Джули Гарууд
Съкровището (32)

Глава 31

Първите златисти лъчи на изгрева едва се подавана на хоризонта, когато Бродик побутна Джилиън, за да я събуди. Цяла нощ бе спала в ръцете му, макар да не помнеше кога я е преместил при себе си, а и това не я интересуваш особено, защото й се спеше страшно много и не желаеше да бъде будена. Сгушвайки се под одеялото, тя измрънка:

— Не още — и отново заспа.

Късно през нощта Бриджит също бе преместена близо до огъня, бе завита с друг плейд и когато Рамзи се преведе над нея и видя колко е спокойна в съня си, му се прииска да не я буди. Наистина е прелестна, помисли си той, забелязвайки за пръв път колко дълги са миглите й и колко нежен бе цвета на лицето й. Устните й бяха пълни и розови и без да осъзнава какво прави, той прокара палец по долната й устна.

Тя захапа пръста му и в просъница промърмори нещо, което той не бе сигурен какво точно беше, но му звучеше като „идиот“.

— Отвори очи, Бриджит. Време е да тръгваме.

Когато се събуди, тя не бе особено доволна.

— Остави ме на мира — промърмори тя.

Бродик стоеше над Джилиън, чудейки се защо, по дяволите, тя не иска да се подчини на заповедта му, и още веднъж й нареди да става.

— Може би трябва да ги хвърлим в езерото — предложи Рамзи. — Това ще ги събуди.

Бриджит прие заплахата присърце и веднага скочи на крака. Шокира се, виждайки Рамзи толкова близо до себе си, тя се отпусна назад, подпирайки се на лактите си, отчаяно мъчейки се да постави дистанция помежду им. Знаеше, че сигурно изглежда ужасно. С разрошена коса, влизаща в очите й, да стои и да гледа нагоре към него, чудейки се как може да е толкова… перфектен… в този безбожно ранен час на деня.

Бродик издърпа Джилиън на крака и я задържа, докато не се увери, че тя може да стои изправена. Краката й щяха да се подвият всеки момент, но тя страдаше мълчаливо, защото знаеше, че ако сега се оплаче, ще й се наложи да изслуша още една поучителна лекция за безразсъдното й държание.

— Още ли си ми ядосан, Бродик?

— Да.

— Много добре — прошепна тя. — Защото и аз съм ти бясна.

Изправяйки се гордо в цял ръст, тя направи крачка напред с намерението да отиде до езерото, но краката не я издържаха и ако Бродик не я бе хванал, Джилиън щеше да падне по лице на земята.

— Можеш ли да ходиш?

— Разбира се, че мога — отвърна му тя, гласа й бе толкова овладян, колкото и неговият, когато й зададе въпроса си. — Сега, ако ме извините, ще отида да се измия.

Бродик я проследи с поглед как куцука напред, за да се увери, че няма да му се налага да хваща отново. Рамзи също помогна на Бриджит да се размърда, като нежно я побутна по посока на потока, и Бродик се успокои, едва когато момичето се присъедини към съпругата му.

Жените въобще не бързаха и си дадоха време да се приготвят изключително бавно. Джилиън развърза превръзката и се намръщи, виждайки колко е синьо бедрото й. Но раната не бе никак зле и дори вече бе започнала да зараства. Като походи малко, изтръпналият й крак се пооправи, и когато двете с Бриджит се върнаха от потока, бяха в много по-добро настроение. А Джилиън вече не куцаше.

Веднага потеглиха за дома на Рамзи. Джилиън настоя да язди коня си и Бродик се съгласи неохотно. След доста време достигнаха до една ливада и заслизаха надолу по склона. На запад, не далеч от това място, тя и Бродик бяха вървели надолу, в деня в който се венчаха, тя си спомни за глупавата, безгрижна закачка и чувството на щастие, което изпитваше тогава. Господи, сякаш от тогава бе минала цяла вечност.

Тя продължи да язди все така потънала в мислите си, докато пресякоха поляната и се доближиха до дома на Рамзи. Яздеха до защитната стена, когато Джилиън погледна нагоре. Изведнъж там, на тясната пътека на стената се появи мъж. Дъхът засегна в гърлото на Джилиън, а сърцето й заблъска учестено. Тя дръпна силно юздите на коня си, принуждавайки го да спре.

— Бродик.

Мъжът я забеляза и веднага се дръпна назад.

Бродик и Рамзи веднага се обърнаха към нея.

— Какво не е наред? — попита Бродик.

— Защо спря? — поиска да узнае Рамзи.

— Видяхте ли мъжа горе на стената? Рамзи видя ли го?

Бродик й отговори.

— Аз го видях. Това беше Гидиън. Вероятно слиза, за да посрещне Рамзи. Срещна го в деня, в който пристигнахме. Не си ли спомняш?

Тя поклати обезумяла глава.

— Не, Бродик, не съм се срещала с него.

— Напротив, срещна го — настоя Рамзи.

— Не, не съм — проплака тя. — Но съм го виждала и преди. Това е мъжа, който те е предал.