Джули Гарууд
Съкровището (2)

Глава 1

Шотландия, четиринадесет години по-късно

Съдбата на целия клан Макферсън беше в ръцете на леърд Рамзи Синклер. От скорошното раждане на Алан Дойл и мирната смърт на Уолтър Фландърс, в клана Макферсън имаше точно деветстотин двадесет и два човека и това мнозинство от горди мъже и жени отчаяно искаха и се нуждаеха от закрилата на Рамзи.

Макферсън се намираха в много лошо положение. Техният леърд, злият стар мъж с тъжен поглед, на име Лохлан, бе умрял преди година и то от собствената си ръка, Бог да се смили над душата му. Мъжете от клана все още бяха зашеметени и ужасени от срамната, достойна единствено за страхливци постъпка на своя леърд, че дори след толкова време не можеха да говорят открито за случилото се. Никой от младите мъже не успя да завърши предизвикателството, което щеше да му даде правото да стане новият леърд на клана, но ако трябва да бъдем честни, никой и нямаше особено желание да заеме мястото на Лохлан, тъй като подозираха, че позицията на леърд може да накара и тях някой ден да се самоубият. Смятаха, че сигурно мъжът е бил полудял, защото никой разумен човек не би извършил такъв грях, знаейки, че ще прекара вечността в огньовете на ада, задето е обидил по този начин Господ.

Двамата старейшини, които бяха застанали начело, докато бъде избран нов леърд на клана Макферсън, Брисбейн Андрюс и Отис Макферсън, бяха стари и се бяха оттеглили след повече от двадесет години битки с клановете на изток, север и запад от владенията на клана Макферсън. Нападенията на съседните кланове се бяха увеличили десетократно след смъртта на леърда, тъй като враговете им знаеха колко са уязвими без воин, който да ги води.

Отчаяните времена изискваха хитри мерки, затова с одобрението на клана, Брисбейн и Отис решиха да се обърнат към леърд Рамзи Синклер, по време на годишния пролетен фестивал. Социалното мероприятие изглеждаше идеалното време да му представят своята молба. Неписано правило бе, всеки човек да оставя отличителните белези на клана си у дома. На фестивала всеки бе анонимен. Така се забавляваха заедно, като едно голямо семейство за цели две седмици и половина, като се състезаваха и се държаха добре един с друг.

По време на фестивала се възраждаха стари приятелства, разрешаваха се безобидни конфликти и най-важното, сключваха се изгодни брачни договори. Бащите на младите момичета прекарваха голяма част от времето да предпазват девойките от нежеланите ухажори, докато в същото време се оглеждаха за добра партия. Повечето мъже намираха това за много освежаващо и забавно.

Тъй като земите на Синклер, граничеха с тези на Макферсън на север, Рамзи предположи, че мъжете ще искат да говорят с него за възможността да сключат съюз. По тази причина, младият леърд бе поразен, когато възрастните мъже поискаха от него нещо много по-голямо. Те не искаха точно съюз, а нещо наподобяващо брак между двата клана. Те бяха готови да се откажат от името си, ако Синклер им даде думата си, че ще стане техен леърд и че с всеки Макферсън ще се отнасят така, сякаш е роден Синклер. Искаха равнопоставеност на всичките си деветстотин двадесет и два члена на клана.

По размери палатката на Рамзи Синклер бе колкото голяма колиба и в нея имаше достатъчно място, че да проведат там събирането. В средата на помещението имаше малка кръгла масичка с четири стола около нея, а зад тях на няколко места бяха постлани сламеници за спане. Мичъл Синклер, по-младият брат на Рамзи, се бе спотаил в сенките и чакаше възможност да поиска позволение да се върне на фестивала. Детето вече веднъж бе нахокано, задето прекъсва срещата, затова сега седеше с наведена от срам и неудобство глава.

Брисбейн Андрюс, заядлив старец с остър поглед и дрезгав глас, пристъпи напред, за да обясни защо Макферсън са се решили на такава стъпка.

— Имаме млади воини, но те не са тренирани добре и не могат да защитят жените и децата ни от нападателите. Имаме нужда от силата ви, за да държим враговете си настрани и да живеем мирно.

Отис Макферсън, легенда из шотландските планини заради забележителните му бойни подвизи на младини, седна на стола, който Рамзи му предложи, отпусна ръце на кокалестите си колене и кимна към Мичъл.

— Може би, леърд, ще е най-добре да чуете молбата на брат си и да му позволите да отиде навън, преди да продължим дискусията си. Децата често повтарят това, което са чули, а аз не бих искал никой да разбира за това… сливане… преди да сме се разбрали помежду си.

Рамзи се съгласи и се обърна към брат си.

— Какво искаш, Мичъл?

Момчето все още малко се страхуваше от по-големият си брат, тъй като едва го познаваше и го бе виждал само няколко пъти през краткия си живот. Много години Рамзи живееше при клана Мейтланд и едва ли скоро щеше да се завърне в дома на Синклер, ако баща му не го бе повикал на смъртния си одър. Братята бяха непознати, но Рамзи, който умееше да се разбира добре с децата, бе решен да поправи това възможно най-бързо.

— Искам да отида на риболов с приятелите си — каза Мичъл, все още с наведена глава. — Имате ли нещо против, леърд?

— Гледай ме, докато говориш с мен — нареди му Рамзи.

Мичъл веднага направи това, което му наредиха, но този път добави думичката „моля“ към молбата си.

Рамзи можеше да види страха в очите на брат си, и се чудеше колко ли време ще отнеме на момчето да свикне да общува с него. Детето още оплакваше баща им и Рамзи знаеше, че Мичъл се чувства изоставен. Момчето не помнеше майка си, тя бе починала, когато Мичъл е бил само на една година, и по тази причина е бил невероятно близък с баща им. Ето защо все още не бе превъзмогнал смъртта му. Рамзи се надяваше, че след време, и с търпение Мичъл ще се научи да му се доверява и може би щеше да си спомни как да се усмихва отново.

— Няма да ходиш до водопада и ще се прибереш тук преди залез — нареди тихо той.

— Ще се прибера преди залез — обеща Мичъл. — Мога ли да тръгвам?

— Да — отвърна Рамзи, после загледа раздразнено как брат му се препъна в собствените си крака и се блъсна в единия от столовете в нетърпението си да отиде при приятелите си.

— Мичъл — извика той, точно когато брат му стигна до изхода. — Не забравяш ли нещо?

Детето изглеждаше объркано, докато Рамзи не кимна към гостите. Мичъл веднага отиде пред тях.

— Позволявате ли да тръгвам?

Отис и Брисбейн дадоха своето позволение и се усмихнаха виждайки как детето изхвърча навън.

— Момчето прилича на вас, леърд — обади се Брисбейн. — Истината е, че сте като две капки вода, защото много добре си ви спомням като малко момче. С Божията воля и Мъчил ще стане добър воин като вас. Истински лидер.

— Да — съгласи се Отис. — Ако бъде обучен добре, от него ще излезе добър водач. И все пак нямаше как да не забележа, че момчето се бои от брат си. Защо е така, леърд?

Рамзи не се обиди от въпроса, тъй като старецът казваше истината и просто отбелязваше безспорния факт.

— За момчето аз съм просто един непознат, но с времето ще се научи да ми се доверява.

— Да се довери, че няма да го изоставите? — попита Отис.

— Да — отвърна той, осъзнал, че старецът е много възприемчив.

— Спомням си деня, в който баща ти реши да се ожени отново — заговори Брисбейн — Мислех, че Алистър е прекалено стар, че да си взима друга съпруга. Майка ти бе мъртва от десет години и се заблудих, но баща ти изглежда бе много доволен. Някога срещал ли си Глинис, втората му съпруга?

— Присъствах на сватбата им — отвърна младия мъж. — Тъй като тя бе много по-млада от баща ми, и той бе сигурен, че ще умре преди нея, искаше да е сигурен, че след смъртта му ще е осигурена — обясни.

— И е поискал това от теб? — попита Отис, усмихвайки се.

— Аз съм негов син — отвърна Рамзи. — Бих сторил всичко, което поиска от мен.

Отис се обърна към приятеля си.

— Леърд Синклер никога няма да обърне гръб на някой в нужда.

Рамзи бе изгубил достатъчно време, обсъждайки личният си живот, затова насочи дискусията към първоначалната тема.

— Казвате, че искате защитата ми, но това не е обикновен съюз, така ли?

— Воините ви ще трябва да патрулират по границите ни денонощно — каза Отис. — И така отговорностите ви ще нараснат многократно, но ако вие притежавате земята…

— Да — съгласи се нетърпеливо Брисбейн. — Да, ако вие, Синклер, притежавате земята, ще я защитавате с всички сили. Имаме… — Той неочаквано спря, защото бе удивен от факта, че Рамзи се приближи, за да им напълни чашите с вино, и възрастния мъж забрави мисълта си. — Вие сте леърд… и все пак ни сервирате, все едно сте обикновен слуга. Не знаете ли каква власт притежавате?

Рамзи се усмихна, виждайки смущението им.

— Това, което знам, е, че сте гости в моята палатка — отвърна той — и сте старейшини. Следователно, мой дълг е да ви накарам да се чувствате удобно.

Мъжете се почувстваха много горди от думите му.

— Притежаваш сърцето на баща си — похвали го Отис. — Хубаво е да се види, че част от Алистър живее в сина му.

Леърда прие комплимента с кратко кимване и после внимателно отново насочи мъжете към разговора им.

— Казвате, че бих защитавал земите ви с всички сили, ако ги притежавам, така ли?

— Да — съгласи се Отис. — А ние имаме много, което можем да предложим в замяна. Земите ни са богати на ресурси. Езерата ни са препълнени с охранени риби, почвата ни е богата и плодородна, хълмовете ни са препълнени с овце.

— Точно затова постоянно сме нападани от клановете, с които граничим — Кампбел, Хамилтън и Бозуел. Всички те искат земята ни, водата ни и жените ни, а ние останалите можем да вървим в ада.

Рамзи не показа никаква реакция, чувайки пламенната реч. Той закрачи напред-назад из палатка със сведена глава и ръце зад гърба си.

— С твоето позволение, леърд, искам да задам няколко въпроса — обади се Гидиън.

— Имаш го — отвърна Рамзи на лоялния си командир.

Гидиън погледна към Отис.

— Колко воина притежава клана Макферсън?

— Почти двеста — отговори мъжа. — Но както обясни Брисбейн, те не са добре обучени.

— Има и още сто, които са на възраст за обучение в бойното изкуство.

Отис се намеси.

— Ти можеш да ги направиш непобедими, леърд — каза той. — Непобедими като спартанците на леърд Бродик Бюканън. Да, възможно е, тъй като в сърцата и умовете си, те са истински воини.

— Наричаш воините на Бродик „спартанци“? — попита Гидиън, усмихвайки се.

— Да, наричаме ги така заради това, на което са способни — отвърна Отис. — Не сте ли чували историите за спартанците, които са живели преди много години?

Гидиън кимна.

— Повечето истории са преувеличени.

— Не, по-скоро повечето са истина — възрази Отис. — Историите са написани от свещени монаси и се преразказват от много години. Те са били варварско племе — каза той намръщен. — Но греховно са се гордеели със своята изумителна смелост. Предпочитали са да умрат в битка, вместо да стоят и да водят преговори. По мое мнение са били много упорити.

Рамзи се разсмя.

— Да, воините на Бродик са безмилостни. — И с по-широка усмивка, добави: — Аз ги познавам. Макар да сме много различни, Бродик е един от най-близките ми приятели. Той ми е повече от брат. Както и да е, няма да се обиждам от това, което говорите за него, защото знам, че Бродик ще бъде изключително доволен да разбере, че го мислят за безпощаден.

— Мъжът управлява със страст — каза Отис.

— Да, така е — съгласи се Рамзи. — Но освен това, той е и невероятно справедлив.

— И двамата сте обучавани от Иън Мейтланд, нали? — попита Брисбейн.

— Да. Леърд Мейтланд е много мъдър водач — каза Рамзи. — И Иън смятам за свой приятел и брат.

Отис се усмихна.

— Бродик управлява със страст, Иън с мъдрост, а ти леърд Рамзи, управляваш с желязната ръка на справедливостта. Всички знаем, че сте състрадателен мъж. Покажете ни своята милост — помоли той.

— От къде можете да знаете какъв лидер съм аз? — попита той. — Наричате ме милостив, но аз съм леърд едва от шест месеца и все още не съм имал възможността да се докажа като водач.

— Погледни командирите си — каза Брисбейн, кимайки. — Гидиън, Антъни и Фаудрон се грижеха за клана, докато баща ти беше болен, и след като той умря и ти стана леърд, не направи това, което биха сторили други в твоята позиция.

— И какво са щели да направят другите?

— Щяха да заменят командирите с тези, за които са сигурни, че ще му бъдат лоялни.

— Ние сме лоялни към своя леърд — изкрещя Гидиън. — Нима дръзвате да кажете, че не е така?

— Не — веднага каза Брисбейн. — Просто искам да кажа, че другите леърди биха били по-малко… доверчиви… и ще гледат да се застраховат от бъдещи усложнения. Само това. Леърд вие показахте състрадание и им позволихте да запазят важният си пост.

Рамзи нито се съгласи, нито отрече заключенията им.

— Вече споменах, че съм леърд от много кратко време, а в клана Синклер има много проблеми, които трябва да бъдат решени. Не съм сигурен, че точно сега е време да…

— Вече не можем да чакаме, леърд. Бозуел са ни обявили война и смятат да се съюзят с Хамилтън. Ако това се случи, клана Макферсън ще бъде унищожен.

— Вашите воини съгласни ли са да отдадат лоялността си на Рамзи? — попита Гидиън.

— Да, ще го направят — потвърди Отис.

— Всички? — настояваше командирът на Синклер. — Няма ли никакви възражения?

Отис и Брисбейн се спогледаха преди Отис да отговори.

— Има няколко, които са против този съюз. Не мислехме да ги включим, но Мегън Макферсън, внучката на починалият ни леърд, настоя за това.

— Тя е доста пряма жена — добави Брисбейн, но блясъка в очите му, показваше, че според него това не е недостатък.

— Ако сте решили това преди месеци, защо чак сега идвате да говорите с Рамзи? — поиска да узнае Гидиън.

— Всъщност досега гласувахме два пъти — обясни Отис. — Преди четири месеца говорихме с членовете на клана за това и им дадохме време да решат. При първото гласуване повечето бяха съгласни, но условията бяха малко по-различни.

— Не искахме хората да кажат, че се хвърляме сляпо в този важен проблем — добави Брисбейн. — Затова им показахме всички ползи и всички недостатъци. След това гласувахме отново.

— Да — намеси се Отис. — Много, които в началото бяха против съюза, си промениха мнението и гласуваха за него.

— Не трябваше да чакаме толкова дълго преди да дойдем при теб, леърд, защото сега ситуацията е критична.

— Какъв е резултатът от второто гласуване? — попита Рамзи. — Колко от вашите воини, все още са против съюза.

— Шестдесет и двама все още не са съгласни, но всички те са млади, много млади — каза Отис.

— Гордостта е замъглила преценката им — намеси се Брисбейн. — Те са водени от едно дебелоглаво момче на име Простър, но всички останали са напълно съгласни със съюза.

— Останалите по неговото мнение ли се водят? — попита Рамзи.

— Да, макар и неохотно — призна Отис. — Ако Простър си промени решението, останалите ще го последват. Има един начин, по който можете да спечелите лоялността им… един много лесен начин.

— И какъв е той?

— Оженете се за Мегън Макферсън — избъбри Брисбейн. — Съюз чрез брак.

— А ако избера да не се женя за Мегън?

— Въпреки това, ще искаме да се съюзим с вашия клан. Бракът с една Макферсън просто би могъл да заздрави съюза. Моят клан… моите деца… имат нужда от твоята закрила. Само преди две седмици Дейвид и Лис Дъглас бяха убити. Единствения им грях беше, че се бяха доближили до границата. Бяха младоженци.

— Не можем да загубим още от хората си и ако вие не ни вземете, ще ни избият един по един. Какво ще стане тогава с децата ни? — попита Брисбейн. — Имаме момчета на годините на брат ти — добави той в опита си да убеди леърда.

Рамзи не можеше да обърне гръб на зова им за помощ. Знаеше на какво са способни Бозуел, за да заграбят повече земя за клана си. Никой от техните воини не би се замислил, преди да убие беззащитно дете.

— Бозуел са долни чакали — промърмори той.

Гидиън познаваше своя леърд много добре и вече знаеше какъв ще бъде отговора му.

— Рамзи, ще се съвещаеш ли с клана си, преди да отговориш на тези мъже?

— Не — отговори той. — Въпроса няма да се дискутира.

Гидиън прикри раздразнението си.

— Но ще помислиш, преди да вземеш решение, нали?

Знаейки, че командирът му се опитва да го убеди да изчака, за да го обсъдят насаме, той се обърна към мъжете.

— Господа, ще имате отговора ми след три часа. Това устройва ли ви?

Отис кимна, докато се изправяше.

— С вашето позволение, след три часа ще се върнем, за да чуем решението ви.

Брисбейн потупа приятеля си по ръката.

— Забрави да му кажеш за състезанието — прошепна силно той.

— Какво състезание? — попита Гидиън.

Отис се изчерви силно.

— Ние помислихме… че за да спасим гордостта на воините си, вие може да се съгласите да участвате в едни бойни игри. Няма шанс да ви победим, но така за всички ще е по-лесно да приемат името Синклер, отказвайки се от нашето име, тъй като ще сте доказали силата си по време на състезанията.

Гидиън се намръщи.

— А ако вие спечелите?

— Но ние няма да спечелим — настоя Отис.

— Все пак, ако спечелите, какво ще стане?

— Тогава Синклер ще се откажат от името си. Вие все още ще бъдете леърд, Рамзи, но ще носите името Макферсън и мъжете, които победят воините ви, ще станат ваши първи командири.

Гидиън бе изумен, но реакцията на Рамзи бе противоположната. Молбата бе толкова абсурдна, че му идеше да се засмее. Все пак успя да скрие чувствата си и каза:

— Аз си имам командири и съм доста доволен от тях.

— Но, леърд, ние само смятахме да… — започна Отис.

Рамзи го спря.

— Моите командири стоят пред вас, господа, и вие ги обиждате с предложението си.

— Ами ако се съвещаеш с клана си? — попита Брисбейн. — Игрите едва сега започнаха, имаме цели две седмици. Може да се състезавате в края на игрите.

— Тогава аз, също като вас, ще искам мнението на всеки мъж и всяка жена в клана си, и тъй като на фестивала не присъстват дори половината от хората ми, ще отнеме няколко месеца, за да се стигне до решение. Това значи, че ще се наложи да изчакаме до догодина, за да се състезаваме.

— Но ние не можем да си позволим да чакаме толкова много време — каза Отис.

— Ще бъда напълно честен с вас и ще ви кажа, че няма да има никакви решение дали клана ми ще реши да участва, или не. Самото предложение е скверно. Името Синклер е свято. Както и да е, след като просто искате да пощадите гордостта на воините си, ако реша да сключа този съюз, ще предложа вашите воини да се състезават, за печеленето на позицията под моите командири. Така тези воини на Макферсън, които покажат сила и смелост срещу моите воини, ще бъдат лично обучавани от Гидиън.

Отис кимна.

— След три часа ще се върнем, за да чуем решението ти — каза той.

— Дано господ те направлява във взимането на това важно решение — добави Брисбейн и последва приятеля си навън.

Рамзи се засмя меко.

— Току-що бяхме поведени по криволичещия път — отбеляза той. — Отис вярва, че воините на Макферсън ще успеят да ни победят и тогава клана им ще получи всичко, от което има нужда. Нашата защита и своето име.

На Гидиън обаче въобще не му беше забавно.

— Те дойдоха при теб, молейки се на колене, и все пак искат да поставят условия. Това е нечувано.

— Какво ще кажеш ти, Антъни? — обърна се Рамзи към командира след Гидиън.

— Против този съюз съм — промърмори русокосият воин. — Всеки мъж, който е готов да се отрече от името си, ме отвращава.

— И аз съм на същото мнение — намеси се Фаудрон, а червеното му, остро като на ястреб лице бе почервеняло от гняв. — Брисбейн и Отис са жалки.

— Не, те са просто двама хитри стари мъже, които искат най-доброто за клана си. От доста време знаех, че смятат да дойдат при мен, и имах време да обмисля всичко. Кажи ми, Гидиън, би ли бил благосклонен към подобен съюз?

— Знам, че ти си — отвърна Гидиън. — Сърцето ти е меко, леърд. Това е ужасният ти недостатък. Мога да предвидя проблемите, които ще предизвика подобен съюз.

— Аз също — призна Рамзи. — Но Отис е прав, те наистина има какво да предложат. И най-важното е, че те отчаяно имат нужда от помощ, Гидиън. Можеш ли да им обърнеш гръб?

Командирът им поклати глава.

— Не, Бозуел ще ги обградят. Обаче много повече ме тревожи Простър и останалите мъже, които са против.

— Имали са достатъчно време да направят нещо против този съюз — промърмори Рамзи. — Чу какво каза Отис. За пръв път са гласували преди четири месеца. Освен това, ще ги държим под око.

— Вече си взел решение, нали?

— Да, ще ги приема в клана ни.

— Ще имаме проблеми с нашите воини…

Рамзи плесна Гидиън по рамото.

— Когато възникнат, ще ги разрешим — каза той. — Не бъди толкова черноглед. Нека оставим проблемите настрани и да се насладим на фестивала. Иън и Джудит Мейтланд са тук от вчера следобед, а аз още не съм говорил с тях. Хайде да ги намерим.

— Има още нещо, на което трябва да обърнеш внимание — каза Гидиън.

Рамзи разпусна Антъни и Фаудрон, за да говори с командира си.

— По усмивката ти мога да съдя, че въпроса не е сериозен.

— За твоя верен воин, Дънстън Форбс, въпроса е повече от сериозен. Може да седнеш, леърд, защото Дънстън иска разрешението ти да се ожени за Бриджит Киркконъл.

Изведнъж Рамзи се разтревожи.

— Колко станаха вече?

Гидиън се разсмя.

— Като броим и мен, общо седем предложения за женитба, но Дъглас се кълне, че са осем.

Рамзи седна и опъна дългите си крака напред.

— Бриджит знае ли за този последен обожател?

— Все още не — отвърна той. — Но си позволих да я повикам. Тя чака отвън и можеш поне да се срещнеш с тръна в петата си.

След като направи този коментар, младия мъж избухна в смях. Рамзи поклати глава.

— Знаеш ли, Гидиън, през цялото това време вярвах, че като те предизвиках в двубой за позицията на леърд, съм те победил честно.

Гидиън веднага се отрезви.

— Ти наистина ме победи в честен двубой.

— Сигурен ли си, че не си ме оставил да победя само и само да не ти се налага да се занимаваш с Бриджит Киркконъл?

Гидиън отново се разсмя.

— Може би — каза той. — Признавам, че обичам да съм около нея, тя е наистина красива жена и радва окото. Притежава дух какъвто много малко жени имат. Тя е доста… страстна… но освен това е толкова твърдоглава, колкото и Бюканън. Сега вече се радвам, че отказа да се омъжи за мен, защото не искам толкова сложна жена за съпруга.

— Как така трябваше да откажа три предложения за брак към тази жена, откакто съм леърд, а все още не съм я срещал?

— Тя изпращаше отказите си от дома на чичо си в Кърнуот. Много добре си спомням, че ти казах как съм й позволил да отиде при леля си, за да й помогне, след като роди последното си дете. Сега и двете са тук на фестивала.

— И да си ми казал, забравил съм — каза той. — Обаче помня отказите й. Винаги изпраща едно и също съобщение.

— Имам чувството, че и днес ще каже тези думи. И Дънстън ще се присъедини към опасно нарастващата група от мъже, чиито сърца е разбила.

— Баща ми е виновен, задето имам този нелеп дълг, с който не съм особено доволен, като е позволил на бащата на Бриджит да й разреши сама да си избере съпруг. За мен е невъобразимо това, че тя може сама да решава бъдещето си.

— Но ти нямаш думата по този въпрос — каза Гидиън. — Трябва да уважаваш думата дадена от баща ти. Бащата на Бриджит беше благороден мъж и беше на смъртен одър, когато поиска баща ти да му даде думата си. Чудя се дали е знаел колко упорита ще порасне дъщеря му.

Рамзи се изправи и каза на Гидиън да покани Бриджит вътре.

— И спри да се хилиш — нареди той. — Въпросът е важен за Дънстън и трябва да се държим сериозно. Кой знае? Тя може и да се съгласи.

— Да, и този следобед може да завалят прасета — провлече Гидиън, докато излизаше от палатката. Точно на входа се поколеба и попита с мек глас: — Някоя жена завъртала ли ти е главата?

Въпросът му раздразни Рамзи.

— Не.

— Тогава ако бях на твое място, щях да се подготвя. Главата ще ти се завърти всеки момент.

Миг по-късно, думите му почти станаха реалност, когато Бриджит Киркконъл влезе в палатката и дъха на леърда буквално заседна в гърлото му. Тя бе зашеметяващо красива жена със светла кожа, блестящи очи и греховно къдрава, медноруса дълга коса, която се спускаше по раменете й. Нежните извивки на тялото й бяха на най-правилните места и Рамзи се изненада, че е получила едва осем предложения за женитба.

Тя направи реверанс, усмихна му се сладко и каза:

— Добър ден, леърд Рамзи.

Той се поклони.

— Най-после се срещаме, Бриджит Киркконъл. Наложи ми се да разбия няколко мъжки сърца вместо вас, а дори не ви бях виждал, и се чудех защо толкова добри мъже се надпреварват за ръката на една жена. Сега разбирам защо воините ми са толкова настойчиви в намеренията си.

Усмивката й се изпари.

— Но ние сме се срещали и преди.

Той поклати глава.

— Уверявам ви, ако ви бях срещал, никога нямаше да ви забравя.

— Но е истина. Срещали сме се — настоя тя. — И си спомням срещата ни, сякаш се е случило едва вчера. Прибрахте се у дома за сватбата на братовчед си. Когато родителите ми отидоха на празненството, аз реших да поплувам в езерото зад долчинката. Вие ме уловихте.

Той скръсти ръце зад гърба си и се опита да се концентрира върху това, което му казваше. Гидиън не бе преувеличил. Тя бе наистина необикновена жена.

— И защо съм ви уловил?

— Защото се давех.

— Не знаеше ли как да плуваш, момиче? — попита Гидиън.

— За мое учудване, не знаех.

Тя се усмихна и сърцето на Рамзи се разтуптя лудешки. Беше удивен от собствената си реакция към тази жена и още не можеше да преодолее факта, че тя е толкова дяволски красива. Не бе привично за него да се държи по този начин… все пак не бе голобрадо момче и в живота си се бе срещал с много красиви жени. Реши, че усмивката й е виновна. Тя бе заразителна.

Зачуди се дали и Гидиън реагира по същия начин като него и щом успя да се насили да спре да я гледа, той се обърна към командира си.

— Щом не си знаела как да плуваш, защо си влязла в езерото? — попита Гидиън, опитвайки се да разбере тази нелогична постъпка.

Тя сви рамене.

— Плуването не изглеждаше трудно. Бях сигурна, че щом вляза във водата, бързо ще разбера как се прави, но както излезе, оказа се, че съм грешала.

— Била си смело дете — каза Гидиън.

— Не, бях глупава.

— Била си дете — каза Рамзи.

— Сигурно косата на родителите ти е побеляла рано-рано — каза Гидиън.

— Неведнъж съм била обвинявана за това — призна тя, преди да се обърне към Рамзи. — Разбирам защо не го помните. Случи се преди много години, а външността ми доста се промени. Вече съм голяма, но не съм твърдоглава. Наистина не съм.

— Досега трябваше да си омъжена — каза Рамзи. — И ми е пределно ясно, че си доста сложна личност. Всички мъже, които са ти поискали ръката, са добри работливи воини.

— Да, сигурна съм, че са такива — съгласи се тя.

Рамзи направи крачка към нея. Тя отстъпи една назад, защото знаеше какво ще последва и искаше да е възможно най-близо до изхода.

Рамзи я забеляза как поглежда през рамо и си помисли, че може би преценява на какво разстояние е до входа на палатката. Той си наложи да се държи сериозно, но му бе изключително трудно. Паниката й го накара да иска да се засмее.

Нима бракът за нея бе толкова отблъскващ?

— Сега още един воин, поиска ръката ти — каза той. — Името му е Дънстън. Познаваш ли го?

Тя поклати глава.

— Не, не го познавам.

— Той е добър мъж, Бриджит, и със сигурност ще се отнася добре с теб.

— Защо? — попита тя.

— Какво защо?

— Защо иска да се ожени за мен? Каза ли ти причината?

Тъй като Рамзи не бе говорил лично с Дънстън, той погледна към Гидиън.

— Казал ли е някаква определена причина?

Командирът му кимна.

— Той те желае.

По тона и колебанието на Гидиън, Рамзи разбра, че командирът му не каза всичко.

— Повтори й точните му думи.

Лицето на Гидиън цялото пламна.

— Със сигурност девойка не иска да чуе точните думи, леърд.

— Напротив, мисля, че иска да ги чуе — възрази Рамзи. — И Дънстън очаква от нас да говорим вместо него.

Командирът се опита да скрие притеснението си.

— Много добре. Бриджит Киркконъл, Дънстън се кълне, че те обича. Цени красотата ти и боготвори голямата земя… над която се носиш… и Господ ми е свидетел, това са негови думи.

Рамзи се усмихна, но на Бриджит не й бе никак весело. Обидена от думите, които чу, тя опита да прикрие чувства си, сигурна, че леърда няма да я разбере. И как би могъл? Той е мъж и поради тази причина нямаше да разбере чувствата, които тя таеше в сърцето си.

— Как може да ме обича? — попита тя. — Та той дори не ме познава, а ми се обяснява в любов.

— Дънстън е добър мъж — каза й Гидиън. — И вярвам, че той наистина мисли това, което казва.

— Очевидно е очарован от теб — добави Рамзи. — Искаш ли да ти дам време да обмислиш предложението му? Може да седнеш с него и да обсъдите…

— Не — прекъсна го тя. — Не искам да сядам с него и нямам нужда да обмисля предложението му. Искам да дам отговора си още сега. Бихте ли предали на Дънстън, че му благодаря за предложението, но…

— Но какво? — попита Гидиън.

— Но няма да го приема. — Това бяха точните думи, с които отхвърляше всеки мъж.

— Защо не? — попита раздразнен Рамзи.

— Защото не го обичам.

— Какво общо има любовта с предложението за брак? С времето ще се научиш да обичаш този мъж.

— Ще обичам мъжа, за който ще се омъжа, или няма въобще да се омъжвам. — След като каза това, тя направи още една крачка назад.

— Как да спориш с едно толкова абсурдно изказване? — обърна се Рамзи към Гидиън.

— Не знам — отвърна приятеля му. — От къде са й хрумнали подобни глупости?

Грубото им отношение да я обсъждат толкова открито, все едно не бе при тях, я ядосаха и раздразниха, но тя се опита да потисне темперамента си, защото Рамзи бе леърд и тя му дължеше почит и уважение.

— Няма ли да промениш решението си относно Дънстън? — попита Рамзи.

Тя поклати глава.

— Няма да го приема — повтори.

— О, Бриджит, определено сте доста твърдоглава девойка.

Обвинена в това за трети път, Бриджит почувства, че гордостта й е наранена и осъзна, че е невъзможно повече да мълчи.

— Бях обвинена, че съм трудна и твърдоглава. Ако се опитвате да ме обидите, бих предпочела да се върна при чичо си и леля си.

Рамзи бе изумен от внезапно избухналият й гняв. Тя бе първата жена, която си е позволявала да му държи такъв тон. Поведението й граничеше с обида, но не можеше да й се разсърди, тъй като самият той бе казал тези обидни думи за нея.

— Не можеш да говориш на леърда ни с такова неуважение — ядоса се Гидиън. — Баща ти ще се обърне в гроба, ако те чуе.

Тя сведе глава, но Рамзи успя да види пълните й със сълзи очи.

— Нека не замесваме баща й в това — каза той.

— Но, леърд, тя наистина трябва да се извини.

— Защо? Аз я обидих и макар да не бе умишлено, искам извинението й.

Тя вдигна рязко глава.

— Извиняваш ми се?

— Да.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Тогава и аз се извинявам за грубостта си — каза тя, поклони се и изтича навън.

Гидиън се намръщи след нея.

— Тя е доста трудна жена — отбеляза. — Съжалявам мъжа, който ще се ожени за нея, защото тя със сигурност ще го пляска през ръцете.

Рамзи се засмя.

— Но каква освежаваща битка би било това.

Гидиън се изненада от коментара му.

— А ти би ли бил заинтересован…

Един вик накара Гидиън да спре насред изречението и двамата се обърнаха към входа на палатката, когато вътре нахълта млад мъж. Той бе синът на Емет Макферсън, Алън, и изглеждаше така, сякаш току-що е видял духа на баща си.

— Леърд, елате бързо. Стана ужасен инцидент… ужасен… на водопада — крещеше той, борейки се да си поеме дъх. — Брат ви… О, господи, малкият ви брат…

Рамзи вече тичаше навън, когато до него достигнаха последните думи на Алън.

— Мичъл е мъртъв.