тя на какво ухае?

— На хубаво. — Гласа му се прекърши, когато мъката за дома го погълна отново. — Може би баронът няма да ни намери.

— Воините му ще видят въжето, което виси от скалата — напомни му тя нежно.

— Не искам да се връщам там.

Тя се приведе над него, отмести нежно къдриците, влизащи в очите му, и го целуна по челото.

— Спокойно. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти, ще намеря начин да те върна у дома.

— Но ти си просто жена — проплака то.

Тя се опита да измисли нещо, което да му даде надежда. Сълзите му късаха сърцето й, и в отчаянието си тя каза:

— Знаеш какво е защитник, нали?

Хълцайки, детето отговори:

— Същото като герой. — То седна и изтри сълзите с юмручето си. — Аз имах защитник и после ми дадоха още един. В деня, в който съм се родил, получил един, защото всеки в клана си има. Той трябва да се грижи за момчето, или момичето, и да гледа нищо лошо да не му се случи. Ангъс беше моя герой, но после умря.

— Съжалявам да го чуя — каза тя. — Сигурна съм, че Ангъс е бил добър защитник. — Вече бе невероятно изморена и й бе трудно да подържа разговора. Ръката я болеше толкова силно, че имаше чувството, че е докоснала горяща факла. Бе крайно изтощена след дългото пътуване до Дънханшайер, но бе решена да залисва момчето, докато то се унесе в сън и забрави за тревогите.

— Вече си имам нов герой — каза й той. — Татко се бави дълго време, защото искаше да е сигурен, че ми е избрал най-правилния защитник. Каза ми, че иска защитникът ми да е силен и безстрашен като този на Греъм.

— Кой е Греъм? — попита тя.

— Брат ми — отвърна й.

— И кой воин избра баща ти?

— Негов приятел — отговори й. — Той е страшен воин и много важен леърд. И знаеш ли какво?

Тя се усмихна.

— Какво?

— Той е ужасно зъл. Това е най-хубавото. Татко каза, че от него ще излезе страхотен герой.

— Защото е зъл ли?

— И защото е силен — обясни детето. — Може да сцепи дърво на половина само като го погледне. Така ми каза чичо Енис. Той е единствения мъж, който може да бъде мой защитник.

— Защитника ти е чичо ти Енис?

— Не — отговори детето. — Чичо Енис не става. Прекалено мил е.

Тя се засмя.

— И не може защитникът ти да е мил, така ли? — Не знаеше защо зададе толкова глупав въпрос.

— Не, трябва да си зъл с враговете си, а не мил. Точно затова татко помоли чичо Бродик. Той е моя герой и хич не е мил. И знаеш ли какво?

Тези четири думички направо я подлудяваха.

— Не, какво? — попита тя.

— Бродик сигурно сега пържи татко на бавен огън, тъй като му каза да не ме води на фестивала, но мама се наложи и татко отстъпи пред нея.

— Чичо ти Бродик беше ли на фестивала?

— Не, той никога не ходи като има фестивал, защото на него присъстват прекалено много англичани. Обзалагам се, че не смята, че съм мъртъв. Той е новия леърд на клана Бюканън, а всички знаят колко твърдоглави са Бюканън. Сега, след като е мой защитник, мога да му казвам чичо. Може би ще дойде тук и ще ме намери преди татко.

— Може би — съгласи се тя, само за да го зарадва. — Защо не отпуснеш глава в скута ми и не затвориш очи. Почини си за малко.

— Няма да си отидеш, докато спя, нали?

— Къде бих могла да отида?

Детето се усмихна, като осъзна колко глупави са тревогите му.

— Доста ще ме е страх, когато се наложи да заминеш. Чух барона да казва на приятелите си, че ще ходиш да доведеш сестра си. Сигурно ще е много ядосан като разбере, че си я загубила.

— Защо не ми каза за това по-рано?

— Забравих.

— Какво още каза барона? — попита тя. — Трябва да знам всичко.

— Спомням си, че той говореше как и вашият крал търси кутията, но барона трябвало да я открие пръв. Не знам защо. Не помня нищо друго — проплака детето. — Искам татко да дойде и да ме отведе у дома.

— Моля те, не плачи — каза му тя и го прегърна силно. — Дете, което има трима защитници, трябва да се усмихва, а не да плачи.

— Но аз нямам три. Имам само един.

— Напротив, имаш трима. Баща ти е първият, Бродик вторият, а аз съм третият ти защитник. Аз ще съм твоя герой, докато дойде деня да се прибереш у дома.

— Но дамите не могат да бъдат герои.

— Разбира се, че можем.

То се замисли върху тази възможност цяла минута и след това кимна.

— Добре — съгласи се то. — Но тогава ще трябва да ми дадеш нещо.

— Така ли?

То кимна.

— Защитниците винаги дават нещо важно на момчето или момичето, за което трябва да се грижат — обясни то. — Трябва да ми дадеш нещо твое.

— Чичо ти Бродик, даде ли ти нещо важно?

— Да — отвърна детето. — Той даде на татко най-страхотния кинжал, за да ми го даде. Има кръст на дръжката си. Татко направи кания от щавена кожа и ми позволи да го взема с мен на фестивала. Но сега вече го няма.

— Какво се случи с него?

— Един от воините на барона ми го взе. Видях как го хвърли в един сандък в голямата зала.

— Ще намеря начин да ти го взема обратно — обеща тя.

— А какво ще ми дадеш ти? — попита то.

Тя хвана ръката му.

— Виждаш ли този пръстен, който нося? Него ценя най-много от всичко на този свят.

На чезнещата светлина му бе трудно да го види добре. Той дръпна ръката й към себе си, за да я огледа.

— Красив е.

— Принадлежал е на баба ми. Чичо ми Морган ми го даде на последния ми рожден ден. Ще го провра през панделката си, и ще го завържа на врата ти. Трябва да го носиш под туниката си, за да не може барона да го види.

— Може ли да го задържа завинаги?

— Не, не може — каза тя. — Когато удържа обещанието си и се прибереш в безопасност при семейството си, ще трябва да ми го върнеш. Сега затвори очи и заспивай. Мисли си за това колко ще са щастливи родителите ти, когато те видят отново.

— Мама ще плаче, защото ще е много щастлива, и татко ще е щастлив, но няма да плаче, защото воините не плачат. Но няма да се радва дълго време, защото ще му кажа, че не съм му се подчинил.

— За кое не си се подчинил?

— Каза ми никога да не ходя до водопада. Каза, че е прекалено опасно за децата, защото скалите са много хлъзгави, но аз все пак отидох там с приятелите ми, и когато го кажа на татко, той ще ми се ядоса.

— А ти страхуваш ли се от баща си?

То изсумтя.

— Никога не се страхувам от татко.

— Тогава защо се тревожиш?

— Защото ще ме накара да се разходя с него, ето защо, ще ме накара да говоря за случилото се, да кажа в какво съм сгрешил и след това ще ме накаже.

— Какво наказание?

— Може би ще ми забрани да яздя с него… това ще е най-ужасното наказание, защото аз наистина обичам да яздя в скута му. Татко ми позволява да държа юздите.

Тя погали гръбчето му в опит да прогони тревогата. Детето бе заето да изповядва греховете си.

— Но не трябва да призная само това — каза то. — Трябва да му кажа какво направихме с Мичъл.

— И приятелят ти ли се казва Мичъл като теб?

— Моят приятел е Мичъл — каза й. — Вече ти казах, че си играехме с него.

— Не се тревожи за това точно сега. Баща ти няма да ти се кара за това, че с приятеля ти сте си играели.

— Но…

— Заспивай — нареди тя. Детето легна долу и затихна за няколко минути. Джилиън тъкмо помисли, че е заспал, и насочи внимание към собствените си мисли.

— Знаеш ли какво?

Тя въздъхна.

— Не, какво?

— Харесвам те, но не харесвам другите англичани. Чичо Енис ги мрази. Той ми го каза. Каза ми, че ако разтърсиш ръката на англичанин, ще се прибереш без пръсти, но това не е вярно, нали?

— Не, това не е истина.

— Съжаляваш ли, че си англичанка?

— Не, но съжалявам, че Алфорд е такъв.

— Той е глупав. Знаеш ли защо?

Тя имаше чувството, че детето няма да се успокои, докато не си каже всичко, което му е на ума.

— Не, защо? — попита тя.

— Защото мисли, че съм Мичъл.

Тя спря да гали гърба му и остана напълно неподвижна.

— Ти не си Мичъл?

То се претърколи по гръб и седна, за да я погледне.

— Не, моя приятел е Мичъл. Това се опитвах да ти кажа. Тъпият барон мисли, че съм братът на леърд Рамзи, но аз не съм. Мичъл е. Това е играта ни. Сменяхме си плейдовете и чакахме да видим кой ще забележи. Когато се стъмнеше, щях да отида в палатката на Мичъл, а той в моята.

— О, милостиви боже — прошепна тя, толкова изумена, че дъха й секна. Невинното малко момче нямаше ни най-малка представа колко важно бе това, което й каза току-що, и се тревожеше как ще реагира баща му, когато узнаеше за глупавата игра, която сина му е играел с приятеля си. Бе въпрос на време Алфорд да разбере истината и когато това се случеше, детето щеше да бъде обречено.

Тя хвана ръката му и го издърпа към себе си.

— Чуй ме — прошепна тя разтревожена. — Не бива да казваш на никой това, което ми каза току-що. Обещай ми.

— Обещавам.

Слънцето се бе скрило и само няколко снопа светлина стигаше до тях, затова й бе трудно да види лицето му. Дръпна го близо до себе си, погледна очите му и прошепна:

— Кой си ти?

— Алек.

Тя отпусна ръце в скута си и се облегна назад.

— Ти си Алек — повтори тя. Не можеше да преодолее изненадата си, но момчето сякаш не забеляза.

То се ухили и каза:

— Виждаш ли? Барона е толкова глупав, че хвана грешното момче.

— Да, разбирам. Алек, твоите приятели видяха ли, че мъжете на Алфорд те отвлякоха от фестивала?

То прехапа долната си устна, докато си припомняше случилото се.

— Не — отвърна. — Мичъл се върна в палатката си, за да си вземе лъка и стрелите, защото искаше да стреляме над водопада, и след като тръгна дойдоха мъжете и ме сграбчиха. Знаеш ли какво? Не мисля, че мъжете бяха воини на барона, защото носеха плейдове.

— Колко бяха?

— Не знам… може би трима.

— Ако са шотландци, значи са предатели, задето са се съюзили с барона — промърмори тя прокарвайки пръсти през косата си. — Каква каша.

— Какво ще стане, ако барона разбере, че аз не съм Мичъл? Ще се ядоса, нали? Може би ще изпрати предателите да намерят приятеля ми. Надявам се, да не сложат Мичъл в чувал за зърно. Много е страшно.

— Ще трябва да намерим начин да предупредим семейството на Мичъл за опасността, която го грози.

В ума й се надпреварваха мисли, опитвайки се да разбере, каква игра играеше Алфорд.

— Алек, ако двамата с Мичъл сте си разменили плейдовете, дали хората от клана ви ще забележат? Със сигурност някой ще е разбрал, на каква игра сте играели.

— Може би ще го е страх да каже.

— Колко голям е Мичъл?

— Не знам — отговори детето. — Може би колкото мен. Знаеш ли какво? Може би е съблякъл плейда ми. Аз така бих направила, ако се изплаша, а той ще се изплаши, да не разгневи брат си, защото все още не го познава, тъй като той едва наскоро се върна да стане леърд. Мичъл го беше страх да играе играта с мен, за да не загази. Вината е моя — проплака то. — Аз го накарах да играем.

— Искам да спреш да се тревожиш. Никой няма да те обвини. Просто сте играли една безобидна игра, това е всичко. Защо не легнеш в скута ми и да бъдеш наистина тих, за да мога да помисля. — След това затвори очи, за да го обезкуражи да не задава повече въпроси. Но той не искаше да съдейства.

— Знаеш ли какво? — Когато тя не му отговори, то я задърпа за ръкава. — Знаеш ли какво?

Тя се предаде.

— Какво?

— Зъбът ми се клати. — За да й докаже твърдението си, то хвана ръката й и постави пръста й на един от предните си зъби. — Виждаш ли как се клати напред-назад? Може би утре ще падне.

Задоволството и нетърпението в гласа му й показаха колко важно за него е това. Явно го радваше извънредно много да изгуби зъба си.

— Татко щеше да ми го извади, но каза, че трябва хубаво да се разклати.

С шумна прозявка детето легна с глава в скута й и зачака да започне отново да го гали по гърба.

— Щях да помоля татко да ми извади зъба, докато сме на фестивала, защото Мичъл искаше да гледа. Мичъл принадлежи на Рамзи.

— А ти на кой принадлежиш, Алек?

Детето изпръхтя наперено.

— Аз съм сина на Иън Мейтланд.