Джули Гарууд
Съкровището (15)

Глава 14

Всяка необвързана жена от клана Мейтланд се опита да привлече вниманието на леърд Рамзи в мига, в който той, следван от воините на Синклер, влезе в залата. Колективна въздишка се чу от страна на младите момичета, които се държаха като ято пъдпъдъци и следваха Рамзи през цялата зала до Иън Мейтланд.

Бродик внимателно следеше реакцията на Джилиън при вида на Адониса. Преди Рамзи да влезе, Бродик бе предложил тя да изчака в ъгъла, докато останалите поздравят леърда.

Реакцията й към приятеля му, очарова Бродик. За разлика от останалите жени, тя не скочи на крака и не хукна подир него. Вместо това тя изглеждаше просто любопитна и истински облекчена щом зърна по-малкият брат на Рамзи, Мичъл, да влиза в залата. Всъщност тя явно се интересуваше повече от това кой следва леърда. С разтревожен поглед, тя огледа всеки от мъжете, които дойдоха с Рамзи. Когато изведнъж се отпусна в стола си, Бродик осъзна, че досега тя е разглеждала групата, търсейки предателя.

Дилън влезе последен. Той веднага се насочи към леърда си и му даде пълен отчет, а когато свърши попита:

— Къде е лейди Джилиън? Не я виждам да танцува с останалите.

Бродик кимна към ъгъла. Дилън се обърна, забеляза я и се усмихна.

— Тя носи плейда ни — отбеляза той гордо. — Не е ли най-красивата дама тук?

— Да, така е — съгласи се тихо Бродик.

— Леърд, забелязах, че това е празник, а милейди стои сама. Защо така? Да не би Мейтланд да я игнорират? Да не би клана да я смята за външен човек? Иън не каза ли на хората си, че само благодарение на нея има какво да празнуват? За бога, не осъзнават ли, че Алек щеше да е мъртъв до сега, ако не бе нейната сила и смелост?

След всеки въпрос Дилън се разпалваше все повече и повече и накрая цялото му лице пламна от гняв. Самата вероятност лейди Джилиън да бе обидена явно го разяряваше.

— Вярваш ли, че бих позволил някой да игнорира Джилиън? Иди при воините си и ги попитай защо Джилиън стои сама. Те не позволяват на никой да се доближи до нея.

Дилън се огледа из залата и се успокои. Гневът му се превърна в задоволство. Робърт и Лиъм се бяха облегнали близо до камината откъдето щяха бързо да пресрещнат всеки нетърпелив младок, който може да дръзне да се доближи до Джилиън. Със същото намерение до срещуположната стена се бяха настанили Стефан, Кийт и Аарон и така ефективно блокираха достъпа до дамата от двете страни на южната част от залата.

Тогава Бродик смени темата.

— Как Рамзи прие новината, че са искали да отвлекат Мичъл?

— Не му казах.

— Защо?

— Там имаше прекалено много хора, включително и копелетата Макферсън — обясни той. — Не знаех на кой мога да вярвам…

— Не можеш да се довериш на никой от тях — прекъсна го Бродик.

— Знам — съгласи се Дилън. — Затова му казах, че ти и Иън искате да се срещнете с него възможно най-скоро. Освен това настоях Мичъл да дойде с нас. Когато успяхме да останем насаме, му казах, че сме открили Алек.

— Предполагам, че в момента Иън казва истината на Рамзи — отбеляза Бродик, виждайки как двамата леърди спорят разгорещено. Лицето на Иън бе потъмняло от гняв, а гостите му бяха доста превъзбудени, докато го слушаха как разказва какво се е случило със сина му, но Рамзи не показа никаква реакция на чутото. Той седеше изправен, с ръце от двете страни на тялото си, и се държеше така, сякаш слуша разговор за времето.

— Изглежда Рамзи приема новината доста добре — отбеляза Дилън.

Бродик не се съгласи.

— Не, не е така. Бесен е. Не виждаш ли как е стиснал юмруци? Рамзи умее да крие чувствата си много по-добре от Иън — добави той.

— Леърд Мейтланд ти маха — каза Дилън.

Бродик веднага се присъедини към приятелите си. Той показа привързаността си към Рамзи, като го плесна с длан по рамото и го ръгна с лакът в ребрата.

Рамзи му отвърна подобаващо.

— Хубаво е да те видя отново, стари приятелю — започна Рамзи.

— Из планините се носят доста слухове за теб, Рамзи, но аз отказах да повярвам. Говори се, че си взел слабаците Макферсън под крилото си, но знам, че такъв ужасяващ слух не може да бъде истина.

— Много добре знаеш, че Макферсън се присъединиха към клана ми. Искаха да бъдат Синклер — добави той. — Но те не са слаби, Бродик, просто зле тренирани. Не са имали късмета да бъдат обучени от Иън, какъвто имахме двамата с теб.

— Това си е самата истина — съгласи се Бродик. — Иън, какво му каза.

— Казах му, че по погрешка са отвлекли Алек и че Мичъл е бил мишената им.

— Къде е жената, която доведе Алек у дома? — поиска да узнае Рамзи. — Искам да говоря веднага с нея.

— Както и аз — обяви Иън. — Празникът свърши.

Иън кимна към старейшините и след минута празнуващите си отидоха. Рамзи пожела лека нощ на брат си и го попита дали иска да остане за известно време при Мейтланд.

Мичъл бе възхитен.

— Алек каза, че баща му ще ни заведе на риболов, и че няма да ни подведе.

— Надявам се — отвърна Рамзи. — Докато си тук няма да забравяш маниерите си и ще се подчиняваш на лейди Мейтланд.

Мичъл хукна нагоре по стълбите с Алек и брат му Греъм, а Уинслоу влезе в залата. Командира на Мейтланд отиде направо при Джилиън, която тъкмо пожелаваше лека нощ на Франсис Катрин.

— Жена ми ми е сърдита, задето не те запознах с нея. Ако можеш да отделиш малко време утре…

— Ще се срещна с жена ти, преди да си тръгна.

— Да си тръгнеш ли? — попита той изумен. — Къде ще ходиш.

— При клана Синклер, заедно с Рамзи.

— Бродик позволи ли ти? — попита той с недоверие.

— Не съм искала позволението му, Уинслоу.

— Брат ми няма да ти позволи да отидеш където и да е с Рамзи — обяви той.

— Защо не?

— Жена ми се казва Изабел — умишлено смени темата той. Искаше да сложи край на дискусията. Поведението му й напомняше за това на брат му, тъй като Бродик бе също толкова безцеремонен. Освен това, мъжът показа, че е и деспот като брат си, когато й заповяда да хареса жена му. Той не се надяваше това да се случи. Не, просто й заповядваше да хареса Изабел.

— Сигурна съм, че ще харесам жена ти и нямам търпение да се запозная с нея.

Уинслоу кимна доволен и каза:

— Леърдите те чакат.

Поемайки си дълбоко дъх, тя изправи рамене и кимна. Залата все още бе изпълнена със светлина, от горящите свещи и от силния огън бумтящ в огнището. Внушителните леърди се бяха събрали около масивната дъбова маса и я чакаха да се присъедини към тях. Иън седеше начело с Рамзи от лявата му страна и Бродик от дясната. В мига, в който леърдите видяха Джилиън да идва, се изправиха на крака. Тя издърпа стола в най-далечният край на масата и седна. В същия миг Дилън и Уинслоу застанаха зад своите леърди.

— Сега ще чуя истината за това, което се е случило със сина ми — каза Иън.

Бродик отнесе стола си до края на масата и се настани до Джилиън, скръсти ръце на гърдите си и хвърли към приятелите си поглед, който им показваше, че ще има кървава разправа, ако някой от тях посмее да каже и дума за това, че се е преместил до нея.

Рамзи запази изражението си неразгадаемо, но Иън изглеждаше доста доволен и развеселен.

Дилън дори си позволи да кимне, сякаш даваше позволението си, и след това отново отиде, за да застане зад своя леърд. Иън изглеждаше толкова развеселен от действията на Бродик, че изведнъж Джилиън осъзна колко мил мъж е всъщност леърд Мейтланд. Когато го срещна за пръв път, тя сметна, че е заплашителен и груб, но това впечатление не трая дълго. Може би мнението й се бе променило, заради начина по който той се отнасяше с жена си и децата си. Рамзи от друга страна бе доста труден за разгадаване. Изглеждаше много по-уравновесен от Бродик, което бе изумително, като се има предвид, че току-що бе научил, че някой се е опитал да нарани брат му. Как ли щеше да реагира, като чуе остатъка от историята.

— Мислех, че Дилън ти е казал да доведеш със себе си командира си — обърна се Бродик към Рамзи.

— Ще кажа на Гидиън това, което трябва да знае, когато се прибера у дома — каза Рамзи.

— Моят командир, Уинслоу, и командирът на Бродик, Дилън, са тук поради една специфична причина, Джилиън — обясни Иън.

Тя подпря ръце на масата.

— Каква е тази причина, леърд?

Ръцете на Бродик докоснаха нейните, когато той също ги подпря на масата.

— Отплата.

Той каза думата с твърд глас, карайки я да изтръпне. Тя зачака по нататъшни обяснения, но Бродик не каза нито дума повече.

— Какъв вид отплата? Нима имате предвид война?

Вместо да й отговори, Бродик се обърна към Иън.

— Да свършваме с това. Тя е изтощена.

— Джилиън, защо не започнеш от самото начало, а аз обещавам да не те прекъсвам — каза Иън. — Ще свършим бързо с това и ще можеш да си починеш.

Тя очакваше Рамзи да се разкрещи и да заръмжи, да започне да я обвинява за стореното от други англичани. За щастие, бе сбъркала, затова се отпусна и се облегна на Бродик.

— Не съм чак толкова изморена тази вечер — настоя тя. — Но оценявам загрижеността ви. Ще започна от самото начало, от нощта, в която баща ми събуди мен и сестра ми и се опита да ни отпрати в безопасност.

През следващия час Джилиън разказа на мъжете цялата история. Гласът й не потрепери и тя нито веднъж не се поколеба, докато разказваше за случилото се. Просто им каза всичко, което се беше случило, сбито и в хронология. Опита се да не пропусне нито един факт и когато свърши гърлото й бе пресъхнало.

Мъжете не я прекъснаха нито веднъж и само горящите цепеници, които пукаха в камината, нарушаваха пълната тишина, която последва след разказа й. Явно гласа й бе станал дрезгав, защото Бродик й подаде чаша с вода. Тя я изпи и му благодари.

Похвално за тях, Иън и Рамзи бяха невероятно спокойни, имайки предвид историята, която бяха чули току-що. После започнаха един след друг да й задават въпроси и я въртяха на шиш още един час.

— Твоят враг е смятал да използва брат ти, Рамзи, за да те примами и убие — каза Бродик. — Кой те мрази толкова много, че да стори подобно нещо?

— Проклет да съм, ако знам — промърмори Рамзи.

— Рамзи, познаваш ли Кристин? — попита го Джилиън. — Чувал ли си за семейство, което може да я е взело при себе си и да я представя за своя дъщеря?

Рамзи поклати глава.

— Едва сега започнах да опознавам членовете на клана си — каза той. — Бях далеч от дома от много години, Джилиън, а когато се върнах при Синклер, станах техен леърд и познавам само половината от последователите на баща си.

— Но Кристин не е при Синклер — напомни му Джилиън.

— Да, каза ми, че е една от Макферсън, но за нещастие не познавам много от тях — призна той. — Честно казано, нямам идея как ще я намерим.

— Ще ми помогнеш ли?

Мъжът изглеждаше изненадан от въпроса й.

— Разбира се, че ще ти помогна.

— По-възрастните ще познават Кристин. — Бродик привлече вниманието им с тези свои думи.

Иън се съгласи с кимване.

— Прав си. По-старите ще помнят. Те знаят всички семейства и всички клюки. Колко голяма е била Кристин, когато е дошла тук?

— На шест или седем години — отвърна Джилиън.

— Ако някое семейство неочаквано е обявило малко момиче за тяхна дъщеря… — започна Рамзи.

Иън го прекъсна.

— Но Джилиън ни каза, че семейството за известно време е живяло в пограничните райони, преди да се преместят при своите роднини.

— И все пак нещо ще се е чуло, ако тя не е тяхна дъщеря — настоя Бродик.

— Ще проуча въпроса — обеща Рамзи.

— Може би откриването й няма да е толкова трудно, колкото мислите — каза Иън. — Бродик беше прав за старейшините. Когато Греъм и Гелфрид бяха живи, те знаеха всичко, което се случваше в клана.

— Да, така беше — съгласи се Рамзи преди да се обърне към Джилиън. — Кажи ми, ако я откриеш, какво ще правиш? Ще поискаш ли от нея да се върне в Англия заедно с теб?

Тя поклати глава.

— Не, не бих го сторила — каза тя. — Само се надявам да си спомня за кутията на Ариана и ако може да ми каже къде е скрита.

— Била е много малка, когато са й дали кутията — каза Иън. — Очакваш паметта й да е много силна. Но аз се съмнявам, че помни каквото и да е било.

— Може би дори няма да помни и теб — каза Бродик.

Джилиън отказа да повярва на тази възможност.

— Кристин е моя сестра. Ще ме познае — настоя тя.

— Каза ми, че Кристин е с година по-голяма от теб — каза Рамзи.

— По-скоро с три години по-голяма — поправи го Джилиън.

— Тогава как си спомняш толкова добре случилото се? За бога, та ти си била още бебе.

— Лис, моята мила приятелка, Господ да даде покой на душата й, ми помогна да запазя спомените. Постоянно говорехме за онази нощ и за това, което е научила от оцелелите. Лис не искаше да забравя, защото знаеше, че един ден ще поискам…

Бродик я подтикна, когато тя спря.

— Какво ще поискаш?

— Справедливост.

— И как смяташ да я получиш? — попита Рамзи.

— Не съм сигурна, но знам едно. Ще изчистя името на баща си. Мъжа, който държи чичо ми за заложник, смята, че с кутията на Ариана може да обвини баща ми, че е убил любимата на краля и е откраднал съкровището. Смятам да докажа, че не го е сторил. Искам да почива в мир — добави с глас, треперещ от емоциите, които я владееха. — Имам бегъл план — каза им тя. — Алчността води това чудовище — добави тя, умишлено гледайки да не използва името на барон Алфорд. — Освен това обича игричките. Смята, че е много умен, но може би ще намеря начин да преобърна всичко срещу него. Или поне така се надявам.

Изтощена от преразказването на миналото, тя отпи още една глътка вода и реши да сложи край на разговора.

— Мисля, че не пропуснах нищо — каза тя. — Опитах се да си спомня всичко важно, което трябваше да ви разкажа.

Тя тъкмо се канеше да се сбогува с тях за вечерта, когато Иън я спря.

— Не абсолютно всичко — каза той меко.

Тя се облегна назад в стола и отпусна ръце в скута си.

— Какво съм забравила? — попита тя, правейки се на невинна.

Бродик сложи ръце върху нейните.

— Те знаят, че си видяла планинеца, който се е съюзил с английския дявол — каза й той.

— Кой им е казал?

— Алек казал на баща си, той казал на Рамзи — обясни Бродик. — Но само за да се изясним, Джилиън. Ако момчето не бе казало, аз щях да го направя със сигурност.

— Защо си помолила Алек да не ни казва за предателя? — попита Рамзи.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Помислих си, че може би ще се опитате да ме задържите тук, докато не ви покажа мъжа, който ви е предал.

Иън и Рамзи си размениха бърз поглед и тя инстинктивно разбра, че мъжете са смятали да сторят именно това, от което се бе опасявала. Планираха да я задържат в планините. И тя искаше да й признаят истината.

— И вие това бяхте решили, нали?

Двамата леърди игнорираха въпроса й.

— Как изглеждаше той? — попита Рамзи.

— Беше голям, с дълга тъмна коса и квадратна челюст. Не беше приятен на външен вид — призна тя.

— Току-що описа повечето мъже в планините, Джилиън. Нямаше ли нещо по-необичайно, по което бихме могли да го разпознаем.

— Имате предвид белези ли?

— Всичко, което може да ни помогне да разберем кой е.

— Не, съжалявам, наистина нямаше нищо необичайно в него.

— Просто се надявах, че може… да улесним нещата — каза Рамзи и се наведе отново напред, за да й зададе още въпроси. Тя бе изненадана от начина, по който се контролираше леърд Синклер. Звучеше спокоен и под контрол. И все пак тя знаеше, че вероятно е изнервен и разгневен от това, което чу току-що. Но той не показваше емоциите си и тя реши, че човек способен на такъв самоконтрол е достоен за възхищение.

Алек се спусна по стълбите и нахлу в залата.

— Тате, може ли да те прекъсна? — изкрещя детето. Бащата се усмихна и даде позволението, което искаше детето. С боси крачета, малчугана притича през залата.

— Алек, защо си все още буден?

— Забравих да те целуна за лека нощ, тате. — Иън прегърна Алек, обеща му да отиде при него, преди да си легне и го отпрати.

Джилиън забеляза как Алек се влачи по обратния път, очевидно опитвайки се да забави отиването в леглото. На малкия не му се лягаше, но възрастните настояваха да го стори, и точно сега, тя се чувстваше като възрастна жена.

— Имате ли още въпроси? — попита тя отпаднало.

— Само един — каза Рамзи.

— Да, само един — съгласи се Иън. — Искаме имената им, Джилиън, и на тримата.

Тя погледна леърдите и попита:

— И какво ще правите, като разберете, кои са? Какво сте намислили?

— Остави ние да се тревожим за това — каза Иън.

— Не ви е нужно да знаете кои са — възрази тя.

— О, но аз мисля, че трябва да знаем. Кажи ми — заповяда той.

— По дяволите, какво си мислиш, че ще направим? — попита тихо и заплашително Бродик.

Раздразнена от гнева му, тя се вбеси.

— Не смей да ми говориш с този тон, Бродик.

Той беше изумен от държанието й и не знаеше как да реагира. Ако бяха сами, вероятно щеше да я придърпа в скута си и да я целуне, но не бяха сами, имаха публика, която ги наблюдаваше и чакаше, и той не искаше да я засрамва. Обаче искаше да я целуне и това го раздразни. Къде се бе изпарила цялата му дисциплина? Когато беше близо до нея, не можеше да контролира мислите си.

— По дяволите — промърмори той.

— И не проклинай пред мен — скастри го тихо тя.

Той сграбчи ръката й и я дръпна към себе си, за да й прошепне:

— Допада ми, че си достатъчно смела, за да се изправиш пред мен.

Тя се зачуди дали някога ще успее да го разбере.

— Тогава ще те накарам да изпаднеш в екстаз, леърд.

— Не — поправи я той. — Сега ще отговориш на въпроса. Искаме имената на англичаните.

Никой не забеляза, че Алек все още се шляе из залата. Тревожеше се, че татко му може да се ядоса на Джилиън, и реши, че ако това се случи, той ще бъде неин защитник. Ако не се получеше, щеше да отиде да доведе майка си.

Бродик се облегна на стола и търпеливо я зачака да удовлетвори желанието им.

— Да — каза изведнъж тя. — Ще се радвам да ви дам имената им, но преди това искам да ми обещаете, че няма да предприемате нищо преди есенния фестивал.

— Искаме имената им сега, Джилиън — настоя Рамзи, напълно игнорирайки искането й.

— Първо искам обещанието ви, Рамзи. Няма да позволя да поставите чичо ми Морган в опасност.

— Той вече е в опасност — посочи Иън.

— Да, но засега е жив, и възнамерявам да си остане така.

— Откъде може да си сигурна, че е все още жив? — попита Рамзи.

— Ако го убият, няма да имам причина да се върна в Англия. Чудовището знае това. Няма да му дам нищо, докато не видя чичо си — обясни тя — Няма да го наранят.

Иън въздъхна.

— Поставяш ни в много неудобна позиция — започна той, опитвайки се да бъде дипломатичен. — Ти доведе сина ми у дома и затова ще ти бъда вечно задължен. Знам колко много държиш на чичо си и ще направя всичко по силите си, за да го освободя, но Джилиън, искам имената на мъжете, които са заключили Алек като животно, искам името на мъжа, койот те е пребил почти до смърт…

— Тате не се сърди на Джилиън — изписука Алек и изтича до баща си. Очите на момченцето бяха пълни със сълзи. — Не е сторила нищо нередно. Аз знам имената на мъжете.

— Алек на всичките ли мъже, чу имената? — попита го Бродик.

Малкото дете се облегна на баща си и кимна бавно.

— Да — каза то. — Чух имената на всичките, но не ги запомних, само това на мъжа… който нарани Джилиън.

— Това е името, което искам най-много — каза меко Бродик. — Кой е той, Алек?

— Алек, моля те… — започна Джилиън.

— Кажи ми, Алек. Кой е той?

— Барон — прошепна Алек. — Името му е Барон.