Джули Гарууд
Съкровището (36)

Глава 35

Тя бе водена от отчаянието. Джилиън съблече плейда на Бюканън, остави го на леглото и посегна за роклята, която носеше в Англия. Вече бе събрала малка чанта с нещата, които щяха да й бъдат най-нужни за пътуването.

Появата на Бриджит я прекъсна насред приготовленията. Джилиън я чу, че вика името й, и отвори леко вратата, казвайки на приятелката си, че не се чувства много добре. После бързо се опита да затвори вратата, но Бриджит не й позволи. Тя отвори широко вратата и нахълта вътре.

— Щом си болна, ще ти помогна. Защо си облечена с тези дрехи? Мъжът ти няма да го одобри. Трябва да носиш цветовете на Бюканън.

Зад гърба й, Джилиън прибра четката си в торбата и я завърза.

Когато се обърна, Бриджит бе осенена от мисълта, че се случва нещо ужасно нередно.

— Какво става? — попита тя. — Кажи ми какво става и ще се опитам да ти помогна с каквото мога.

— Заминавам.

— Да, чух, но това ще е чак утре. Воините на съпруга ти още не са пристигнали. Затова ли си разстроена? Не искаш да отидеш в новия си дом? — попита тя, отчаяно опитвайки се да разбере.

— Отивам в дома си в Англия.

— Какво? Не може да говориш сериозно…

— Никога повече няма да облека плейда на Бюканън. Никога — проплака тя. — Бродик ме предаде, и никога, никога няма да му простя. — Истината на думите й я порази и тя седна на леглото, преди краката й да я предадат. — Даде ми думата си, че той, Иън и Рамзи ще почакат…

Бриджит седна до нея.

— И тримата заминаха за Англия.

— Да — отвърна Джилиън. — Простър вече ми каза, че са заминали сутринта. Бродик ми обеща, че ще ме вземе със себе си. Накарах го да ми даде думата си, преди да му кажа имената на бароните, които помогнаха на Гидиън да отвлече Алек Мейтланд.

— Каква е причината да отвлекат сина на леърда?

— Не са искали него. Опитали се да отвлекат братът на Рамзи.

Ума на Бриджит преливаше от въпроси.

— Започни от началото и ми разкажи всичко, което се е случило. Може би ще намеря начин как да ти помогна.

— Не можеш да ми помогнеш — прошепна тя. — О, господи, не знам как ще успея да спася чичо си. Толкова съм изплашена и… — Гласът й се прекърши и тя избухна в сълзи.

Бриджит я прегърна и отново я помоли да й обясни всичко. И Джилиън й разказа цялата история, започвайки от нощта, в която бе убит баща й. Когато свърши, осъзна колко безнадеждна е ситуацията.

— Ако не се върнеш в Англия със сестра си или с кутията, как ще спасиш чичо си? — попита я Бриджит.

— Вече няма значение. Щом леърдите нападнат крепостта, Алфорд ще убие Морган.

— Какво те кара да вярваш, че той е все още жив? Каза ми, че барон Алфорд никога не спазва дадената дума.

— Алфорд знае, че няма да получи съкровището, преди да видя чичо си жив и здрав.

Бриджит бе толкова разтревожена, че започна да обикаля напред-назад из колибата.

— Но кутията не е в теб.

— Знам това — промърмори Джилиън. — Надявах се, че сестра ми ще знае къде е…

— Но тя не знае — каза Бриджит. — Кажи ми отново кой е бил в стаята, когато баща ти е дал съкровището на Кристин.

— Вече ти казах, там имаше четирима воини и баща ми — обясни тя отново. — И управителят Ектор, но той бе само за минута в стаята. Кристин ми каза, че дал някакво съобщение на татко и излязъл.

Бриджит започна да се опитва да подреди пъзела в ума си, после поклати глава и попита:

— Воините, които е трябвало да те пазят, са мъртви, нали така?

— Да.

— Напълно ли си сигурна? Видя ли ги да умират.

— Дори и да съм, не го помня. Била съм много малка — напомни тя на приятелката си. — Но Лис ми каза, че са умрели, защитавайки ме. Тя беше напълно сигурна.

— Но сестра ти не е сигурна какво се е случило с воините, които са заминали на север. Само предполага, че са се върнали на помощ на баща ти. Нали така?

— Да, но…

Бриджит я прекъсна, преди да е довършила.

— Някой от тях може да е взел съкровището.

— Не — възрази приятелката й. — Те бяха лоялни и честни мъже, баща ми им е вярвал безрезервно.

— Може би са предали доверието му — предположи тя. — Трябва да е някой от тях, или пък управителя, но ти каза, че Ектор е бил в стаята за много кратко време.

— О, не може да е бил Ектор, той не беше наред с главата.

— Луд ли е бил?

— Да — отвърна тя нетърпеливо. После се изправи и отиде при вратата.

— Къде отиваш?

— Поисках от Простър да ме придружи до дома на сестра ми. Смятам да отида да го повикам.

— Но ти ми каза, че Кристин не иска да те вижда повече.

— Да, така е, но…

— Тогава защо ще се връщаш при нея?

Джилиън въздъхна.

— Няма наистина да ходя при сестра си. Простър знае къде живее семейство Дръмънд, когато тръгнем към дома на Кристин, ще го убедя да ме заведе при Ани Дръмънд.

— Но защо? — не разбираше приятелката й.

— Защото Кевин и Ани знаят пътят до земите на Лен, а от там, аз знам как да се прибера у дома.

Бриджит беше поразена.

— Мили боже, ти наистина смяташ да се върнеш в Англия. Каза ми го, но аз не ти повярвах.

— Да, смятам да се върна.

Бриджит изтича при нея, за да я прегърне за сбогом.

— Бриджит, искам да ти кажа колко много значи приятелството ти за мен. Ще ми липсваш ужасно много.

— Но ще се видим пак, нали?

— Не. Няма да се върна.

— Ами Бродик? Ти го обичаш.

— Да, но той не ме обича. Само ме използва, Бриджит, за да получи онова, което искаше. За него не означавам нищо, дори не може… — Беше наистина болезнено да говори за това. Отдръпвайки се от приятелката си, тя каза: — Трябва да тръгвам.

— Чакай — повика я Бриджит, когато Джилиън посегна към дръжката на врата. — Аз ще намеря Простър, докато ти облечеш плейда си.

— Повече никога няма да сложа цветовете на Бюканън.

— Бъди разумна. Всеки ще разбере, че си намислила нещо, ако излезеш навън облечена така. Трябва да се преоблечеш.

Джилиън осъзна колко е права приятелката й.

— Бях толкова ядосана, че не мислих… Да, ще се преоблека, докато намериш Простър.

— Може малко да се забавя, но ти ме чакай тук. Обещай ми да не излизаш.

— Ще чакам. И не забравяй — предупреди я тя. — Простър мисли, че отивам да видя Кристин.

— Знам — каза Бриджит докато отваряше вратата. После обаче спря, отказа се и затвори вратата, все още в ума й се въртяха различни възможности за това къде може да е съкровището.

— Може ли да ти задам още няколко въпроса?

— Какви?

— Ти каза, че Ектор бил луд. Би ли ми обяснила по подробно, малко странен ли е бил или наистина е бил луд? Каква всъщност е била неговата лудост?

— О, луд си беше, наистина — отвърна тя разпалено. — Сега моля те, побързай, Бриджит. Трябва да тръгна възможно най-скоро.

— Но, аз само се чудех…

— Какво си се чудела? — попита тя.

— Защо баща ти ще направи управител един луд мъж? Няма никакъв смисъл.

— Ектор не е бил винаги луд. Той е загубил ума си, защото много се е изплашил по време на битката. След онзи ден, вече не бил същият. Знам, че Ектор е бил зъл, жесток и много алчен. Сега, моля те, отиди да намериш Простър.

Бриджит най-после излезе. Джилиън свали роклята си, посегна за плейда и изведнъж издаде тихо възклицание.

— Мили боже, това е.

 

 

Бриджит се забави доста и когато най-после се върна, Джилиън се бе поболяла от притеснение.

— Защо се забави толкова много? — поиска да узнае тя, когато приятелката й влезе вътре.

— Първо трябваше да свърша няколко неща — каза тя. — Простър е тук и не е сам. Кер и Алан са с него. Държат се така, сякаш ще ескортират някоя принцеса. Само да ги видиш. Толкова са горди, че си помолила мъж от клана Макферсън да те придружи.

— Просто са много млади — промърмори Джилиън.

— Мислих за плана ти — каза Бриджит. — Не мисля, че трябва да ходиш до Дръмънд, защото дома им е много далеч. Трябва да тръгнеш направо към земите на Лен, сигурна съм, че Простър знае пътя.

— Защо си толкова сигурна?

— Всички воини познават границите и откъде могат да яздят и откъде не. Животът им зависи от тези знания.

— Но не знам как да накарам воините да ме заведат до там. Мислих да им кажа, че искам Ани да излекува крака ми.

— Кажи им го — посъветва я тя. — Но когато тръгнем на път, кажи на Простър, че трябва да отидем до земите на Лен.

— Ние? Бриджит не може да искаш да…

— Идвам с теб в Англия. Вече събрах нещата си и ги увих в плейда, за да не ни заподозрат воините. Зад седлото на кобилата ми са. Затова се забавих толкова.

Гласът на Бриджит бе спокоен, но тя бе стиснала здраво ръцете си в юмруци и в очите й блестеше решителност. Когато Джилиън поклати глава, Бриджит побърза да я увери, че вече е взела решение и нищо, което каже или направи приятелката й, няма да я разубеди.

— Тук няма нищо за мен, не мога да гледам как Рамзи се жени за Мегън. Няма да понеса тази болка. Не мога да остана тук. И няма да остана. За бога, собствената ми майка не ме иска наоколо, и това е самата истина. Не знам къде другаде да отида. Моля те, Джилиън. Нека дойда с теб. Винаги съм искала да видя Англия, а и ти каза, че във вените на чичо ти тече шотландска кръв. Сигурна съм, че ще ми позволи да остана с вас… докато реша какво да правя.

— Не мога да те взема с мен. Може да пострадаш, няма да мога да те защитя от него.

— От барона ли?

— Да — отвърна тя. — Не разбираш какъв е той. Той е чудовище.

— А как смяташ да защитиш себе си? Наредил ти е да се върнеш със сестра ти и със съкровището, но ти се връщаш с празни ръце. Ако някой трябва да се бои, то това си ти.

— Нямам друг избор — възрази тя. — Трябва да се върна у дома, или да остана тук.

— Умолявам те, Джилиън. Приемам опасността и ще поема пълна отговорност за това, което може да ми се случи. Моля те, премисли. Измислила съм страхотен план.

— Няма да мога да се понасям, ако ти се случи нещо лошо.

— Тогава остави ме да дойде до земите на Лен с теб. Мога да ти помогна да убедиш Простър. Знам как да го накарам.

— И после ще се върнеш с тях?

— Да — обеща Бриджит и веднага се почувства зле, задето лъже приятелката си. Тя вече бе измислила план и нямаше да се откаже. Със или без позволението на Джилиън, тя щеше да й помогне.

— Можем… а… ти, можеш… да догониш Бродик и останалите.

— Не, не мисля, да го правя. Те сигурно ще минат първо през дома на чичо ми, на северозапад, най-далечната част на Англия, а аз тръгвам на изток, към Дънханшайер.

— Къде е имотът на барон Алфорд?

— На юг от имението на чичо ми. С Божията воля, докато Бродик и хората му стигнат до Дънханшайер, откупът ще бъде платен и всичко ще свърши.

— Кое ще свърши?

Джилиън поклати глава. Нямаше намерение да обяснява. Изведнъж Бриджит я полазиха ледени тръпки.

— Тогава ще тръгваме ли?

Изправяйки рамене, Джилиън кимна. Докато вървяха към вратата, тя прошепна:

— Дано Господ бъде с нас.