Джули Гарууд
Съкровището (34)

Глава 33

Простър разказа на Джилиън и Бриджит какво се бе случило. Във въодушевлението си той преразказа в детайли целият сблъсък, всяка кървава подробност, и им каза много повече отколкото двете жени биха искали да чуят. Когато свърши, лицето на Бриджит бе станало пепеляво, а стомаха на Джилиън се преобръщаше.

— И си сигурен, че Бродик и Рамзи не са пострадали, така ли? — попита Джилиън.

— Нищо повече от драскотина — повтори Простър. — И двамата бяха покрити с кръв, но тя не бе тяхната, обаче отидоха до езерото да се измият. Рамзи нареди телата на умрелите да бъдат изхвърлени някъде където да изгният.

— Не искам да чуя нито дума повече — каза Бриджит. Тя освободи воина като му отвори вратата. — Джилиън, ще донеса няколко мехлема, за да се погрижим за крака ти.

— Може би е по-добре да изчакате — предложи Простър. — Или минете по заобиколния път. Тревата в двора е почерняла от кръвта, а и не съм сигурен дали са изнесли мъртъвците.

— Тогава ще отида до дома на майка ми, за да взема от там няколко мехлема. Простър, днес умряха хора, не бива да се усмихваш така.

— Но те не бяха добри мъже — възрази той. — Заслужаваха смъртта.

Двамата продължиха да спорят, когато Простър затвори врата след себе си.

Джилиън седна, за да изчака завръщането на Бродик. Тя го очакваше да се появи всеки момент. И след цял час, тя все още стоеше и чакаше. Късно следобед й писна да чака и тръгна да го търси, когато един воин на Макферсън й каза, че той е заминал някъде с Рамзи. Носеше се слух, че двамата леърди са отишли при Иън Мейтланд, за да му съобщят за случилото се.

Тя опита да дочака съпруга си, но след като бе спала толкова малко миналата нощ, просто не успя да издържи и заспа.

Късно през нощта, Бродик я събуди, като я взе в обятията си, за да се люби с нея. Докосването му бе грубо и доминиращо и тя почувства отчаянието му, насилието, което той едва успяваше да контролира, но това не я изплаши, не я накара да го отблъсне. Напротив, тя го докосваше, галеше и милваше, опитвайки се да успокои звяра вътре в него. Сливането им бе диво и обсебващо и когато той свърши бурно в нея тя се разпадна в прегръдките му.

Тя му каза, че го обича, и той се зарадва на думите, защото знаеше, че на следващия ден истинността им ще бъде подложена на изпитание. Не би се учудил, ако до вечерта на следващия ден, тя го намрази.

Брисбейн и Отис почукаха на вратата им рано на другата сутрин. Джилиън вече се бе облякла и тъкмо привършваше със закуската си.

— Беше ни наредено да ви отведем при сестра ви — обяви Брисбейн.

— Нима най-после се е съгласила да се срещне с мен? — попита тя, докато излизаше навън.

Отис поклати глава.

— Беше й наредено.

Джилиън се опита да скрие разочарованието си, заради факта, че сестра й отново я отхвърли. Тримата отидоха заедно до конюшнята, където ги чакаха три оседлани коня. Брисбейн тръгна начело и нито той, нито Отис проговориха, докато не стигнаха до една колиба, близо до границата разделяща земите на Макферсън от тези на Синклер.

Изведнъж Джилиън се почувства нервна и изплашена. Кристин вече я бе отхвърлила, и сега младата жена се чувстваше много по-засрамена и унизена, но й се налагаше да го преглътне. Ако сестра й не знаеше къде е кралското съкровище или ако бе забравила какво се е случило, всичко щеше да бъде загубено, а чичо й Морган щеше да бъде обречен.

— Моля те, Господи, нека си спомня — прошепна тя, след което слезе от коня и тръгна към колибата, която й посочи Брисбейн.

— Ние ще ви чакаме тук — каза й възрастния мъж.

— Няма нужда. Знам пътят на обратно.

Вратата се отвори и навън пристъпи жена, която Джилиън никога не би разпознала, че е нейната сестра. Съпругът й, грамаден и намръщен я последва. Враждебността му бе очевидна, когато той пристъпи напред, заставайки закрилнически пред жена си.

Кристин бе с цяла глава по-висока от Джилиън. Косата й, бе доста тъмна, а Лис й бе казала, че сестра й има златисти къдрици, макар Джилиън да не ги помнеше. Нямаше нищо, което да подскаже на Джилиън, че това е сестра й, и макар тя да знаеше, че жената е Кристин, тя й изглеждаше като напълно непозната.

Жената пред нея беше бременна. Никой не се бе сетил да спомене този факт. Ако Кристин не изглеждаше толкова мрачна и сърдита, Джилиън щеше да я прегърне и да й каже колко много се радва, че я вижда. Двете се гледаха една дълга минута, преди Джилиън да наруши неудобната тишина.

— Ти ли си Кристин? — попита тя.

— Аз съм — отговори жената. — Или поне бях. Родителите ми, ми смениха името. Сега се казвам Кейт.

Вълната гняв от страна на жената хвана Джилиън неподготвена. Тя проговори, преди да успее да се въздържи:

— Родителите ти са мъртви и погребани в Англия.

— Не ги помня.

Джилиън наведе глава настрани и изгледа сестра си.

— Мисля, че си спомняш баща ни.

— Какво искаш от мен? — попита тя и в гласа й се прокрадна предизвикателство.

На Джилиън неочаквано й се прииска да заплаче.

— Ти си ми сестра. Исках да те видя отново.

— Но искаш и още нещо, нали?

Въпросът бе зададен от съпруга на Кристин. Сестра й си спомни маниерите и бързо ги запозна. Името му беше Манус.

Джилиън излъга, като му каза, че се радва да се запознае с него. След това отговори на въпроса му.

— Да, има нещо, което искам.

Кристин настръхна.

— Не мога и няма да се върна в Англия. Моят живот е тук, Джилиън.

— От това ли се страхуваше? Че ще те принудя да се върнеш с мен в Англия? О, Кристин, никога не бих поискала това от теб.

Искреността в гласа й явно поуспокои Кристин. Тя кимна към съпруга си и прошепна нещо в ухото му. Манус неохотно се съгласи и след като се поклони влезе вътре и изнесе два стола. Кристин седна на единия и подкани Джилиън да последва примера й. Манус влезе в къщата и ги остави сами, две сестри, които бяха напълно непознати.

— Щастлива ли си? — попита Джилиън, надявайки се, че ако поговорят малко за живота в клана Макферсън, на Кристин ще й стане по-леко.

— Да, много съм щастлива — отвърна тя. — С Манус сме женени от пет години и скоро на бял свят ще дойде първото ни дете.

Джилиън реши да мине направо на въпроса, защото се страхуваше, че сестра й ще поиска да сложи край на срещата им. Кристин вече два пъти поглеждаше назад към врата.

— Само искам да говоря с теб — обеща Джилиън.

— Как ме откри?

— Един от воините на Синклер е разбрал къде си и е казал на барон Алфорд. Помниш ли го?

Тя кимна.

— Той изпрати воини да ме намерят и да ме върнат в Англия. Същото направи и краля. Как този воин е разбрал къде съм?

— Не знам — отговори тя. — Странно е да говоря за това. Родителите ми настояваха да забравя всичко.

— Но аз имам нужда да си спомниш.

— Защо?

— Животът на чичо ни Морган е заложен на карта. Спомняш ли си го?

— Не.

— Кристин, кълна ти се, когато се върна в Англия, ще убедя барона и краля, че си мъртва. Давам ти думата си. Няма повече да идват да те търсят.

Очите на Кристин се разшириха.

— Как ще ги накараш да ти повярват?

— Ще намеря начин — увери я тя. — Но сега имам нужда да си спомниш за нощта, в която умря татко.

— Какво те кара да мислиш, че ще си спомня какво се е случило? Била съм прекалено малка.

— Ти си три години по-голяма от мен — посочи Джилиън. — Дори аз помня колко бях ужасена.

— Не искам да говоря за онази нощ. Толкова години се опитвам да я забравя.

Джилиън опита всичко, за което се сети, за да убеди сестра си да й помогне. Тя увещаваше, молеше, нищо не помогна. Кристин отказа да каже и дума. Когато Манус излезе навън и обяви, че жена му трябва да си почине и че е време Джилиън да си върви, Кристин си отдъхна облекчено, сякаш й бяха дали извинение, за да разбие сърцето на Джилиън.

Прекършена от разочарованието, тя се изправи и бавно тръгна по пътя. Сълзи се стичаха по лицето й, докато мислеше за чичо си. Каква глупачка е била да мисли, че може да го спаси.

Изведнъж, подтикната от държанието на сестра си, тя се обърна и изкрещя:

— Кристин, кога стана такава страхливка? Посрами баща си, и благодаря на Бога, че той не е жив, за да види в какво си се превърнала.

Презрението на Джилиън се заби в сърцето на Кристин като остър нож. Избухвайки в сълзи, тя извика:

— Чакай, не си отивай. — Отскубвайки се от ръцете на съпруга си, тя изтича при Джилиън. — Моля те, прости ми — зарида тя.

И изведнъж пред Джилиън се появи сестра й, вече не бе непозната, двете се прегърнаха и заплакаха заради загубеното.

— Никога не те забравих — прошепна Кристин. — Никога не те забравих, малкото ми сестриче. Ще ми простиш ли? — попита Кристин, като изтри сълзите с опакото на ръката си. — От толкова много години живея с тази вина, знаех, че аз съм виновна, но не можех…

— Няма защо да се чувстваш виновна — каза й Джилиън. — Нищо от това не се е случило по твоя вина.

— Но аз избягах, а ти остана там, в капан.

— О, Кристин не можеш да виниш себе си. Ти беше малко момиче. Няма как да промениш това, което се случи.

— Спомням си онази нощ, сякаш се е случила вчера. Господ ми е свидетел, опитах се да забравя. Помня как татко ни целува за сбогом. Ухаеше на кожа и сапун. Ръцете му бяха загрубели, но си спомням колко обичах да докосва лицето ми.

— Аз не помня много неща за баща ни.

— Странно е. Не помня какъв цвят беше косата му, нито очите, но помня аромата и докосването му.

— Спомняш ли Лис, нали?

— Да, помня я — усмихна се тя.

— Тя поддържаше спомените ми живи. Каза ми, че воините са те наричали златното момиче.

Кристин се засмя.

— Да, така беше. По онова време косата ми беше руса. Потъмня с годините.

— Кристин, кажи ми какво се случи онази нощ.

— Воините трябваше да ни отведат на безопасно място. Един от враговете на татко нападаше крепостта.

— Барон Алфорд и воините му — вметна Джилиън.

— Не си спомням да съм се страхувала. Татко ми даде подарък и ти беше разстроена, че не го даде на теб.

— Кутията за бижута — прошепна Джилиън. — Той ти даде съкровището на краля. Воините казали на Лис, че ще те пазят, докато свърши битката и татко дойде за теб. Още ли криеш кутията, Кристин?

— Не — отвърна сестра й. — Не помня какво се случи с нея.

Разочарованието на Джилиън бе очевидно.

— Аз… се… надявах…

Неочаквано, порив на вятъра разпръсна изсъхналите листа в краката им. Беше топло и слънчево, но Кристин започна да потърква ръцете си, за да прогони студа, който се бе появил, заедно със спомените.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не знам къде е съкровището.

Джилиън не проговори дълго време, докато се бореше с паниката и отчаянието. Как щеше да спаси чичо си? Без кутията или сестра й, той щеше да бъде обречен.

— Татко е загинал онази нощ, нали?

— Да — прошепна Джилиън.

— А ти къде беше?

Тя се опита да се концентрира върху това, което я питаше сестра й.

— Бях там, но спомените ми от тази нощ са много неясни.

— Татко обви кутията в одеяло.

— Кой беше в стаята заедно с нас?

— Имаше четирима воини и татко — отвърна Кристин. — Том и Лоурънс дойдоха с мен, но не помня имената на другите мъже, които трябваше да те изведат в безопасност.

— Лис ми каза имената им. Уилям и Спенсър, те са загинали, опитвайки се да ме защитят. Моля се за душите им всяка нощ.

— Не знам какво е станало с Лоурънс и Том. Дали са ме на роднини на Том и са им казали, че баща ми ще дойде за мен. Двамата с Лоурънс ме оставиха и аз мислех, че са се върнали при татко. Никога повече не ги видях.

— Дали не си взела кутията със себе си?

— Не, не съм.

— Тогава какво се е случило с нея? — попита Джилиън, кършейки ръце притеснено. Тя си пое дълбоко дъх и се насили да се успокои преди да каже: — Кажи ми точно какво се случи, когато татко ти даде съкровището.

— Аз го изпуснах — каза тя. — Бях толкова изплашена, че съм го счупила и че татко ще ми се скара, но съпругът на Лис го вдигна. Татко го уви и ми го даде. После излезе.

— Ектор е бил там?

— Да, така беше името му. Той беше там, но само за минута-две. Сигурно е умрял в онази нощ по време на битката.

Джилиън поклати глава.

— Не, не е умрял, но е загубил разсъдъка си. Той ме плашеше — добави младото момиче. — През годините съм чувала много истории за него. Живееше като животно в един от ъглите на старата конюшня и постоянно носеше със себе си стара раница пълна с пръст. Лис казваше, че е бил страхливец и от страх е загубил ума си, не проля нито сълза, когато научи, че е умрял.

— А Лис? Какво се случи с нея?

— Тя живееше с мен и чичо Морган и смятам, че беше щастлива. Умря в съня си — добави тя. — А не е боледувала от нищо. Не страдаше. Тя знаеше за скрития коридор между стаите ни, но никога не издаде, че е знаела тайната ни. Ние не минахме през онзи коридор в нощта на атаката. Бяхме в стаята на татко, нали?

— Да, един от воините запали факли, за да ни изведе.

— И паднахме по стълбите — допълни Джилиън. — Имаше много стъпала. С години имах кошмари и дори сега не мога да понасям да стоя на високо.

— Но ние не паднахме по стълбите. Блъснаха ни. Спомням си го много ясно — каза Кристин, гласа й трепереше от силните емоции. — Ти беше зад мен и се опитваше да вземеш кутията от ръцете ми. Обърнах се, за да ти кажа да спреш и тогава го видях. Той изскочи от сенките и се хвърли към нас. Мисля, че тогава сигурно е взел кутията. Воините изгубиха равновесие и всички полетяхме надолу по стълбите. Чу се ужасяващ писък и тогава си ударих главата в каменния под, а когато се събудих, бях в ръцете на Лоурънс на гърба на коня му и се отдалечавахме от крепостта.

Сега Джилиън си спомни по-ясно кошмарите, които бе имала през годините.

— В сънищата ми имаше чудовища, които изскачаха от стените и ни преследваха. Сигурно и аз съм видяла нападателя.

— Не успях да видя лицето му — каза Кристин. — Но който и да е бил той, избягал е с кралското съкровище.

— Значи трябва все още да е там… някъде… освен ако този, който го е взел не е избягал от крепостта, преди барона да я превземе. О, господи, не знам какво да правя.

— Остани тук — предложи Кристин. — Не се връщай в Англия. Сега си омъжена за леърд и животът ти е тук.

— Кристин, можеш ли да обърнеш гръб на семейството, което те е отгледало с толкова любов?

— Не, разбира се, че не.

— Чичо Морган зависи от мен.

— Той ще иска да бъдеш щастлива.

— Той ме отгледа — проплака Джилиън. — Той е мил, любящ и грижовен. Бих умряла за него. Трябва да се върна.

— Иска ми се да мога да ти помогна, но не знам как. Може би ако си напрегна ума, ще успея да се сетя нещо, което съм забравила за онази нощ. Ще опитам — обеща тя.

Те останаха така и продължиха да говорят за миналото, докато Джилиън не забеляза колко изморена е сестра й. Тя я целуна по бузата и обеща отново да дойде да я види.

— Ако успея да се върна от Англия, бих искала да те опозная по-добре. Няма да искам нищо повече от теб, Кристин. Обещавам, но след като отново те намерих, не искам да те загубя.

Кристин се изправи бавно. Не можеше да погледне Джилиън в очите, когато й казваше какво мисли за повторната им среща.

— Помня те като малко момиченце, но сега чувствам, че сме две непознати, които нямат почти нищо общо. Не искам да нараня чувствата ти, но трябва да съм напълно откровена. Припомнянето на миналото ми носи само болезнени спомени и когато те гледам, си спомням онова, което с години съм се опитвала да забравя. Може би някой ден ще променя мнението си. Но сега, вярвам, че ще е най-добре всяка да върви по своя път. Обаче ти обещавам, че ако си спомня нещо, ще ти изпратя вест.

Джилиън бе съкрушена и бързо наведе глава, за да не може Кристин да види колко много я е наранила.

— Както желаеш — прошепна тя.

Без повече думи, тя се обърна и бавно тръгна по пътеката. Повече не се обърна назад.