Джули Гарууд
Съкровището (23)

Глава 22

Очакването най-после да се събере с по-голямата си сестра беше твърде много, повече от това, което Джилиън можеше да понесе. Докато се преобличаше, за да се види с хората от клана на Рамзи, ръцете й трепереха и имаше чувството, че в стомаха й пърхат пеперуди.

Беше облякла златиста рокля, украсена с бродерия от червени конци по полите и маншетите на ръкавите. Една слугиня й помогна да подреди плейда на Бюканън около кръста й и го драпира през рамото й. Плата бе прихванат за по-сигурно с плетен кожен колан.

Джилиън все още не бе готова да слезе долу, затова остана в спалнята в края на коридора, която й бе дал Рамзи, и се разкарваше напред-назад пред камината и обмисляше какво ще каже, когато за пръв път се види с Кристин.

Някой бе изпратил Бриджит да я повика. Тя отвори вратата и влезе, но щом видя Джилиън пред камината, се закова на място.

— О, Джилиън, толкова си красива. Тези цветове ти отиват.

— Благодаря ти, но аз направо бледнея в сравнение с теб.

Бриджит се засмя.

— Каква двойка сме само не мислиш ли? Правим си комплименти една на друга като някои глупави момичета.

— Аз бях искрена. Сияеш и мъжът, който обичаш, със сигурност ще те забележи тази вечер.

Бриджит изсумтя.

— Сигурна съм, че ще продължи да ме гледа и да вижда през мен. Винаги прави така. Вече свикнах — добави кимайки. — Готова ли си да слизаме?

— Да — отвърна тя и се обърна, за да остави гребена си на сандъка. Тя се вгледа в ръцете си и се насили да диша дълбоко. — Толкова се вълнувам, че ще видя сестра си, че цялата треперя.

— Мислиш ли, че ще се срещнеш с нея тази вечер?

— Да — отвърна тя. — И дори изрепетирах какво да й кажа. Искам първата ни среща да бъде перфектна и искам тя да ме хареса. Мислиш ли, че тревогите ми са глупави? Разбира се, че ще ме хареса. Аз съм й сестра, за бога.

— Ела — каза й Бриджит. — Не бива да караме леърд Рамзи да ни чака. Впрочем, Бродик е с него, както и Отис и Брисбейн. Искам да те предупредя, никой от тях не изглеждаше много щастлив. Нещо не е наред, но никой не поиска да ми каже какво. Обзалагам се, че е нещо свързано с Макферсън. Има един мъж на име Простър, той винаги създава проблеми. Антъни и Фаудрон постоянно се оплакват от него и другарчетата му.

— Кои са Антъни и Фаудрон — попита Джилиън, като пощипа бузите си, за да им придаде цвят, и последва Бриджит навън.

— Те са най-добрите приятели на Гидиън, а Гидиън е…

— Командира на Рамзи.

— Да — потвърди Бриджит. — Рядко можеш да видиш един от тримата да се движи сам, а когато Гидиън заминава някъде по работа, Антъни поема задълженията му.

Когато стигнаха до най-долното стъпало, вратата се отвори и вътре нахълта забързан воин. Той бе висок и слаб, с дълбоки бръчки по челото.

— Това е Антъни — прошепна Бриджит. — Ще те представя, след като говориш с Рамзи. Не бива да го караш да чака.

Мъжете бяха в далечния край на залата. Рамзи и Бродик стояха един до друг и си говореха нещо шепнешком, докато Брисбейн и Отис седяха на масата и наблюдаваха леърдите. Възрастните мъже изглеждаха така, сякаш току-що са загубили най-добрите си приятели. Отис забеляза пръв приближаването им, сръчка приятеля си и се изправи.

Приветливата усмивка на Джилиън помръкна, щом забеляза изражението на Бродик. Той изглеждаше бесен и след като се поклони пред Рамзи, тя зачака да й кажат какво не е наред.

Дълга да разбие сърцето й падна на раменете на Бродик и той реши просто да се справи с тази задача възможно най-бързо.

— Сестра ти отказа да се срещне с теб.

Тя не повярва на чутото. Накара го да повтори думите си.

— Защо отказва да се срещне с мен?

Бродик погледна към Брисбейн, карайки го да отговори. Старият мъж се изправи избутвайки стола си назад, който застърга оглушително по каменния под. С тъжно изражение, той обясни:

— Тя е една от клана Макферсън, откакто се помни, и не чувства никаква лоялност към Англия.

— Ами към семейството й? — проплака Джилиън. — Не чувства ли нищо към мен и към чичо Морган?

— Семейството й е тук — каза Брисбейн. — Тя има майка, баща и…

Тя го прекъсна.

— Майка й и баща й са погребани в Англия.

Раменете на Брисбейн увиснаха дори още повече, отколкото бяха обикновено.

— Има и съпруг — побърза да добави: — Доволна е.

— Доволна? Тя е доволна? — почти изпищя тя. В ума й се появи образа на чичо й Морган и тя се разтрепери от ярост. Животът на милия й чичо бе изложен на риск. Джилиън не се интересуваше колко доволна е Кристин.

Тя понечи да направи крачка към Брисбейн, но Бродик я спря, като обви ръка около кръста й и я притисна към себе си.

— Опитайте се да разберете, лейди Джилиън — помоли я Брисбейн.

— Нямам време да разбирам — извика тя. — Трябва да говоря веднага със сестра си.

— Каза ли ви, че ще говори с Джилиън, или че ще изпрати съпруга си да говори вместо нея? — попита Бродик.

Въпросът изненада Брисбейн и му трябваха няколко секунди преди да признае.

— Съпругът й говореше с нас. Тя не каза нищо, но беше там, и чу всичко. Ако не е била съгласна, щеше да възрази.

— Тя знае ли, че просто искам да говоря с нея? Че няма да искам нищо друго?

— Да, казахме й, че просто искате да я видите отново, но мисля, че нито тя, нито съпругът й ми повярваха. Спомнете си, момиче, че и преди са били разпитвани от английските воини. Тя се страхува, че ще я принудите да се върне в Англия и ще кажете на другите коя е тя.

Джилиън докосна с длан челото си.

— Не бих сторила подобно нещо.

Тя се облегна на Бродик и се опита да помисли. Как би могла да успокои страховете на сестра си? И как може Кристин да вярва, че собствената й сестра би могла да я предаде.

— Рамзи? — извика Бродик. — Какво, по дяволите, смяташ да направиш за това?

— Ще й дам един ден, за да размисли.

— И ако не го направи? — попита Брисбейн.

— Тогава аз ще говоря с нея от името на Джилиън. Ако продължи да отказва, ще й заповядам да дойде тук. Дори да се наложи да я довлека тук, ще го направя. Разбира се, бих предпочел да дойде сама.

— Това няма да се хареса на съпруга й — побърза да каже Брисбейн.

— Пет пари не давам дали ще му хареса или не — заяви Рамзи.

— Той е горд Макферсън. — Отис пристъпи напред, за да се включи в дискусията.

— Сега той е Синклер — сряза го Рамзи. — Заклел ми се е във вярност, нали така?

— Всички Макферсън го направиха — побърза да го увери Брисбейн.

— Всички воини на Макферсън са ви лоялни, леърд — каза Отис. — И след като повдигнахте въпроса, искам да ви кажа, че всеки един член на клана, особено воините, са карани да се чувстват като натрапници. Командирът ви Гидиън и неговите воини Антъни и Фаудрон постоянно им се подиграват, осмивайки усилията им. Все още никой не се държи добре с членовете на клана Макферсън, и ще ви кажа едно, много скоро хората ще въстанат, ако нещата не се променят.

Рамзи не реагира веднага на пламенната му реч, но Бродик знаеше, че приятелят му е бесен.

— Нима предлагаш Рамзи да има по-специално отношение към воините на Макферсън? — попита Бродик.

Отис поклати глава.

— Просто предлагам да им бъде предоставен равен шанс да покажат на какво са способни.

— От утре аз ще поема тренировките и когато Греъм се върне, ще обсъдя този проблем с него — каза Рамзи. — Това задоволява ли ви?

Отис изглеждаше истински облекчен.

— Да, благодаря ви.

Брисбейн се обърна към Рамзи.

— С вашето позволение, леърд, бих искал още рано сутринта да се върна до дома на сестрата на лейди Джилиън. Ще наблегна на факта, че лейди Джилиън иска просто да говори със сестра си. — Той погледна многозначително към Джилиън, когато направи последната забележка.

— Да, само това искам — увери го тя.

След като Рамзи се съгласи, Бродик каза:

— Брисбейн, когато говориш с нея, увери се, че съпругът й не е в стаята. Може би той решава вместо нея.

— Защо мислиш така? — попита тя.

— Защото аз бих постъпил по същия начин.

— Но защо? — настоя.

— Съпругът на сестра ти със сигурност ще се опита да я защити.

Брисбейн потърка челюстта си.

— Сега като се замисля за срещата ни, вярвам, че е станало точно така. Съпругът й не й позволи да каже нито дума.

Това, което казваха, имаше смисъл и Джилиън се успокои. Прегърна с две ръце идеята, че съпругът на Кристин се отрича от нея, а не сестра й. Не винеше мъжа, защото както бе предположил Бродик, той явно просто защитаваше жена си. Но тя вярваше с цялото си сърце, че ако може да прекара няколко минути насаме с Кристин, ще съумее да прогони страховете на сестра си.

— Ще ти се наложи да потърпиш още малко — каза й Бродик.

— Нямам време, за да проявявам търпение.

Той я целуна по челото и прошепна:

— Не искам тази вечер да се тревожиш за това. Забрави ги засега. Тази вечер ще празнуваме.

— Защо? Какво ще се случи довечера?

Лицето й бе обърнато към него и той просто не успя да устои на изкушението. Бродик се наведе и целуна сладките й устни. Тъй като не бяха сами, той не задълбочи целувката, но проклятие, това едва не го уби и когато се отдръпна от нея, раздразнението му бе повече от очевидно. Той не бе свикнал да си отказва каквото и да е било и макар да оставаха само няколко часа преди да получи това, към което се стремеше, той едва понасяше очакването.

Освен това се тревожеше. Истината бе, че той не знаеше каква реакция да очаква от нея, когато й поднесе новината, че са женени и това незнание го караше да се държи раздразнено като ранен звяр.

Той си пое бавно дъх и каза.

— Джилиън, има нещо, което трябва да ти кажа. — Той прочисти отново гърлото си и каза: — Искам да знаеш, че…

— Да?

— Виждаш ли… по дяволите, очите ти са наистина красиви.

Какво, за бога, ставаше с него? Ако не го познаваше, щеше да помисли, че е нервен. Но това, разбира се, бе нелепо, та Бродик бе най-самоувереният мъж, който някога е познавала. Тя изчака още няколко секунди, но когато той не й каза това, което бе намислил, тя опита отново:

— Искаш ли да ми кажеш нещо за довечера?

По челото му избиха ситни капчици пот.

— Да — каза той. — За тази вечер. — Той сграбчи ръката й и й каза: — Не искам да те разстройвам. Стореното е сторено, ще ти се наложи да се примириш.

Напълно объркана, тя попита:

— Да се примиря с какво?

Той въздъхна.

— По дяволите — промърмори. — Не мога да повярвам, че ми е толкова трудно да намеря правилните думи.

— Бродик, какво ще се случи довечера?

Брисбейн и Отис попиваха всяка тяхна дума, но Рамзи ги прекъсна като ги съпроводи извън залата. Уединението обаче не улесни задачата на Бродик и той реши да почака още малко. Щеше да й каже по време на вечерята. Да, щеше да я дръпне настрани и щеше да й каже всичко.

— Зададох ти въпрос — напомни му тя. — Какво ще се случи довечера?

— Довечера ще ме направиш много щастлив.

Не това, което каза, а начина, по който го каза с дрезгав, чувствен шепот, я накара да потръпне. Беше нужно единствено да я погледне с тези свои красиви очи, за да я накара да се разтопи. Огънят в очите му бе достатъчен да й попречи да мисли. Дори не можеше да си спомни какво й бе казал току-що и тъй като той очевидно чакаше отговора й, тя каза с въздишка:

— Това е добре.