Джули Гарууд
Съкровището (12)

Глава 11

Джилиън се почувства така, сякаш се е озовала в друг свят. В планините дори залезът бе различен. Небето се превърна в ярко платно от широки изпълнени със златисти отблясъци и напръскани с оранжево ленти. Центъра на слънцето бе кървавочервен и не приличаше на никой цвят, който Джилиън бе виждала, и знаеше, че утре палитрата ще е още по-великолепна. Господи, помисли тя, със сигурност харесваше тази земя.

— Джилиън, знаеш ли какво? Почти съм си у дома.

— Сигурно сме близо — отвърна тя. — Изкачихме се почти до върха на планината.

Алек се прозя шумно.

— Разкажи ми пак историята, когато си изплашила чичо си Морган и си го накарала да изпищи — помоли детето.

— Вече пет пъти ти разказах тази история.

— Но искам пак да я чуя. Моля те.

— Ако затвориш очи, за да си починеш, ще ти я разкажа отново.

Алек се сгуши до гърдите й и се прозя отново.

— Готов съм.

— Когато бях малко момиченце…

— Не си говорила цяла година.

Момченцето явно бе запомнило историята.

— Да, точно така. Не говорих почти цяла година.

Бродик забави жребеца си и изчака Джилиън да се изравни с него. Чу какво бе казала на детето и бе любопитен да научи историята.

— И си отишла да живееш при чичо си Морган, помниш ли?

Тя се усмихна.

— Да, помня.

— Но трябваше да го кажеш.

— Една нощ имах ужасен кошмар…

— Като кошмарите, които имам аз ли?

— Да — съгласи се тя. — Моята прислужница, Лис, ме събуди и ме накара да спра да крещя и както бе свикнала, ме взе в скута си и ме залюля.

— И тогава за малко да те изпусне да паднеш на главата си, защото си проговорила.

— Точно така, Алек.

— И лошият мъж ти е бил казал, че си убила сестра си, но те е излъгал, защото Лис ти е казала, че не си. Той е бил много зъл, но знаеш ли какво?

— Не, какво?

— Чичо Бродик ще го накара да съжалява, че е бил зъл.

Засрамена, тъй като Бродик можеше да чуе за какво си говорят, тя побърза да продължи с историята.

— Бях много щастлива да науча, че Кристин е жива, но се тревожех, че може да се е изгубила. Лис ми каза, да не се тревожа за сестра си, защото е сигурна, че чичо Морган ще ми помогне да я открия. Каза ми, че само трябва да го помоля и той ще го направи. Имаше предвид да изчакам до сутринта, но аз я изненадах, като скочих от скута й и изтичах в спалнята на чичо си.

— Защото е било посред нощ нали?

— Точно така — отвърна тя.

Алек започна да се киска, защото знаеше какво се е случило след това и беше много доволен от себе си. Раменцата му се разтресоха и той покри устата си с една ръка, докато нетърпеливо чакаше тя да продължи, а очите му светеха развеселено.

— Лис се опита да ме спре, но не бе достатъчно бърза, и не успя да ми попречи да вляза в спалнята на чичо ми. Изтичах до леглото му, покатерих се на платформата и го сръчках в ребрата, за да се събуди. Той спеше толкова дълбоко, че хъркаше и колкото и да го ръчках и бутах, не можех да го накарам да си отвори очите.

Историята бе привлякла вниманието на Бродик, но тя не знаеше дали е развеселен от чутото или от реакцията на Алек. Детето едва успяваше да се задържи в скута й.

— И тогава какво направи? — поиска да узнае Алек.

— Много добре знаеш какво направих. Разказах ти историята толкова много пъти, че вече я знаеш по-добре от мен.

— Но ти трябва да го кажеш.

— Изкрещях на горкия мъж и го изплаших.

Алек се запревива от смях.

— И после той изкрещя, нали?

— О, да, наистина изкрещя.

— И тогава и ти изкрещя, нали?

Тя се засмя.

— Да, изкрещях. Горкият чичо бе толкова стреснат, че скочи на крака и грабна меча си, но краката му се оплетоха в завивката и той падна от леглото и се търколи по платформата. И това е краят на историята.

— Но трябва да кажеш как си го следвала ден след ден и си говорила и говорила през цялото време.

— Ти току-що го каза — отвърна тя. — Чичо ми разказа, че през годината, в която не говорих, всяка нощ се молил да кажа името му…

— Но когато си проговорила и не си искала да спреш, той започнал да се моли за малко мир и тишина, нали?

— Да — отговори тя. — Алек, като се прибереш у дома, ще има много емоции и се съмнявам, че ще си легнеш рано тази нощ.

Прозявайки се, детето обви ръце около кръста й.

— Джилиън? — прошепна то.

— Да?

— Обичам те.

— И аз те обичам, меченце.

Детето бе изморено и заспа след миг. В блажена тишина те продължиха пътуването си нагоре по планината. От време на време Бродик се обръщаше, за да я погледне и по смутеното изражение на лицето му, тя разбра, че мъжа обмисля нещо много важно.

Вятърът се усили и сега бе толкова студен, че сякаш проникваше в костите й. Усети, че Алек трепери и уви плейда около него. Тежестта на детето, отпуснато на лявата й ръка скоро стана непоносима и тя повика Бродик да й помогне. Алек бе толкова изморен, че дори не се събуди, когато го прехвърлиха в скута на чичо му. Нежността в очите на Бродик, докато настаняваше момчето преди себе си, я накара да помисли за чичо си Морган и как той я бе държал в скута си, докато й разказваше приспивни истории, и изведнъж й стана мъчно за дома и се изплаши, че ще заплаче.

Бродик забеляза, че тя го наблюдава.

— Ушите на Алек ще го заболят от студа, ако не му завиеш главата — каза тя, за да прикрие неудобството си.

Бродик издърпа плейда си над главата на детето и насочи вниманието си към нея.

— За какво се тревожиш, момиче?

— За нищо — излъга тя. — Просто си мислех за…

— За какво? — попита той. Приближи се до нея и крака му се докосна до нейния. Тя се направи, че не забелязва. — Отговори ми — заповяда той.

Тя въздъхна.

— Помислих си, че когато се ожениш и имаш деца, ще бъдеш прекрасен баща.

— Какво те кара да мислиш, че вече нямам деца?

Очите й се разшириха.

— Но ти не си женен.

Той се засмя.

— На мъжа не му е нужен брак, за да има дете.

— Знам това — отвърна, опитвайки да не се изчерви. — Не съм чак толкова невежа.

— Но си напълно невинна, нали?

— Това, сър, не е ваша грижа.

Бузите й почервеняха от неудобство. Цяло удоволствие бе да я наблюдава, реши Бродик, толкова темпераментна бе тя.

— Имаш ли? — прошепна тя.

— Какво дали имам?

— Деца.

— Не.

— Значи само се шегуваш с мен — каза тя по повод предишните му думи и той й кимна бързо, преди да пришпори коня напред.

Няколко минути по-късно тя чу звук от гръмотевици и земята се разтрепери. Стефан, Аарон, Лиъм и Робърт образуваха кръг около нея.

— Защитете Алек и леърда си — нареди тя.

— Милейди, ние сме в земите на Мейтланд. Няма никаква опасност — обясни Стефан.

— Защо тогава вие четиримата ме обградихте.

Робърт се ухили.

— Просто даваме на Мейтланд да разберат.

— Какво да разберат, Робърт?

Той не смяташе да й обясни. Воините на Мейтланд се появиха от дърветата и ги обградиха. Шума изплаши кобилата на Джилиън. Преди да успее да успокои конят, Лиъм хвана юздите и накара кобилата да спре.

Бяха обградени от воините и близостта им бе потискаща. Бяха повече от четиридесет и всичките изглеждаха много сурови.

Един от воините излезе от редицата и тръгна да говори с Бродик. Имаше нещо много познато в мъжа.

Тя погледна към Лиъм.

— Този воин да не би да е сърдит на вашия леърд?

— Не, милейди — отговори той. — Името му е Уинслоу и той винаги изглежда ядосан.

— Уинслоу е командирът на Иън Мейтланд — каза й Стефан. — Освен това е брат на Бродик.

Нищо чудно, че й се видя познат, сега вече можеше да види еднаквите черти на братята — цвета на косите им, острият поглед в очите им. Уинслоу дори се мръщеше като Бродик, помисли си тя, когато командира на Мейтланд се обърна към нея, присви очи и каза нещо на брат си.

Стефан умишлено приближи жребеца си до нея от едната страна, а Лиъм се доближи от другата.

— Уинслоу иска да знае коя си ти — прошепна Робърт иззад нея.

Тя забеляза как Бродик свива рамене, сякаш тя е толкова незначителна, че сякаш не може да си спомни коя е.

Или поне така мислеше тя за самата себе си. Тя не бе важна за него, скоро щяха да се разделят. За едно кратко време двамата имаха общата цел да отведат едно невинно дете при семейството му. Но сега, сега вече бяха на земята на Мейтланд, и скоро щяха да се разделят. Алек щеше да е отново при родителите си, Бродик без съмнение щеше да се прибере у дома, а тя щеше да отиде да потърси сестра си. В ума си разбираше, че времето им да бъдат заедно бе свършило, но сърцето й я болеше и бе изпълнено със съжаление. Беше логично Бродик да се завърне при клана Бюканън и да върши делата си като леърд… и това бе в реда на нещата. Тогава защо се чувстваше толкова самотна? Джилиън не се нуждаеше от него, нито от някой друг мъж… освен от чичо й, разбира се. Чичо Морган бе нейното семейство и когато изпълнеше задачата си, ако оцелееше, щеше да се върне при него.

Но никога нямаше да забрави Бродик… нито спонтанната целувка, която й бе подарил и която не значеше нищо за него, но означаваше всичко за нея.

Уинслоу привлече вниманието й, когато отново погледна към нея и се намръщи с очевидно неодобрение. Чу го да казва „англичанка“ и тя предположи, че е ядосан задето Бродик е довел външен човек в земите на Мейтланд.

Отговорът на Бродик бе строг, но той говореше толкова бързо, че Джилиън не успя да разбере нито една дума. Каквото и да каза, това явно успокои брат му, защото той се отпусна на седлото и кимна с нежелание. Тогава Бродик махна плейда от лицето на Алек. Уинслоу бе толкова изумен, че изкрещя. Алек веднага се събуди, избута плейда, изправи се и се усмихна на воините на Мейтланд, които запристъпваха напред.

Всички мъже започнаха да викат и да крещят и то толкова силно, че ушите на Джилиън заглъхнаха.

Алек бе много доволен от вниманието. Той благородно махна към воините на баща си и се завъртя в скута на Бродик, за да погледне към Джилиън. Радостта на детето бе толкова прекрасна гледка, че тя осъзна, че никога няма да забрави този момент. Благодаря ти Господи, помисли си тя, че ми позволи да доведа това дете в дома му.

Сияещото изражение на Джилиън отне дъха на Бродик и щом го погледна и му се усмихна, той се почувства непобедим. Как може една жена да добие такова силно влияние над него за толкова кратко време? Почувства се така, сякаш света му се е променил завинаги, и господ му бе свидетел, не знаеше дали му харесва или не. Джилиън бе противоречива…

— Иън се връща от тренировъчния плац — каза Уинслоу, прекъсвайки мислите на брат си.

— Трябва да го подготвиш — каза Бродик. — Ще бъде голям шок да види сина си да се завръща от мъртвите.

Уинслоу се засмя.

— Щастлив шок — отбеляза той, преди да си тръгне.

Воините на Мейтланд се опитаха да обградят Джилиън, но воините на Бюканън не им позволиха и когато се наложи Бродик да сложи край на враждебността им, Джилиън помисли, че ще се стигне до бой. Размениха се остри думи и нападки, но се размина само с това.

Бродик проведе процесията нагоре по хълма. Имаше колиби във всички форми и големини, разпръснати по планината, някои бяха безлични, други искряха в различни цветове. Докато яздеха, мъже и жени излизаха от домовете си. Всички те изглеждаха така, сякаш виждаха чудо и Джилиън забеляза как няколко се прекръстиха и наведоха глави за молитва. Други попиваха сълзите от щастие, които преливаха от очите им.

Домът на Мейтланд бе на върха на хълма. Сивите каменни стени бяха доста отблъскващи, какъвто бе и големият черен плат провесен от двойните врати. Прозорците също бяха покрити.

Бродик слезе от коня с Алек на ръце, кимна на Робърт да помогне на Джилиън и пусна детето да стъпи на земята. Алек изтича при нея, хвана я за ръката и я задърпа към стъпалата.

Тълпата се раздели пред тях. Бродик хвана другата ръка на Джилиън, стисна я лекичко, щом забеляза колко несигурно гледа любопитната тълпа, която ги обграждаше. Той спря на входа, пресегна се и съдра черният плат висящ на вратата. Действията му бяха приветствани от радостни викове. Той отвори вратата и отстъпи настрани, за да може Джилиън да влезе първа, но тя поклати глава и се приближи към него, за да може да я чуе, въпреки виковете на тълпата.

— Прибирането на Алек трябва да е само за него и роднините му. Аз ще се радвам да изчакам тук.

Той се ухили.

— Аз повече ще се радвам, ако влезеш вътре — отвърна той и нежно я побутна пред себе си. Тя реши, че ще изчака до вратата, докато Алек се види насаме с родителите си, и без значение колко я буташе и ръчкаше Бродик, тя нямаше да размисли.

Каменното антре бе слабо осветено от една-единствена свещ, поставена на нисък сандък близо до стълбището, водещо до горния етаж. Отляво на Джилиън имаше три стъпала водещи до голяма залата. В огнището гореше огън и в другия край на стаята имаше дълга дървена маса. На масата стоеше една дама и шиеше на светлината от две свещи. Главата й бе наведена, докато жената се занимаваше със задачата си, и макар да не виждаше лицето й, Джилиън бе сигурна, че пред нея стои майката на Алек. Жената не вдигна поглед, макар със сигурност да бе чула отварянето на вратата. Явно шума, който вдигаше тълпата не я безпокоеше.

Джилиън чу гласа на леърд Мейтланд, преди да го види.

— За бога, кой вдига толкова шум? — изкрещя Иън.

Гласът му дойде от тъмния коридор. Бащата на Алек излезе от склада за храна и нахълта в залата, в следващия миг видя Бродик и поиска да узнае защо всички са се разкрещели така.

Алек се бе затичал към спалнята на родителите си, но сега, когато чу гласа на баща си, той се обърна и се втурна надолу. Затича се по каменния под, прескочи стъпалата и нахлу в залата с широко разтворени ръце.

— Мамо… татко… прибрах се.