Джули Гарууд
Съкровището (40)

Глава 39

Рамзи и Бродик, нито се плашеха, нито се засрамваха лесно, но когато барон Морган свърши да им чете конско, леърдите бяха напълно унижени. И бяха достатъчно големи мъже, че да си го признаят. И макар и двамата да искаха да възразят на свадливия старец, те не посмяха, защото ги бяха учили да уважават по-възрастните, макар и Морган да ги притискаше до границите им на търпимост. Изглежда, щеше да им отнеме цяла вечност да стигнат до сърцевината на въпроса. Морган седеше пред леърдите с ръце скръстени на гърдите, като баща, поучаващ синовете си. Ситуацията бе дяволски унизителна, но Рамзи и Бродик бяха решени да я изтърпят.

— Винаги съм живял мирен живот, но през последните два дни се наслушах на повече плач и обвинения от двете ядосани дами, колкото не бях чувал през целия си живот. На мен се падна задачата да започна да ги дундуркам и да ги взема у дома с мен, и кълна ви се, докато пристигнем ушите ми звъняха заради тях. И мислите ли, че се свърши с това?

Рамзи има глупостта да предположи, че не са спрели, и поклати глава, спечелвайки си намръщване и ругатня от страната на свадливия барон.

— Не — изкрещя той. — Милите дами едва сега започваха. Мислех да отида да си легна, но знаех, че те ще ме последват. — Кимайки към Бродик, той заяви: — Ти си разбил сърцето на Джилиън и тя не иска да те види никога повече.

— Тогава може да седи със затворени очи, но уверявам ви, ще се върне у дома с мен.

— Венчали сте се много набързо.

— Знам какво искам и си го взимам.

— Нима? В момента говорим за племенницата ми, нали, или греша?

— Да, сър, за нея говорим.

— Тя каза, че си й дал думата си и не си я спазил.

— Да.

— Вярва, че си я използвал.

— Така беше.

— По дяволите, момче, поне ще ми обясниш ли защо?

— Знаете защо — поправи го Бродик. — Не можех да й позволя да се изложи на подобна опасност. Ако някой трябва да е ядосан, то това съм аз, защото тя бе достатъчно безотговорна да ме последва.

Морган прокара ръка през бялата си коса.

— Тя не вярва, че я обичаш и настоява, че ще живее тук с мен.

Преди Бродик да отговори, барона се обърна към Рамзи.

— Бриджит също е решила да живее при мен. Настоява, че харесва англичаните, Господ да ми е на помощ.

— Тя ще се върне у дома с мен — обяви Рамзи.

— Защо?

Рамзи остана много изненадан от въпроса.

— Защото тя е Синклер.

— Тази причина не е достатъчна. Тя настоява, че все се опитваш да я омъжиш за някой, за да се отървеш от нея. Освен това, казва, че майка й я е изгонила от дома. Вярно ли е?

Рамзи въздъхна.

— Да, вярно е.

— Е, не правиш ли и ти същото?

— Не — настоя Рамзи. — Бриджит ми каза, че е влюбена, но отказва да ми каже името на мъжа.

Напълно раздразнен, Морган поклати глава.

— А каза ли ти, че този мъж е идиот?

— В интерес на истината, да, каза ми го — отвърна той.

Баронът вдигна глава и изгледа втренчено Рамзи, през смръщените си вежди. После каза:

— Да не си вчерашен бе, момче? За бога, в кой си мислиш, че е влюбена? Помисли наистина внимателно, сигурен съм, че ще успееш да се сетиш.

Не това, което каза, а начинът по който го каза, запали искрата на прозрението. Рамзи най-после разбра и с осъзнаването на лицето му бавно разцъфна усмивка.

Морган кимна облекчен.

— Е, най-после се осети, а? Крайно време беше, ако питаш мен — промърмори той. — Ако ми се наложи да изслушам още една дълго, ревливо описание на добродетелите ти, кълна се, няма да мога да се сдържа да не повърна. Надявам се, че ще забравиш тази глупост да се жениш за момиче на име Мегън, за да скрепиш мира в клана си?

— Тя ви е казала за Мегън? — попита Рамзи, без да може да спре да се усмихва.

— Синко, не вярвам, че има нещо, което да не ми е казала за теб. Ще спреш ли да бъдеш идиот и да започнеш да мислиш с главата си?

Рамзи не се обиди.

— Да, смятам да го сторя — съгласи се той.

— Тя е с доста труден характер — предупреди го той.

— Да, сър, така е.

Баронът се поизправи.

— Сега искам и двамата да ме чуете много добре, защото ще ви кажа условията си.

— Условията ви, сър? — попита Бродик. После ръгна Рамзи с лакът, за да го накара да спре да се хили като идиот и да внимава. — Малко помощ няма да ми е излишна — промърмори той.

— Моите условия — повтори Морган. — Да не мислите, че ще ми е добре у дома да имам две болни от любов момичета?

— Тогава нека да си ги вземем — настоя Бродик.

С това предложение, младият мъж си спечели намръщен поглед.

— По погледа ти, мога да кажа, че обичаш Джилиън. Най-добре е да й го кажеш, синко, и то възможно най-скоро, защото си е набила в главата, че не те е грижа за нея.

— Тя е моя жена. Разбира се, че ме е грижа за нея.

Баронът изсумтя.

— Тя е доста своенравна.

— Да, такава е.

— И твърдоглава. Не знам откъде се е взел този неин недостатък, но го притежава.

— Така е, сър.

— Няма да успееш да прекършиш духа й.

— Аз и не го искам, сър.

— Добре, защото ако има нещо за прекършване, тя ще е тази, която ще се погрижи да бъде прекършено. Няма да те предупреждавам да се отнасяш добре с нея, защото доколкото познавам своята Джилиън, тя сама ще се погрижи за това. Тя е силна жена, но чувствата й са крехки.

— Сър, споменахте някакви условия? — напомни му Рамзи.

— Да, споменах — съгласи се мъжът. — Обичам племенницата си — заяви той. — И ме е грижа за Бриджит. Не искам тя да си помислят, че искам да си отидат. Е, искам — призна той, — но не по начина, по който ще си помислят те. Аз виждам нещата така…

— Да? — попита Рамзи, когато баронът се поколеба.

— Ще ви се наложи да ги… убедите… да дойдат с вас. И нямам предвид да ги заплашите — предупреди той. — Разбили сте им сърцата, сега ще трябва да ги поправите.

След като им даде тази заповед, Морган излезе от залата, за да доведе лично дамите.

Рамзи и Бродик седнаха докато ги чакаха.

— Баронът ми напомня на някой, но не мога да се сетя на кой точно — отбеляза Рамзи.

— Кълна ти се, дори собственият ми баща не ми е говорил така, както ми говореше чичото на Джилиън.

— Баща ти умря много преди да станеш достатъчно голям, че да го опознаеш.

— Почувствах се унизен, по дяволите. Той определено не е това, което очаквах. По начина, по който Джилиън говореше за него, аз си мислех, че е някакъв мил старец. Според нея, той е… нежен. Тази жена сляпа ли е? Как, за бога, може да обича един толкова свадлив, стар…

Изведнъж Рамзи вдигна рязко глава и избухна в смях, прекъсвайки мисълта на Бродик.

— Ти си.

— Какво?

— Морган… напомня ми на теб. Боже, Джилиън се е омъжила за мъж, същият като чичо й. Погледни барона и ще видиш какъв ще си след двадесет години.

— Да не намекваш, че един ден ще се превърна във войнствен свадлив старец?

— За бога, ти вече си войнствен и свадлив. Нищо чудно, че се е влюбила в теб — заяви той.

— Не съм в настроение да се караме.

Рамзи се поизправи на стола си и изведнъж стана сериозен.

— Не мога да повярвам, че Бриджит, наистина мисли, че може да остане тук.

— Аз очаквах жена ми да ме посрещне с отворени обятия, а тя дори не иска да слезе, за да ме види. Ако ми се наложи да я завлека до дома, ще го направя — заяви Бродик.

— Искал сте да ме видите, леърд?

Чувайки гласа на Бриджит, Рамзи и Бродик се обърнаха.

— Къде е жена ми? — поиска да узнае Бродик.

— Горе — отвърна му тя. — Много скоро ще слезе.

— Ще ни оставиш ли за малко насаме? — попита Рамзи. — Говорих на Бродик, не на теб, Бриджит. Върни се тук.

С въздишка тя се обърна и отиде до Рамзи, докато Бродик излизаше от залата. Мъжът се облегна на масата, скръсти ръце на гърдите си и се усмихна. Тя не му отвърна с усмивка. Вместо това сведе бързо поглед, за да не се разсейва от прекрасните му трапчинки.

Сега тя се правеше на срамежлива и покорна и Рамзи се зачуди каква ли игра играеше, защото той много добре знаеше, че Бриджит няма и капка покорство в себе си.

— Барон Морган каза, че искаш да говориш с мен.

— Да — отвърна той. — Имам да ти кажа нещо много важно, но първо трябва да ми кажеш как успя?

— Какво съм успяла, леърд?

— Бриджит, погледни ме.

— Да, леърд — каза тя примирено. Вдигна поглед и сърцето й запрепуска лудо, познатото свиване на стомаха се появи на мига. Ако той някога я целунеше, тя вероятно ще припадне, и тази абсурдна картина я накара да се усмихне.

— Да не би да казах нещо забавно?

— Да… исках да кажа, не, не си.

— Тогава защо се усмихваш?

Тя сви рамене.

— Искаш ли да спра?

— За бога, Бриджит — каза той. — Внимавай какво ти говоря.

— Но аз внимавам.

— Искам да ми кажеш как успя да стигнеш до Англия, без да те заловят или убият по пътя.

Тя се замисли за минута, преди да отговори.

— С хитрост и лъжи.

— Искам по-добро обяснение.

— Много добре — съгласи се тя. — Излъгах Простър, че Джилиън трябва да отиде при Ани Дръмънд и когато вече бяхме на път, му казах истината. Надявам се, че няма да обвиниш Простър, Кер или Алан. Двете с Джилиън отказахме да се върнем.

— И защото са толкова млади, те не са знаели, че трябва да ви завлекат в безопасност у дома, без значение колко спорите с тях.

— Не бива да ги наказваш.

— Не съм имал намерение да ги наказвам. Те са останали с вас и са направили всичко по силите си, за да ви предпазят, затова ще бъдат възнаградени. Въобще не сте улеснили задачата им.

— Надявам се, че няма да обвиниш Джилиън — заяви тя. — Тя се опита да ни накара да се върнем у дома, но ние не пожелахме да я послушаме.

— Защо избяга от воините и отиде сама в Дънханшайер?

— Мислих, че мога да помогна на Джилиън, като се представя за сестра й, но се оказа, че само й навредих. Леърд, мога ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Какво се е случило с всички воини и слуги в крепостта на Алфорд? Слугите на чичо Морган са се върнали тук, но какво е станали с останалите?

— Би трябвало вече да са се върнали в имението, очаквайки да се появи новият барон. Не бихме убили невинни хора.

— Ами воините?

— Те не бяха невинни. — Той отказа да говорят повече по въпроса и Бриджит не настоя, знаейки, че така или иначе това вече няма значение.

— Скоро ли тръгваш за дома? — попита тя.

— Да.

Бриджит кимна.

— Желая ти лек път. — След тези думи, тя се опита да си тръгне.

— Не съм свършил с теб.

— Какво още искаш от мен?

— Още ли? Все още не съм поискал нищо от теб… не е ли така?

Тя поклати глава.

— Ела по-близо, Бриджит.

— Тук съм си добре.

— Ела по-близо — нареди той, и в гласа му звъннаха стоманени нотки.

Бриджит реши, че въобще няма да й липсват диктаторските му наклонности и пристъпи напред. Застана точно пред него.

— Така доволен ли си?

— По-близо — нареди той.

Тя пристъпи, заставайки между разтворените му крака.

— Така достатъчно близо ли е?

— За момента.

Бе очевидно, че той се наслаждава на неудобството й, и това я обърка напълно. Очевидно Рамзи си играеше с нея и тя не виждаше никакъв смисъл в това. Той нямаше как да знае каква агония е за нея да стои толкова близо до него без да може да го докосне. Господи, как й се искаше да не го обича. Беше толкова нещастна. Само мисълта, че скоро той ще си отиде, я караше да се разплаче, но се закле, че ще умре, преди да му позволи да я види обляна в сълзи.

— Чичо Морган ми каза, че искаш да ми кажеш нещо. Какво е то?

— Чичо Морган ли? Кога той ти стана роднина?

Тя вирна брадичка.

— Станах много близка с него.

Той извъртя очи.

— Няма да останеш тук. Това исках да ти кажа.

— Вече съм решила да остана.

— Тогава промени решението си. Връщаш се у дома с мен.

Изведнъж Бриджит толкова се ядоса, че той е такъв идиот, толкова твърдоглав мъж, че темперамента й избухна с пълна сила.

— Не, няма да се върна с теб. Оставам точно тук. Чичо Морган каза, че може да остана. Харесвам Англия, леърд. Да, така е. Ти и другите воини най-нагло сте ме лъгали. Говорехте така, сякаш Англия е самото чистилище, но аз научих истината. Природата е толкова красива, колкото и нашата и хората са също толкова добри, колкото и нашите. Признавам, че малко трудно им разбирам, заради начина по който говорят, но смятам, че ще свикна. Знаеш ли колко много англичани помогнаха на мен и на Джилиън по пътя до тук? Стотици — преувеличи тя. — Семейства, които нямаха почти нищо, споделяха храната и одеялата си с нас. Дори ни предложиха леглата си. Те се погрижиха за нас, макар да сме непознати. Всички истории, които сте ми казвали са лъжи. Харесвам тази страна и харесвам чичото на Джилиън. Той е много мил и сладък.

Последното твърдение го накара да се разсмее.

— Мислиш, че Морган е мил и сладък?

— Да — настоя тя. — И той също ме харесва.

— Но ти си Синклер.

— Там няма нищо за мен.

— Ами мъжа, в който ми каза, че си влюбена?

Тя направи крачка назад, но Рамзи я хвана и я дръпна отново близо до себе си. Тя се опита да гледа на някъде другаде, но не и към него.

— Вече не го обичам — заяви тя.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че не го обичаш? Толкова ли лесно мениш чувствата си, Бриджит?

— Не — отвърна тя. — Обичах го много дълго време, още откакто бях малко момиче, но сега осъзнах, че той е напълно неподходящ.

На Рамзи хич не му допадна отговора й.

— И за какво точно не е подходящ?

— За всичко — проплака тя. — Той е упорит, арогантен и много глупав. Да, такъв е. Освен това е женкар, а мъжа, за който ще се омъжа, ще ми бъде верен. Вече няма да си губя времето с него. Освен това, той може да има всяка жена, която пожелае. Жените се хвърлят в краката му — добави кимайки. — А и той не се интересува от мен.

— О, Бриджит, той се интересува от теб.

— Този мъж дори не го е грижа дали съществувам.

Рамзи се усмихна.

— Разбира се, че го е грижа.

Тя избута ръцете му, но Рамзи го обви около кръста й и бавно я придърпа към себе си.

— Какво правиш?

— Нещо, което искам да направя от много дълго време.

Тя не можеше да помръдне, всички мисли излетяха от главата й. Изгуби се в тъмните му очи и когато той наведе глава към нейната, тя прошепна:

— Значи смяташ да ме удушиш, така ли?

Той се смееше, докато я целуваше. Господи, тя имаше най-меките, най-сладките устни на света и той изпита толкова силна радост и спокойствие, когато я притисна силно в прегръдките си. Устата му поглъщаше нейната, завладявайки я напълно. Езикът му се гмурна в устата й, за да погали нейният и той си даде време да се наслади на вкуса й, вярвайки, че упражнява тотален контрол, преди тя да реши да го целуне в отговор.

Тя го шокира. Рамзи никога не бе очаквал нещо такова. Арогантността и контрола му се изпариха и целият се разтрепери от желание. Всичко се случи толкова бързо, че след миг, едва успяваше да си поеме дъх. Устата му завладяваше нейната отново и отново с нарастваща страст. Притискаше я към себе си и все пак не мислеше, че е достатъчно близо до него.

Когато осъзна, че е на крачка от това да я метне на масата и да я люби тук и сега, той се насили да спре. Когато откъсна устни от нейните и двамата се бореха да си поемат дъх. Тя не можеше да накара мозъка си да заработи нормално. Цялата се олюля, когато отстъпи назад и попита:

— Защо ме целуна?

— Защото исках — отвърна той с кадифен глас.

— Ти… Това… целувка за сбогом ли беше? Така ли ми казваш сбогом?

Той се засмя.

— Не — отвърна й. — Връщаш се у дома с мен.

— Оставам тук. Ще се омъжа за англичанин.

— Как не, по дяволите — изкрещя той и бе много по-изумен от нея, щом осъзна, че е изпуснал нервите си. Никоя жена не бе предизвиквала подобна реакция у него, но дори мисълта, че Бриджит може да бъде с друг мъж, го караше да подивее.

— Ти си Синклер и ни принадлежиш.

— Защо искаш да се върна?

За пръв път в живота си, Рамзи се почувства уязвим. Чувството бе дяволски неприятно.

— Искаш ли да ти кажа истината, Бриджит? — попита той.

— Да.

Погледите им се срещнаха, докато Рамзи събираше смелост да й каже това, което чувства.

— Ти правиш земите на Синклер едно по-щастливо място. Не мога да си представя животът без теб.

Тя поклати глава.

— Не, ти просто искаш да ме омъжиш за някой…

Той се изправи и застана пред нея.

— Един мъж иска да се омъжи за теб.

— Затова ли ме целуна? За да се съглася да се върна у дома и да ме омъжиш за някой, който не обичам? Кой е той? — поиска да узнае тя, сега емоциите я завладяха и по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

Той посегна към нея.

— Да не си посмял да ме целунеш отново — нареди му тя. — Не мога да мисля, когато ти… Просто недей — изкрещя тя. — Колкото до предложението за брак. Отказвам.

— Не можеш да откажеш, докато не разбереш, кой е мъжа, който те иска за жена — възрази й той.

— Много добре. Кажи ми името, за да мога да му откажа. Но преди това ще го похвалиш, нали? Така винаги се опитваш да ме накараш да приема — добави тя и дори сама успя да долови мъката в гласа си.

— Не, няма да го хваля пред теб. Той е изтъкан от недостатъци.

Тя спря да се опитва да избяга от него.

— Така ли?

Рамзи кимна бавно.

— От сигурен източник знам, че той е тъп, арогантен и твърдоглав, или поне беше, докато не осъзна, колко глупав е бил.

— Но аз казах това за… теб.

— Обичам те, Бриджит. Ще се омъжиш ли за мен?

 

 

Бродик не знаеше какво, по дяволите, щеше да прави. Чувстваше се така, сякаш ръцете му са вързани зад гърба, тъй като Морган бе по-възрастен и по тази причина нямаше как да го сплаши, за да нареди на Джилиън да се прибере у дома със съпруга си, а той бе почти сигурен, че няма да постигне нищо, като преобърне дома на мъжа, за да я намери.

Раздразнението му се коренеше в тъмната възможност Джилиън никога да не ми прости, че бе нарушил думата, която й даде, а животът без нея му се виждаше невъзможен.

Рамзи можеше да му помогне да убедят барона — все пак, приятеля му бе истински дипломат — но сега той бе зает с Бриджит и едва ли можеше да мисли за нещо друго. Отне му повече от час, за да я убеди, че е сериозен и че наистина иска да се ожени за нея, а когато тя най-после прие предложението му, двамата заминаха за дома. Иън също не остана наоколо, за да помогне, тъй като и той бе нетърпелив да се върне при жена си.

И така те оставиха Бродик да се справя сам със свадливия барон и Морган бе доста развеселен, когато Бродик не хапна нищо на вечеря. Точно когато Морган реши да се смили над болния от любов мъж, той забеляза Джилиън да слиза по стълбите. Бродик бе с гръб към входа, затова Морган знаеше, че той не може да види съпругата си.

— Синко, сигурно си знаел, колко упорита е Джилиън, преди да се ожениш за нея. Всеки, който прекара пет минути в компанията й, ще го разбере.

— Знаех, че е упорита — съгласи се Бродик. — Но този неин недостатък не ме интересува.

— Мисля, че трябва да я оставиш тук и да си заминеш за вкъщи. По-добре се оттегли.

Бродик бе шокиран от ужасното му предложение.

— Без нея няма да имам дом — промърмори той. — Как си помислихте, че бих заминал без нея?

— Аз бих — заяви весело Морган. — Кажи ми, защо не спази обещанието, което й даде.

— Вече ви обясних защо — озъби се Бродик.

Морган му се озъби в отговор:

— Обясни ми пак.

— Защото не можех да понеса мисълта, че ще се изложи на опасност. Не мога да понеса да я изгубя.

— Тогава да не си посмял да ме излъжеш отново.

Звукът от гласа й накара сърцето му да се разтупти лудешки, преизпълнено с щастие. Той въздъхна от облекчение, когато изведнъж думите й достигнаха до разума му. Той се обърна назад и я изгледа.

— А ти да не си посмяла да прекарваш отново през това мъчение — нареди й той.

— Обещай ми, че никога повече няма да ме лъжеш.

— Не и преди да ми обещаеш, че няма да приемаш толкова глупави рискове. Когато Простър ми каза, че си вътре с онова копеле, помислих, че ще… по дяволите, изплаши ме до смърт, Джилиън, и никога повече не искам да минавам през това.

— Нарани ме.

— Знам.

— Само това ли имаш да ми кажеш? Знаеш, че си ме наранил? Тогава оставам тук. Отивай си вкъщи, Бродик.

— Добре — отвърна той. Поклони се на барон Морган и излезе от залата.

Тя изчака вратата да се затвори след него, преди да избухне в сълзи.

— Той ме изостави — проплака тя и изтича при чичо си.

— Но ти току-що му каза да си върви — посочи й той.

— Отива си без мен.

— Но ти му каза така — възрази мъжът. — Чух те много добре.

— Но той никога не прави това, което му казвам. Чичо, как ще живея без него?

Той я потупа несръчно по гърба, опитвайки се да я успокои.

— Ще се оправиш.

— Обичам го толкова много.

— Но той те излъга, не помниш ли?

— Той се опита да бъде благороден. Искаше да ме защити.

— Тогава защо не му прости?

— Канех се да му простя — ревеше тя. — Не искам да живея без него. Как можа да ме напусне?

— Докарваш ми главоболие, момиче. Седни и се успокой — предложи той като издърпа един стол и нежно я настани на него. — Нека погледна през прозореца и да видя дали е тръгнал.

— Не мога да повярвам, че ще ме изостави — прошепна тя.

Морган извъртя очи и се помоли за търпение. Племенницата му сляпа ли беше? Не можеше ли да види колко много я обича съпругът й? Вече бе прекалено стар и раздразнителен, за да има нерви да се занимава с истерични жени, и реши, че тези сърдечни проблеми трябва да бъдат оставени на младите, които сами да се справят с тях. Те бяха по-издръжливи.

Той гледаше как Бродик сваля седлото на коня си и го хвърля към един от воините. Всички мъже бяха слезли от конете си и се настаняваха като у дома на двора му. Когато Бродик закрачи обратно към крепостта, Морган реши да се качи на втория етаж. Днешният ден му бе донесъл достатъчно вълнение, а и Джилиън и съпругът й имаха нужда от малко усамотение.

— Веднага се връщам — излъга той. — Стой където си и ме чакай — добави бързо, за да я предупреди да не тръгва след него, както правеше обикновено. Когато искаше нещо, тя ходеше по петите му и му мрънкаше на главата, докато накрая той не се примири и не й угоди. Усмихна се, когато осъзна, че тя е много по-упорита и волева от него.

На входа той спря за миг и извика:

— Знаеш, че те обичам, нали, момичето ми?

— Знам, и аз те обичам, чичо Морган.

Той се заизкачва по стълбите, но спря за миг, когато вратата зад него се отвори. Не му се наложи да се обръща, за да види кой е.

— Ще се отнасяш добре към нея. — Не беше въпрос, а по-скоро заповед.

— Да, сър, ще се отнасям добре към нея.

— Не я заслужаваш.

— Знам, но все пак, ще я задържа.

— Знаеш ли, синко, напомняш ми на мен на младини, но не знам защо е така. — Той поклати невярващо глава и предложи: — Най-добре влез вътре преди сълзите й да наводнят залата ми. Ако някой може да го направи, то това е тя.

Джилиън чу смеха на чичо си, погледна нагоре и видя Бродик да стои на входа и да я гледа. Тя се изправи и направи крачка към него.

— Върна се.

— Никога не съм си тръгвал.

Сякаш привлечени с магнит, двамата се приближиха един към друг.

— Беше ми ядосан. Видях го в очите ти.

— Да, бях ти ядосан. Не знам дали мога да те запазя в безопасност, и това ме плаши до смърт. — Той беше достатъчно близо, че да я прегърне, но не посмя да я докосне, защото ако започнеше да я целува, никога нямаше да спре, а трябваше да поговори с нея, за да излекува болката, която й бе причинил. Сега да излее сърцето си пред нея, му се виждаше повече от лесно, и не можеше да разбере защо се бе държал като глупак. Любовта не правеше мъжа слаб, тя му даваше сила, правеше го непобедим, когато до него имаше жена като Джилиън.

— Помислих, че си се върнал у дома.

— Как да се върна у дома, без теб? Търсел съм те през целия си живот. Никога няма да мога да те оставя. Домът ми е там, където си ти. — Ръката му трепереше, когато докосна нежно лицето й. — Не разбираш ли? Обичам те и искам да се събуждам до теб всяка сутрин до края на живота си. Ако за да бъда с теб, трябва да живея в Англия, тогава ще живея тук.

Сълзи от щастие напълниха очите й. Беше покорена от дълбоките чувства, които той изпитваше към нея, и от нежния, романтичен начин, по който й ги бе признал. Знаеше колко му е трудно да говори за това. Беше свикнал да крие чувствата, зад грубата си фасада. И в този миг осъзна, че тя го познава по-добре, отколкото той познаваше себе си. Нямаше значение, че го бе избила студена пот, нито че бе пребледнял, сякаш е много болен, той й бе дал това, от което се нуждаеше. Да, беше й казал думите, и тя нямаше да му позволи да си ги вземе обратно.

— Кажи го отново — прошепна тя.

Скърцайки със зъби, той направи това, което го бе помолила.

— Ще живея в Англия.

Тя примигна.

— Какво?

— О, любима, не ме карай да го казвам отново. Ако това те прави щастлива, ще живеем тук.

Тя знаеше, че той наистина го мисли и бе зашеметена от факта, че този прекрасен, нежен мъж, е способен да направи такава жертва заради нея. Господи, имаше нужда да го целуне, но реши първо да го избави от мъките му.

— Ще бъдеш ли щастлив да живееш в Англия?

Лицето на горкия й смутен съпруг придоби сив цвят пред очите й.

— Ако съм с теб, ще бъда щастлив.

Тя започна да се смее.

— Тогава ще те накарам да се почувстваш на седмото небе. Не искам да живея в Англия. Искам да живея с клана Бюканън. Заведи ме у дома.