Джули Гарууд
Съкровището (37)

Глава 36

Те отчаяно се надпреварваха с времето. Джилиън знаеше, че ще пристигне в Дънханшайер преди есенния фестивал, но не бе сигурна дали Бродик, Иън и Рамзи няма да я изпреварят. Ако това се случеше, Господ да им е на помощ. Макар да беше страшно ядосана на съпруга си, задето не бе спазил обещанието си към нея и макар да бе решена никога да не се връща в Шотландия, тя все още се боеше за безопасността на Бродик. Той бе разбил сърцето й, но това не можа да убие любовта, която все още изпитваше към него. Ако той и неговите приятели нападнат крепостта на Алфорд, щеше да има война и всички те щяха да загинат.

Тя бе сигурна, че Алфорд е разпръснал воините си около крепостта си и около дома на чичо й Морган. Той се хвалеше, че има повече от осемстотин бойци, които ще дойдат, ако ги повика. Джилиън се съмняваше, че мъжете са лоялни към Алфорд, те се страхуваха от него. Алфорд контролираше воините си деспотично, използваше методи на мъчения върху онези, които не му се подчиняваха и така тези клетници служеха за пример на всеки, който реши да му се противопостави.

Кръвта й изстина, когато си спомни за садистичните уроци на Алфорд и тя се концентрира върху това да мисли как да защити мъжа, който обичаше.

Оставаше й още ден езда до Дънханшайер, когато бе принудена да спре. Изтощението си казваше думата и тя всъщност не бе яла и спала добре през последните дни.

Простър, Кер, Алан и Бриджит все още бяха с нея. Тя опита няколко пъти да ги накара да се върнат у дома, но никой от тях не пожела да я изслуша. Бриджит продължаваше да настоява, че има план, но отказваше да го сподели с Джилиън, без значение колко много я молеше за това приятелката й. Младите воини я вбесяваха допълнително. Простър не спираше да й обяснява, че щом тя не иска да се върне с тях в земите на Синклер, той и приятелите му ще останат с нея, и ще направят всичко по силите си, за да я защитят.

Вече се стъмваше, когато Бриджит предложи да спрат за през нощта. Джилиън забеляза сламен покрив в далечината и настоя да отидат и да поискат разрешение да преминат през земите на фермата, преди да спрат за почивка. Игнорирайки протеста на Простър, тя почука на вратата.

В къщата живееше петчленно семейство. Бащата, възрастен мъж с обветрена кожа и лице, като коритото на пресъхнала река, в началото бе подозрителен към мотивите им, тъй като видя младите воини да поставят ръце на оръжията си, но след като Джилиън официално му се представи и поиска позволени да пренощуват на тяхна земя, мъжа омекна.

Той й се поклони.

— Името ми е Рандъл, а жената, която се крие зад мен е Сара. Земята не е моя и вие го знаете, но все пак поискахте позволението ми, нали? И все пак, поискахте позволението ми. Взел съм земята на рента от барон Хардингтън и знам, че той няма да възрази да починете на тревата му. Познавах баща ви, милейди. Той бе велик мъж и аз се чувствам почетен, че мога да ви помогна с нещо. Вие и вашите приятели сте поканени да споделите вечерята ни. Елате вътре и се стоплете пред огъня, докато момчетата ми се погрижат за конете ви.

Макар да нямаха много храна, те настояха Джилиън, Бриджит и воините да се присъединят към тях. Бриджит бе необикновено тиха по време на вечерята. Тя стоеше до Джилиън, а от двете им страни се бяха настанили, грамадните момчета на Рандъл. Когато си тръгваха, Сара им даде одеялата от леглото си.

— Нощта е студена — обясни тя. — Сутринта като станете ги оставете на полето, Рандъл ще ги прибере.

— Има ли друго, с което можем да ви бъдем полезни? — попита Рандъл.

Джилиън придърпа мъжа настрани и му заговори тихо:

— Има нещо, за което имам нужда от помощ, но първо трябва да ми дадеш думата си, че ще го сториш, без значение какво ще се случи. Много е важно, Рандъл, ако мислиш, че няма да се справиш, бъди честен и ми го кажи още сега. Не искам да те обиждам, но е много важно…

— Ако мога да го направя, ще го сторя — обеща той. — Кажете ми от какво се нуждаете и ще ви отговоря.

— Трябва да отнесеш едно съобщение вместо мен — прошепна тя. — Трябва да кажеш точните думи: „Лейди Джилиън е намерила съкровището на Ариана“.

Рандъл повтори два пъти думите и кимна.

— Добре, а на кой трябва да отнеса това съобщение?

Тя се наведе към него и му го прошепна в ухото.

Коленете на Рандъл се подкосиха.

— Вие… сигурна ли сте в това, милейди?

— Да, сигурна съм.

Възрастният мъж се прекръсти.

— Но те са езичници, милейди… Всичките.

— Това, за което те моля, изисква много кураж. Ще отнесеш ли съобщението ми?

Рандъл кимна бавно.

— Да, ще тръгна по изгрев.