Джули Гарууд
Съкровището (38)

Глава 37

Дънханшайер бе пълен с воини. Навън беше тъмно, нямаше луна, но крепостта бе осветена като кралския дворец, факлите хвърляха оранжево-червени отблясъци, от високите си поставки над пътеките на бойниците и отдалече огньовете приличаха на светещи очи на демони, стоящи на пост.

Петимата стояха близо един до друг, добре скрити в гората зад ливадата. Те мълчаха и слушаха шума от подвижния мост, който постоянно се вдигаше и спускаше, и наблюдаваха как групи воини изпълват крепостта.

— Сякаш влизат сърцето на Ада — прошепна Кер. — Мога да почувствам злото, струпало се вътре.

— Защо има толкова много воини? — попита Простър. — Баронът май се подготвя за битка. Кълна се, откакто сме тук преброих над сто воина.

— Вероятно е чул, че насам идва войска — предположи Алан.

Джилиън поклати глава.

— Алфорд винаги се обгражда с много воини, които да го пазят. Иска да е сигурен, че никой няма да успее да го нападне изневиделица.

— Страхува се от смъртта, нали? — попита Бриджит. — Знае, че ще гори в ада заради греховете си. Много ли е стар?

— Не — отвърна Джилиън. — Когато бях малка, мислех, че е стар, но тогава е бил младо момче. Заради приятелството си с Джон, Алфорд има голяма власт, а целта на живота му е да стане още по-могъщ. Преди Дънханшайер е бил прекрасно място за живеене — добави тя. — Но Алфорд и неговата алчност промениха всичко това. Той уби баща ми и унищожи семейството ми.

— С Божията воля нашите воини ще пристигнат утре и ще го атакуват — каза Простър.

— Моля се на Господ да стоят настрани, докато всичко това приключи — възрази му Джилиън.

— Мислиш ли, че чичо ти е в Дънханшайер? — попита Бриджит.

— Не знам — отвърна тя. — Но утре ще разбера. Тази нощ ще почиваме тук. — Тя развърза одеялото си от седлото на коня и го постла под един голям дъб. Бриджит последва примера й и седна до нея. — Тук се разделяме — каза й Джилиън. — Трябва да се справя сама с това.

— Знаеш, че Простър няма да ти позволи да отидеш сама в Дънханшайер.

— Трябва да ми помогнеш да го убедим — прошепна тя. — В безопасност съм, докато Алфорд мисли, че имам това, което иска, но ако Простър дойде с мен, сигурна съм, че ще го използва срещу мен. Трябва да остане тук с теб, Кер и Алан.

Простър застана на колене до Джилиън.

— Обсъдихме всичко — заяви той, кимайки към приятелите си. — Решихме, че трябва да останете тук, докато пристигне съпругът ви. Тогава може да влезете вътре.

— Решението е взето, милейди — намеси се Кер.

— Ще чакам до обяд — каза тя. — Баронът става късно, но после няма да чакам и ще отида.

— Или ще дочакате съпруга си, или аз ще дойда с вас — възрази Простър.

— Ще обсъдим това утре. Сега нека да си починем — заяви тя и затвори очи, за да покаже на воините, че не иска да продължават да спорят за това. Бриджит заспа почти веднага, но Джилиън, постоянно заспиваше и се събуждаше през цялата нощ. Воините спяха, стиснали в ръце мечовете си.

Никой не чу, кога Джилиън стана и потегли към крепостта.

В мига, в който се появи на поляната, бе обградена от воини на Алфорд, които веднага я придружиха в крепостта. Отведоха я в голямата зала и й наредиха да чака там, докато уведомят Алфорд за пристигането й.

Млада слугиня, която очевидно не знаеше, че барона не би харесал да посрещнат добре Джилиън, й донесе табла с храна и я остави на масата. Двама воини застанаха на входната врата, за да пазят Джилиън, и следяха всяко нейно движение. Дълго тя обикаля напред-назад из залата и след като се измори, седна на масата и се насили да вземе няколко хапки студено месо и стар хляб. Въобще не бе гладна, но знаеше, че ще й е нужна сила, за да се изправи пред Алфорд.

Воинът, който командваше хората на Алфорд, най-после се появи. Той бе свиреп мъж с широко изпъкнало чело и малки тъмни очички, плоски и безжизнени, като изсечени от мрамор.

— Барон Алфорд не харесва да прекъсват дрямката му. Той и приятелите му, барон Едуин и барон Хю, си легнаха много късно тази нощ.

— Няма да кажа нищо на Алфорд, докато не видя чичо си Морган. Той тук ли е?

— Не — отвърна недоволно мъжът. — Но имате късмет. Миналата седмица барона нареди на воините си да доведат чичо ви от дома му.

— Позволили сте на чичо да остане в собствения си дом? — попита тя удивена.

— След като си тръгнахте, преместихме два пъти чичо ви — отвърна той.

— Защо на воините им трябва толкова време да го доведат? Щом са били изпратени миналата седмица…

— Воините бяха изпратени и до дома на барона, за да вземат любимата му мантия. Скоро трябва да пристигнат.

Джилиън бе отведена на горния етаж и заключена в същата стая, от която двамата с Алек бяха избягали преди няколко седмици. Хилейки се, един воин й съобщи, че са зазидали тайният проход.

Чакането й продължи до късно следобед. Тя прекара времето в молитви и тревоги за Бродик и останалите. Моля те, Господи, опази ги живи и здрави, далеч от това място, докато всичко свърши, така че Алфорд да не може да ги нарани.

Свирепият мъж се появи, отключи вратата и й съобщи, че баронът очаква да я види.

— И останалата част от семейството ти пристигна — обяви той.

Тя искаше да го попита дали чичо й е добре, но знаеше, че той няма да й каже нищо, затова забърза надолу, за да се убеди сама.

Там я чакаше Едуин. Тя дори не го погледна, а бързо премина през залата. Алфорд и Хю седяха на масата. Очевидно миналата нощ бяха прекалили с алкохола, лицето на Хю бе пепеляво и ръцете му трепереха, когато посегна към чашата си. Червени вадички потекоха по брадичката му и покапаха по ръба на масата, когато той отпи от виното си сякаш е мъж, умиращ от жажда.

Алфорд потъркваше челото си в опит да се отърве от главоболието си.

— Къде е чичо ми? — поиска да узнае тя.

— Много скоро ще е тук — отвърна й той. — Кажи ми, Джилиън. Провали ли се, или успя да изпълниш задачата си?

— Няма да ти кажа нищо, докато не видя чичо си Морган.

— Тогава вероятно сестра ти ще го направи. Доведи я, Едуин — извика той, присви очи от болка, и започна отново да си разтърква челото. Тъй като Алфорд я наблюдаваше отблизо, тя се опита да скрие изненадата и объркването си. Да доведе сестра й ли? Какво, за бога, говореше той?

— А, ето я и нея — посочи Алфорд.

Джилиън се обърна и видя Бриджит да влиза в залата. Милостиви боже, какво правеше тя? Сигурно воините са я намерили в гората, реши Джилиън, но ако беше така, какво се е случило с Простър, Кер и Алан? Тя си пое накъсано дъх.

Бриджит й се усмихна и попита гръмогласно.

— Кое от тези прасета е Алфорд?

Алфорд се преведе напред на масата, подпирайки се на ръцете си, за да не падне.

— Мери си приказките — изкрещя той. — Или ще ти отрежа езика.

Джилиън сграбчи ръката й, за да я накара да замълчи. Да предизвиква звяра в собственото му леговище бе опасно и глупаво.

— Къде е чичо ми, Алфорд?

Той махна с ръка, без да й отговори. Коментарът на Хю привлече вниманието му.

— Не съм разочарован от това как е пораснала Кристин. Все още има руса коса.

Едуин седна при приятелите си на масата и започна да щрака с пръсти, за да оповести на слугите да донесат още вино и храна.

— Не приличат много на сестри.

Алфорд се втренчи в жените.

— И като малки не си приличаха много. Кристин винаги е била по-красивата, а Джилиън бе невзрачна като мишка.

— Вече не е никак невзрачна — поправи го Хю. Посягайки под масата, той почеса слабините си. — Искам я, Алфорд.

Баронът не му обърна внимание.

— При кой клан живя толкова време? — попита той.

— Макферсън — отвърна Бриджит.

— И как те наричаха там, или винаги си била Кристин?

Сърцето на Джилиън заблъска в гърдите й, защото не можеше да си спомни дали е казала името, което планинците бяха дали на Кристин.

— Наричат ме Кейт — отвърна Бриджит. — Предпочитам го пред Кристин.

— Също толкова сопната е, колкото и Джилиън — отбеляза Хю. — Със сигурност са сестри.

— Да — съгласи се Алфорд, но подозрителният поглед в очите му, показваше, че не е напълно убеден. Той скочи нетърпеливо на крака и заобиколи масата. — В теб ли е съкровището ми, Кристин?

Кървясалите му очи се местеха от едната към другата, чакайки отговора им.

Мъжът бе толкова противен, че я полазиха тръпки. Но тя смело се изправи пред него и му отправи най-предизвикателният си поглед.

— Мислех, че съкровището принадлежи на краля ти.

— На моя крал?

Бриджит бързо успя да поправи грешката си. Тя сви нехайно рамене и каза:

— Сега съм Макферсън и живея в планините от много години, по тази причина, лоялността ми принадлежи на краля на Шотландия. Не мисля за Англия, като за свой дом.

— Ами чичо ти Морган? Лоялна ли си към него?

— Не го помня — каза тя. — Тук съм да помогна на сестра си.

Очите му я наблюдаваха внимателно, докато мъжа обмисляше думите й.

— Смятам да се погрижа краля да получи кутията си — озъби се Алфорд.

— Във вас ли е? — попита Едуин и пристъпи към приятеля си. Потърквайки брадичката си, той отбеляза: — Сигурно е била претърсена, преди да дойде тук.

— Претърси я отново — изхили се Хю. — Заведи я в някоя от стаите горе и й направи пълен преглед, Едуин. Започни от врата и давай надолу.

Джилиън го прекъсна, преди ситуацията да излезе извън контрол.

— Кутията не е в сестра ми и тя не знае къде е.

Алфорд плесна ръката на Едуин, която мъжът бе протегнал към Бриджит.

— Можеш да я получиш по-късно — обеща той. Доближавайки се до Джилиън, той попита: — В теб ли е съкровището?

— Не.

— Можеш да вземеш Кристин, още сега, Едуин. Прави каквото пожелаеш с нея. Хю, искаш ли да се присъединиш към тях?

Хилейки се, Хю взе чашата си и се изправи бавно.

— Да, смятам да се присъединя — извика той.

Алфорд гледаше Джилиън от много близо, когато изрече думите си. Тя не показа никаква реакция, докато Едуин не посегна към Бриджит, тогава Джилиън с невиждана бързина удари ръката му.

Изумен от намесата й, Едуин вдигна ръка и я зашлеви през лицето. Ударът беше толкова силен, че я запрати към Бриджит, която задържа приятелката си, за да не падне.

— Ако я докоснеш още веднъж, ще те убия — изкрещя Бриджит.

Алфорд вдигна ръка, за да накара Едуин да изчака.

— Моля те, отиди и седни — нареди Джилиън на Бриджит. Искаше приятелката й да е по-далеч от ръцете на чудовищата и Бриджит побърза да изпълни нареждането й. Тя отстъпи назад от Едуин и забърза към един стол сложен до стената. Сърцето й блъскаше силно от страх и от срам, тъй като осъзна, че вместо да помогне на Джилиън, тя многократно бе усложнила ситуацията. Твърде късно осъзна какво е искала да й каже Джилиън, когато заяви, че ако Простър отиде с нея, баронът ще го използва срещу нея.

— Това е само между теб и мен, Алфорд — каза Джилиън. — Всичко започна в тази зала и ще свърши тук. Знам къде е скрито съкровището и ще ти кажа веднага, когато чичо ми Морган и сестра ми бъдат далеч от тук. Предлагам ти да доведеш чичо ми, възможно най-бързо, защото няма да ти кажа нищо, докато не го видя. Разбрахме ли се?

— Забеляза ли, Едуин, че тя не иска нищо за себе си?

Приятелят му кимна и когато осъзна, че няма да му позволят да отведе Бриджит в някоя от стаите на горния етаж, той отиде при Хю на масата. Вдигайки чашата си с вино, той извика:

— Защо тя не включи себе си в сделката?

— Защото знае, че никога няма да й позволя да си замине. — Той се доближи до Джилиън и каза: — Двамата с теб играем тази игра от доста години и един от нас трябва да загуби. Кълна ти се, някой ден ще пречупя духа ти и ще се научиш да се свиваш от страх, когато ме видиш.

Силен вик прекъсна мислите им и двама воина нахлуха тичешком в залата.

— Знаеш, че не обичам да ме прекъсват, Хорас — изкрещя баронът.

— Имам много важна причина — извика мъжът. — Ще искате да чуете това, милорд. — Обръщайки се към другия воин, той изкомандва: — Кажи му, Артур.

Воинът, с лице набраздено с белези от шарка, се покашля, преди да каже:

— Точно се върнахме… Отидохме до дома на барон Морган Чапман, за да ви го доведем, милорд, точно както наредихте, но когато…

Алфорд го прекъсна:

— Първо ви наредих да отидете до дома ми.

— Да, милорд, но ни се стори по-бързо, първо да минем…

— Донесохте ли любимата ми туника?

Въпросът очевидно обърка воина. Хорас го побутна.

— Отговори на барона — заповяда той.

Артур заклати глава като обезумял.

— Не… не, не сме ви донесли туниката.

— Къде е Морган? — поиска да узнае Алфорд. — Доведете ми го.

— Не можем, милорд. Не мога. Трябва да разберете какво се случи. Когато отидохме там, крепостта беше… празна. Няма го. Няма никой там.

— Какво искаш да кажеш? Кой е изчезнал?

— Воините ви — каза Артур и ужасен зачака реакцията на барона, тъй като много често, когато получеше лоша вест, Алфорд убиваше вестоносеца. Отстъпвайки назад, за да постави дистанция между тях, той продължи: — Домът на Морган беше празен и вашите воини бяха изчезнали.

— Какво искаш да кажеш с това, че са изчезнали? — изкрещя той.

Артур проплака, когато видя убийственият поглед в очите на барона.

— Казвам ви истината. Всички бяха изчезнали. Имението бе напълно изпразнено, милорд, а нямаше нито следа от нападение. Не беше обърнат нито стол, нямаше нито стрели, нито кръв. Никъде. Сякаш хората просто са си излезли.

— Къде е чичо ми Морган? — поиска да узнае Джилиън.

— Тишина — изкрещя Алфорд. — Какво ти казаха слугите? — попита той Артур.

— Нямаше слуги, милорд. Мястото беше празно, казвам ви. Решихме, че воините са напуснали имението и са взели и слугите със себе си по ваше нареждане.

— Не съм нареждал нищо — промърмори Алфорд, едва контролирайки гнева си. — А воините ще платят с живота си, задето са напуснали поста си. Всеки от тях ще умре.

Хорас прочисти гърлото си и каза:

— Има още, бароне.

Алфорд погледна криво към Артур.

— Какво? — озъби се той, когато воинът се вгледа в ботушите си.

— Препуснахме като обезумели към дома ви, милорд, но и там нямаше никой, подвижният мост бе спуснат, и там нямаше никой. Нито един воин.

— Какво говориш? — изпищя Алфорд.

— Домът ви беше празен.

— А слугите?

— И те бяха изчезнали.

Алфорд се скова.

— Собствените ми хора са ме изоставили? Къде може да са отишли? Къде? — измуча той. — Искам да знам кой е отговорен за това… — След миг, заподозря нещо. Той се завъртя, заставайки пред Джилиън. — Какво знаеш ти за случилото се?

— Само това, което чух току-що.

Той не й повярва. Зърна камата си, която бе оставил на масата и отиде да я вземе. После бавно се върна и опря острието в лицето й.

— Ще ти прережа гърлото, уличнице, ако не ми кажеш истината. Къде са воините ми?

— Не знам — отвърна тя. — Искаш ли да предположа какво е станало?

Той бавно притисна острието към гърлото й и изпита перверзно удоволствие да я гледа в очите, докато прорязва кожата й. Той направи още една крачка към нея и замръзна. Погледна надолу и видя, че Джилиън е опряла нож в корема му.

— Искаш ли да видим кое острие е по-бързо? — прошепна тя.

Мъжът отскочи назад.

— Хванете я — изкрещя Хорас.

Бриджит скочи и изтича при Джилиън, но Хорас я видя да идва и я избута. Той сграбчи Джилиън за ръката и се опита да вземе оръжието й. Тя поряза два пъти дланта му, преди да успее да й вземе ножа.

— Аз знам какво е сполетяло воините ти — извика Бриджит.

— Отдръпни се, Хорас — нареди Алфорд. Разтреперан, баронът отпи от питието си, след което се обърна и се облегна на масата. — Кажи ми, какво се е случило с тях.

— Мъртви са — отвърна Бриджит. — Всичките. Мислиш ли, че можеш да отвлечеш детето на могъщ шотландски леърд и да се отървеш безнаказано? — Скръствайки ръце, тя се разсмя. — Ти си следващият. Ти и приятелите ти.

Едуин се захили.

— Не биха дошли в Англия. Няма да посмеят.

— Да — съгласи се Хю. — Ако са били планинци, вече са се върнали у дома. Със сигурност са свършили…

— О, те тепърва започват — извика Джилиън. — Тях не ги е грижа за злато и съкровища. Те искат вас тримата и няма да спрат преди да ви видят мъртви.

— Тя лъже — изкрещя Хорас. — Шотландците са диваци, а нашите воини са много по-добре обучени.

Джилиън се засмя.

— Тогава кажи къде са те?

— Колко воини си разпръснал наоколо? — попита Хю.

— Колкото и да са, най-добре удвои броя. Не вреди да сме предпазливи — намеси се Едуин.

Алфорд сви рамене.

— Щом ще сте доволни, ще удвоя стражата. Погрижи се, Хорас — заповяда той. — Никой не може да превземе тази крепост. Направил съм я недостъпна. Тук има над двеста мъже, всичките способни в боя и лоялни към мен. Като добавим и воините, които придружиха двама ви, ставаме непобедима сила.

— С мен дойдоха четиридесет мъже — каза Хю.

— Двадесет и двама дойдоха с мен — каза Едуин. — Виждате ли? Няма от какво да се страхуваме.

Командирът тъкмо бе излязъл от залата, когато се върна на бегом.

— Милорд… идват посетители.

— Кой е?

— Господи, езичниците ли са? — изпищя Едуин.

— Не, бароне, не са езичниците. Кралят е, с цялата си свита. Наблюдателят е забелязал знамето на краля, милорд, и веднага е спуснал подвижният мост.

Алфорд беше поразен.

— Джон е тук? Кралят на Англия е пред вратите ми?

— Да, бароне.

— С колко воини е дошъл? — попита Алфорд.

— Забелязах шейсет или седемдесет мъже.

Алфорд изсумтя.

— Значи моите воини са повече — отбеляза той.

Хю се захили.

— Винаги се опитваш да се съревноваваш с него, нали?

— Винаги, когато имам възможност — призна той. — Все пак, той е кралят и това ме поставя много по-долу от него. Обаче правя, каквото мога.

— Е, сега със сигурност няма за какво да се тревожим — обяви Едуин.

Алфорд плесна с ръце и нареди на слугите бързо да се подготвят за посрещането на гостите. Хю и Едуин забързаха нагоре към стаите си, за да се преоблекат, а Алфорд изчака да се махнат, преди да сграбчи Джилиън, прошепвайки й заплашително:

— Слушай ме много добре. Ще си мълчиш за съкровището. Разбра ли ме? Не трябва да казваш на краля, къде е скрита кутията на Ариана. Кълна се, ще убия чичо ти и сестра ти, ако ми се противопоставиш.

— Разбрах.

Той се отдалечи от нея.

— Върви и седни в ъгъла. Да се надяваме, че кралят няма да ти обърне внимание.

Бриджит последва Джилиън и седна до нея.

— Голяма каша забърках, като дойдох тук, нали? — прошепна тя.

— Не — отвърна й. — Не се тревожи. Всичко скоро ще се оправи.

— Страх ли те е?

— Да.

Жените замълчаха, когато Хю и Едуин влязоха на бегом в залата. Хю си дърпаше туниката надолу по корема, когато се присъедини към Алфорд, а Едуин се опитваше да махне едно мръсно петно, което току-що бе забелязал на ръкава си.

Слугите като обезумели бързаха да приготвят залата за знатните гости. Добавяха още цепеници в огъня на огнището, масите бяха почистени и застлани с хубави ленени покривки и върху средата на всяка маса наредиха сребърни свещници с дълги тънки свещи.

Хю и Едуин стояха до Алфорд настрани и обсъждаха каква може да е причината за посещението на крала в Дънханшайер.

— Може би е чул, че воините ти са напуснали постовете си в дома ти и в имението на барон Морган — предположи Едуин.

— Не са напуснали поста си — възрази Хю. — Оказали са се пред войска езичници и всичките са умрели от страх.

— Кралят не би трябвало да е научил новините — отбеляза Алфорд.

— Ако не е за това, тогава защо идва? — попита Едуин.

— Мисля, че знам какво иска — каза Алфорд. — Носеха се слухове, че организира ново пътуване до Франция и вероятно иска да ме вземе със себе си.

Бриджит побутна Джилиън.

— Видя ли реакцията на Алфорд, когато разбра, че воините са изчезнали. Помислих, че вените на челото му ще експлодират.

— Бриджит, когато дойде кралят, не го лъжи. Ако те попита за името ти, кажи му истината.

— Но така Алфорд ще научи, че не съм ти сестра.

— Не можеш да лъжеш краля на Англия.

Бриджит спря да спори и се съгласи с Джилиън, преди да попита:

— Много неподходящ момент Джон да посети приятелят си. Знаеш ли защо е дошъл кралят ти?

— Знам защо — отвърна Джилиън. — Аз изпратих да го повикат.