Джули Гарууд
Съкровището (35)

Глава 34

Джилиън отчаяно се нуждаеше от Бродик, който да обвие ръце около нея и да я прегърне силно. Бракът вече я бе променил, помисли си тя, защото преди да срещне Бродик и да се влюби в него, винаги й се бе налагало да се справя сама с проблемите си. Сега тя имаше съпруг и искаше да сподели тревогите и болките си с него. За момента не я бе грижа защо, по дяволите, не можеше да й каже, че я обича. В сърцето си, тя вярваше, че той е влюбен в нея и просто не можеше да се съгласи, че той й е обрекъл живота си, поради някаква неясна причина. Никой мъж не би се венчал, само за да отмъсти на врага си, и Бродик никога не би се оженил за нея, само за да научи имената на англичаните. Рамзи просто си правеше погрешни заключения, а Бродик, който не желаеше да изкаже истинските си чувства, просто не си бе направил труда да го поправи.

Съпругът й бе твърдоглав до мозъка на костите си и имаше страшно много недостатъци, но безчестието не бе един от тях. Тя все още го обичаше и отчаяно се нуждаеше от утехата му, от твърдото му рамо, на което да поплаче докато излива пред него сърцето си. Как може сестра й да е толкова студена и безчувствена? Беше показала ясно, че не желае Джилиън да е част от живота й. Толкова години бе мечтала да се съберат и нито веднъж не й бе хрумвало, че Кристин може да я отблъсне.

Джилиън се чувстваше засрамена и недостойна и не можеше да разбере защо. Знаеше, че не е сторила нищо лошо, и все пак не можеше да прогони чувството, че е сгрешила някъде.

Разтреперана след срещата, сега единствената й мисъл бе да открие съпруга си и да му разкаже какво се е случило. Тя отведе конят си в конюшнята, въпреки болката в крака й, и изтича до крепостта на Рамзи, надявайки се, че Бродик е там.

Простър я посрещна, за да й съобщи новината.

— Съпруга ви замина милейди — обясни той — Всички заминаха.

— Всички ли? Кои всички? — попита тя.

— Леърдите — отвърна момчето. — Иън Мейтланд, моя леърд, леърд Бюканън.

— Иън е бил тук?

— Да, още по изгрев-слънце.

— Къде е отишъл съпругът ми?

— С Рамзи и Иън.

— Да, разбрах — каза тя, едва потискайки раздразнението си. — Но къде отидоха?

Момчето изглеждаше изненадано от това, че тя не знае.

— До двореца, за да се присъединят към воините. Със сигурност знаете, че преди два дни свикаха армиите — добави той.

— Не, не знаех — призна тя.

— Леърдите повикаха своите воини и вече трябва да са се събрали.

— При двореца?

— Да — каза той, кимайки.

— И къде е този двореца?

— Доста на изток — каза той.

— Значи няма да успеят да се върнат до късно вечерта?

— До вечерта ли? Милейди, те няма да се върнат дълго време. — Тя все още не разбираше. Простър изглежда бе объркан и се поколеба, преди да й обясни: — Те отиват в Англия, милейди, и със сигурност трябва да знаете защо отиват там.

— Знам, че планираха по някое време да заминат за Англия, но бъркаш като мислиш, че се заминали сега. Ще ме извиниш ли, трябва да се върна в колибата, за да чакам завръщането на съпруга си.

— Доста време ще си почакате, милейди — каза Простър. — Той няма да се върне скоро, а утре вие заминавате.

— За къде заминавам?

— За вкъщи — отвърна той. — Това са заповеди на съпруга ви. Утре ще дойдат воини на Бюканън, които ще ви ескортират до новия ви дом. До тогава Греъм и Локлан ще отговарят за сигурността ви.

На Джилиън й прилоша, стомаха й се сви, сякаш е бил завързан на възел.

— Кои са Греъм и Локлан?

— Греъм е Макферсън — каза гордо младия воин. — А Локлан е Синклер. Двамата са равни. Сега всички сме равни, така каза леърда ни и каза, че ще задържим името на клана си и ще живеем заедно в мир.

— Разбирам — прошепна тя.

— Добре ли сте, милейди? Пребледняхте.

Игнорирайки въпроса му, тя проплака:

— Простър, има ли шанс да не си чул правилно? Когато тръгнат за Англия ще вземат и мен. Обещаха ми… той не би нарушил обещанието си. Той знае… Всички знаят, че ако някой ги забележи, барона ще убие чичо ми. Не, сигурно грешиш. Бродик трябва да се върне за мен.

Страданието й притесни воина, но той не знаеше какво да направи. Искаше да я излъже, да й каже, че да, бе сгрешил, но знаеше, че тя трябва да приеме истината, затова се приготви за реакцията й, помоли се дамата да не припадне и бързо каза:

— Господ ми е свидетел, милейди, разбрах всичко правилно. Всички знаят… освен вие — промърмори той. — Те отиват в Англия, а вие ще бъдете отведена в земите на Бюканън. Съпругът ви се тревожеше заради раната ви и искаше да си почините един ден, преди да се отправите на път. Много мило от негова страна, не мислите ли?

Тя не му отговори. Обърна се и тръгна по пътеката, но спря за миг.

— Благодаря ти, че ми обясни, Простър.

— Милейди, ако все още не ми вярвате, говорете с Греъм и Локлан. Те ще потвърдят това, което ви казах току-що.

— Няма нужда да говоря с тях. Вярвам ти. Сега ако ме извиниш, ще се върна в колибата.

— С ваше разрешение, ще ви придружа — предложи той. — Не ми изглеждате добре — добави той. — Да не би крака да ви притеснява?

— Не, не е той — отговори вяло тя.

Тя не му каза нито дума, докато вървяха към колибата. Простър тъкмо се покланяше и се канеше да си тръгне, когато тя го повика:

— Знаете ли къде живеят Кевин и Ани Дръмънд?

— Всички воини познават семейство Дръмънд. Когато някой пострада, отиват там за помощ. Ако пострадалия не умре по пътя, тя ще го излекува. Или поне в повечето случаи — добави той. — Защо питате.

— Просто бях любопитна — излъга тя. — След малко ще искам да се върна при сестра ми. Ще ме придружиш ли?

Горд, че лейди Бюканън иска неговата помощ, воинът изпъна рамене.

— С радост ще ви придружа, но нали току-що се върнахте от дома на сестра си.

— Да, но забравих да й дам подаръците, които й нося от Англия, а тя е нетърпелива да ги види. Когато съм готова за тръгване, ще изпратя да те повикат.

— Както желаете — каза той.

Тя затвори бавно вратата, седна на леглото, зарови лице в дланите си и се разрида.